Влязоха в закусвалнята, която бързо се пълнеше с посетители за обяд. Тя седна на маса край прозореца, а той се нареди на опашката и поръча комбинирани сандвичи. Половината ден бе отлетял и макар че не й харесваше този вид работа, беше хубаво, че е заета, за да забрави за сенките. Не би искала да стане репортерка, а в момента бъдещата й юридическа кариера изглеждаше съмнителна. Доскоро възнамеряваше да стане съдия, след като натрупа малко опит в занаята. Ще забрави идеята си, беше твърде опасно.

Грей донесе табла със сандвичи и чай с лед.

— Така ли обикновено минават дните ти? — попита тя.

— С това се прехранвам. Цял ден слухтя, пъхам си носа тук-там, материалите пиша следобед и до късно през нощта пак чопля и ровя.

— Колко статии пишеш на седмица?

— Понякога три-четири, понякога нито една. Сам си избирам темите, никой не ми дава насоки. Сега е по-различно. Не съм публикувал от десет дни.

— Ами ако не се добереш до Матис? Как ще представиш случая?

— Зависи докъде ще стигна. Можехме да поместим историята за Верхик и Калахан, но защо да се хабим? Беше голяма новина, но увисна без факти. Плъзнаха се по повърхността, и толкоз.

— А ти ще ги удариш в земята.

— Надявам се. Ако докажем твоята версия, ще стане страхотна статия.

— Вече виждаш заглавието на първа страница, нали?

— И още как! Чакай, че адреналинът ми се покачва. Това ще е най-шеметният материал от времето на…

— Уотъргейт?

— Не. За Уотъргейт имаше поредица от дребни материалчета, които после се обединиха в нещо по-обобщаващо. Ония момчета месеци наред се мъчеха да открият следите, тук клъвнат, там клъвнат, един знае някоя дреболия, друг друга… А това, мила моя, е твърде различно. Това е много по-голяма история, а истината се знае от съвсем малко хора. Уотъргейт беше кокошкарска работа, много нескопосно потулена. Тук става дума за умело планирани престъпления на много богати и хитри лъвове.

— Ами и сега ще се помъчат да ги потулят.

— Няма страшно. След като докажем връзката на Матис с убийствата, вече можем да поместим сензацията. Изплюе ли се камъчето, незабавно ще бъдат пуснати в ход пет-шест разследвания. Всички ще онемеят, особено при новината, че президентът и Матис са стари приятели. След тоя взрив се захващаме с правителството и се опитваме да установим кой какво е знаел и откога го е знаел.

— Но първо да намерим Гарсия.

— А, да. Сигурен съм, че е някъде тук. Той е юрист в този град и премълчава нещо много важно.

— Да речем, че попаднем на него, а той не иска да проговори?

— Имаме си методи.

— Като например?

— Мъчения, отвличане на детето, изнудване, всякакъв род заплахи.

Един едър здравеняк с намръщена физиономия внезапно изникна до масата им.

— Побързайте! — изкрещя им той. — Много приказвате!

— Благодаря ти, Пийт — каза Грей, без да го поглежда.

Пийт се загуби в тълпата, но го чуха да крещи край друга маса.

Дарби изпусна сандвича си.

— Той е съдържателят — обясни Грей. — Това е част от колорита на заведението.

— Колко очарователно. За това плаща ли се надценка?

— Е-е, не. Тук е евтино, така че му е важен оборотът. Отказва да сервира само кафе, защото не иска да му се заседяват на приказки. Иска от нас да ядем като бежанци и светкавично да се омитаме.

— Аз се нахраних.

Грей погледна часовника си.

— Стана дванайсет и петнайсет. В един трябва да сме пред квартирата на Джудит Уилсън. Искаш ли сега да прехвърлиш парите?

— Колко време ще отнеме?

— Може само да пуснем поръчка, а да минем да ги вземем малко по-късно.

— Добре, да вървим.

— Колко искаш да преведеш?

— Петнайсет хиляди.

Джудит Уилсън живееше на втория етаж в една порутена стара сграда с двустайни студентски квартири. Не я намериха в един и цял час обикаляха с колата. Грей се превърна на екскурзовод. Мина бавно покрай киносалона „Монтроуз“, все още обгорял и заграден отвсякъде. Показа й сборището от странни типове на площад Дюпон.

В два и петнайсет спряха на улицата пред блока на Джудит и след малко видяха червена мазда, която паркира на тясната алея.

— Ето я — каза Грей и излезе от колата. Дарби остана вътре.

Настигна Джудит близо до входните стъпала. Отдалече изглеждаше дружелюбна. Разговориха се, показа й снимката, тя я погледа няколко секунди и заклати глава. След миг Грей се върна в колата.

— Пак ядец — каза той.

— Значи ни остава Едуард Лини, който може и да е нашият шанс, защото е стажувал там две лета.

Намериха телефон с монети пред една дрогерия три пресечки по-надолу и Грей набра номера на Лини. Никой не вдигна. Той затръшна слушалката и се качи в колата.

— Нямаше го в десет тая сутрин, няма го и сега.

— Може да е на училище — предположи Дарби. — Трябва ни програмата му. Защо не я поиска заедно с другите?

— Ами ти не ми поръча.

— Кой е звездата на „Вашингтон Поуст“, знаменитият репортер? А аз какво съм — една нищо и никаква прекъснала студентка, която тръпне, че стои тук, на предната седалка, и те наблюдава как действаш.

Ако искаш да се преместим на задната, едва не изрече той.

— Не се занасяй. Накъде?

— Връщаме се във факултета — каза тя. — Ще те изчакам в колата, докато вземеш програмата на Лини.

— Добре, мадам.

Зад гишето в канцеларията сега седеше младеж. Грей поиска програмата на Едуард Лини и студентът отиде да потърси завеждащата Учебния отдел. След пет минути шефката се зададе бавно и го изгледа кръвнишки.

Той грейна в усмивка.

— Здравейте, помните ли ме? Грей Грантам от „Поуст“. Още една програма ми трябва.

— Деканът каза „не“.

— Мислех, че деканът отсъства от града.

— Да. Но заместник-деканът каза „не“. Никакви програми повече. Вече ми създадохте достатъчно главоболия.

— Нищо не разбирам. Не ви моля за лични сведения.

— Заместник-деканът отказва.

— Къде е той?

— Зает е.

— Ще почакам. Къде е кабинетът му?

— Дълго време няма да се освободи.

— И аз дълго ще чакам.

Тя скръсти ръце насреща му и го погледна предизвикателно.

— Няма да ви позволи да получите повече програми. Студентите ни имат право на личен живот.

— Много естествено. И какви главоболия съм ви създал?

— Сега ще ви кажа.

— Да, ако обичате.

Младежът зад гишето се изниза набързо.

— Един от студентите, когото сте разпитвали тази сутрин, се е обадил в „Уайт и Блазевич“, а те са позвънили на заместник-декана, който ме извика и ми нареди да не давам никакви програми на журналисти.

— Какво им влиза в работата?

— Явно им влиза. А ние имаме отдавнашно сътрудничество с „Уайт и Блазевич“. Осигуряват работа на много наши студенти.

Грей опита да се покаже нещастен и безпомощен.

— Просто се мъча да открия Едуард Лини. Заклевам се, че няма да му се случи нищо лошо. Само няколко въпроса исках да му задам.

Тя се почувства победителка. Беше пренебрегнала един репортер от „Поуст“ и сега се гордееше с това. Е, хайде да му подхвърли една трохичка.

— Мистър Лини се е отписал, вече не учи при нас. Само толкова мога да ви кажа.

Той отстъпи към вратата и промърмори „Благодаря“.

Вече наближаваше колата, когато някой го повика по име. Беше студентът от канцеларията.

— Мистър Грантам — каза той, тичайки след него, — аз познавам Едуард. Той прекъсна за известно време. Има си лични проблеми.

— И къде е?

— Родителите му го настаниха в частна клиника. Лекуват го от наркомания.

— Къде се намира?

— В Силвър Спринг. Клиниката се казва Парклейн.

— Откога е там?

— От месец някъде.

— Благодаря — кимна той. — На никой няма да кажа за нашия разговор.

— Нали не е заплашен от нищо?

— Честна дума, не е.

Отбиха се в банката и Дарби излезе с петнайсет хиляди в брой. Страхуваше се да носи толкова пари. Изплаши се от случая с Лини. „Уайт и Блазевич“ внезапно я бяха хвърлили в ужас.