Парклейн беше клиника за лечение на хора с големи доходи или високи застраховки. Беше малка, заобиколена с дървета сграда, отдалечена на километър от магистралата. Решиха, че няма да им е лесна задачата.

Грей влезе първи и попита за Едуард Лини на регистрацията във фоайето.

— Той е наш пациент — каза доста официално сестрата.

Той пусна най-сияйната си усмивка.

— Да. Зная, че ви е пациент. Казаха ми от Правния факултет. В коя стая е?

Дарби влезе във фоайето, отправи се към чешмичката и дълго пи вода.

— В двайсет и втора стая е, но не можете да се видите с него.

— От Правния факултет ми казаха, че мога.

— А кой по-точно сте вие?

Той беше самата дружелюбност.

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. От факултета ми казаха, че може да му задам няколко въпроса.

— Съжалявам, че така са ви казали. Вижте какво, мистър Грантам, за клиниката отговаряме ние, а те да си гледат своя факултет.

Дарби взе едно списание и седна на дивана.

Усмивката му помръкна доста, но все пак остана.

— Разбирам — каза той, запазвайки любезното си изражение. — Мога ли да видя завеждащия?

— Защо?

— Защото става дума за нещо много важно и този следобед трябва непременно да се срещна с мистър Лини. Щом вие не ми позволявате, тогава трябва да се обърна към шефа ви. Няма да си тръгна, преди да говоря с него.

След като метна поглед, който изразително казваше „върви по дяволите“, тя отстъпи назад.

— Един момент. Може да седнете.

— Благодаря.

Тя излезе и Грей се извърна към Дарби. Посочи й двукрила летяща врата, която по всяка вероятност водеше към вътрешността на клиниката. Тя си пое дълбоко дъх и бързо закрачи натам. От просторния салон тръгваха три стерилни коридора. Една месингова табелка сочеше към стаите 18–30. Беше закачена пред средното крило, чийто коридор бе тъмен и тих, застлан с дебели пътеки. По стените имаше тапети на цветя.

Ето сега вече ще я спипат. Насреща й ще връхлети едър надзирател или дебела сестра, ще я заключат в някоя стая, където после да се разправя с ченгетата, а партньорът й ще стои и безпомощно ще гледа как я отвеждат с белезници. Името й ще се появи във вестника, в „Поуст“, и Пъна, стига да е грамотен, ще го види и ще я открие.

Докато се промъкваше покрай затворените врати, плажовете и пина коладата й се струваха недостижими. Стая 22 беше затворена и на табелката пишеше: Едуард Лини — д-р Уейн Маклачи. Тя почука.

Завеждащият клиниката беше по-голямо говедо и от дежурната сестра. Но нали за това му плащаха добре. Той обясни, че имат строга политика по отношение на свижданията. Пациентите им били сериозно болни и лабилни хора, и персоналът трябвало да се грижи за спокойствието им. Тъй че лекарите, които били най-големите професионалисти в своята област, строго следели кой посещава пациентите им. Свижданията били разрешени само в събота и неделя, и то за трийсет минути, като внимателно се подбирали посетителите, обикновено само роднини и приятели. Трябвало строго да спазват правилника.

Това били хора с крехка психика и не можели да издържат на разпита на един репортер, все едно колко сериозни били причините.

Мистър Грантам попита кога ще изпишат мистър Лини. Такива сведения не се дават, възмути се завеждащият. Може би когато изтече осигуровката, предположи мистър Грантам, който едва задържаше разговора и вече очакваше да дочуе гневни крясъци иззад двойната врата.

Споменаването на застраховката направо вбеси завеждащия. Мистър Грантам все пак го попита дали самият той не би помолил мистър Лини да отговори на два въпроса на един журналист и всичко щяло да трае по-малко от трийсет секунди.

И дума не можело да става, отсече завеждащият. Строгият правилник не допускал компромиси.

Отвътре се обади тих глас и тя пристъпи в стаята. Видя дебел килим и мебели от истинско дърво. Той седеше на леглото само по джинси и четеше дебел роман. Дарби се изненада, че изглежда толкова добре.

— Много извинявайте — каза тя сърдечно, докато затваряше вратата зад себе си.

— Заповядайте — каза момчето с приветлива усмивка. От два дни не беше виждал други лица, освен на медицинския персонал. А нейното беше толкова красиво. Той затвори книгата. Тя приближи до леглото.

— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“.

— Как успяхте да влезете? — попита Едуард, явно зарадван от появата й.

— Съвсем нормално. Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ това лято?

— Да, както и предишното. Предложиха ми работа, като завърша. Ако въобще завърша.

Тя му подаде снимката.

— Познавате ли този човек?

Той я пое и се усмихна.

— Да-а. Казва се… Ох, чакайте малко. Работи в отдела „Нефт и газ“ на деветия етаж. Как му беше името?

Дарби едва не се задави от вълнение.

Лини стисна очи и опита да си спомни. Пак погледна снимката и каза:

— Морган. Мисля, че се казва Морган. Аха.

— Това му е фамилията, така ли?

— Фамилията. Не мога да си спомня малкото му име. Беше нещо като Колин, но не е това. Мисля, че започва с К.

— И сте сигурен, че е в „Нефт и газ“? — Макар да не можеше да си спомни точния им брой, беше убедена, че има повече от един Морган в „Уайт и Блазевич“.

— Да.

— На деветия етаж ли?

— Точно така. Аз работех в отдела по банкрутите на осмия етаж, а неговият отдел заема половината от осмия и целия девети етаж.

Той й подаде снимката.

— Кога ви изписват? — попита тя. Щеше да бъде некрасиво да хукне веднага.

— Надявам се следващата седмица. Какво е направил този човек?

— Нищо. Просто се налага да поговоря с него. — Вече отстъпваше назад. — Трябва да бягам. Благодаря ви. Всичко хубаво.

— И на вас всичко хубаво.

Тихо затвори вратата след себе си и се втурна към фоайето. Внезапно чу глас зад гърба си.

— Ей, вие! Какво търсите тук?

Дарби се обърна и видя насреща си висок чернокож надзирател с пистолет на кръста. На лицето й се изписа виновно изражение.

— Какво търсите тук? — попита отново той и пристъпи към нея.

Тя се залепи за стената.

— Дойдох да видя брат си. — И не ми крещете повече, ако обичате.

— Кой е брат ви?

Тя кимна към стая 22.

— Не можете да го посещавате по това време. Нарушавате правилника.

— Важно беше. Ето, тръгвам си.

Вратата на стая 22 се отвори и на прага застана Лини.

— Това сестра ти ли е? — попита надзирателят.

Дарби умолително вдигна очи.

— Да. Оставете я на мира — каза Лини. — Отива си.

Тя въздъхна облекчено и се усмихна на Лини.

— Мама ще дойде в събота.

— Хубаво — промълви Лини.

Надзирателят се оттегли към дъното на коридора, а Дарби се запъти към двойната врата почти тичешком. Грантам четеше на завеждащия клиниката лекция за цените на медицинското обслужване. Тя бързо премина през фоайето и тъкмо стигна до входната врата, когато завеждащият й извика.

— Госпожице! Хей, госпожице! Коя сте вие?

Дарби се шмугна през вратата и хукна към понтиака.

Грантам само повдигна рамене, обърна гръб на събеседника си и побърза да се изниже. Скочиха в колата и изхвърчаха.

— Фамилията на Гарсия е Морган. Лини веднага го позна, но не можа да си спомни малкото му име. Започвало с К. — Тя ровеше из бележките си от справочника на Мартиндейл и Хабел. — Каза, че работел в „Нефт и газ“ на деветия етаж.

Грантам се отдалечаваше с бясна скорост от Парклейн.

— „Нефт и газ“!

— Така каза. Ето, намери го. Къртис Д. Морган, отдел „Нефт и газ“, възраст: двайсет и девет. Има още един Морган в отдела по съдебни спорове, но той е съдружник и, я да видим, на петдесет и една е.

— Гарсия е Къртис Морган — каза Грей с облекчение и погледна часовника. — Сега е четири без петнайсет. Трябва да побързаме.