— Това е интересно, Наурунг. Съпругата на майор Ричард сън, Ема, казва следното:

„Шийла яздеше собственото си пони Роуън — никога не яздеше друго — и почти веднага започна да изостава. Подвикна ни, че Роуън накуцва с единия заден крак и тя ще слезе да го погледне. Даде ни сигнал да продължим без нея. Трябва да е било някакво камъче, забито в подковата, тъй като тя се качи на седлото и пое напред. Но сега беше на около четвърт миля зад нас. Помахахме й и препуснахме нататък, като се надявахме, че ще ни настигне. И без това се приближавахме към бавната отсечка, отсечката, при която пътеката се стеснява и се налага да се движим един зад друг, а щом заобиколихме скалата, я изгубихме от поглед. Всички преминахме тесния участък и се събрахме, за да изчакаме Шийла да се покаже от завоя. Не се показа. Последва невероятно страховит писък. Конят цвилеше и ние осъзнахме, че сигурно се е случило нещо ужасно. Върнахме се, а там стоеше само Роуън, до пътеката, треперейки. Никаква следа от Шийла. Кати Браунлоу погледна от ръба на скалата и извика: «Ето я! Виждам я!»

Двама от компанията се върнаха в гарнизона за помощ, а останалите трима потърсихме проход към брега на реката. Докато се оглеждахме отчаяно на всички посоки, се натъкнахме на един садху откъм пътя…“

— Садху? — попита Джо.

— Да. Странстващи свети хора и ще ви кажа, че на мен не ми харесват. При цялото им ритуално къпане те са мръсни хора. Някои, предполагам, наистина търсят просветление, а мнозина стоят на един крак часове, дори дни наред. Но аз, а и не само аз, смятам, че са долни мошеници, които взимат каквото могат от лековерните — предимно от жените, — а това, което им дадат, го харчат за опиум или хашиш. Мажат лицата си с пепел от дървени въглища и шафран. Носят малка кесийка на връв и нищо друго. Наистина са голи — много противно. Аз ги пъдех, също и татко. Покриват телата си с пепел и жълта боя и не са любезни към жените. О, лоши истории се носят, но те са свети хора и трябва да им се позволява да се държат така както винаги са се държали.

Джо продължи да чете.

„Той ни обясни как да се спуснем до реката. Не говореше английски, но за щастие Кати се оправя малко на хинди и това, изглежда, свърши работа. Дадохме му четири ани12 и го попитахме дали е видял нещо. Той отвърна, че всичко е видял. Нещо на пътеката подплашило коня — навярно змия — и той хвърлил Шийла от седлото.

Тогава изобщо не ни хрумна, че просякът би могъл да бъде отговорен. Не направи опит да се скрие, което лесно можеше да стори в тази местност — искам да кажа, че сред скалите цяла дивизия ще укриеш, — и наистина много ни помогна. За садху като него. Предложихме му още четири ани и той се съгласи да се върне с нас в гарнизона и да даде свидетелски показания.“

— И така нататък… Забелязвам, че показания от просяка няма! Не съм изненадан. Сигурно е взел анитата и е избягал — Джо поклати глава и се усмихна на доверчивостта на жените. — Все пак Ема е добър свидетел. Също и смело момиче. Успяла с приятелките си да слезе до реката и намерили Шийла, или по-точно тялото на Шийла. Изглежда, че тя внезапно умряла от счупване на врата. По моему това обяснява почти всичко, което ни беше нужно да знаем. Ще ми се само да поговоря със съпруга й, за да изясним нещата докрай.

— Съгласен ли сте, сахиб, че става дума за нещастен случай? Сега, когато видяхте опасностите на мястото…

— Не, Наурунг. Нито пък смятам, че някакъв зъл призрак е извършил жертвоприношение, макар че на това място е изкушаващо да си го представиш. Не — госпожа Форбс е била убита. Преднамерено, обмислено и много хладнокръвно!

Те се качиха пак на конете и следваха същата пътека още пет мили, докато не стигнаха до кръстопът на един от главните пътища за базата, път, който внезапно свършваше на брега на реката и продължаваше оттатък реката на север в посока към Калкута.

— Това не е главният път на север, нали? — попита Джо, зървайки малката единична лодка, която пренасяше пътници и тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да пресече реката.

— О, не. Десет мили надолу по течението има по-голям път и мост. Този път хващат хората, когато отиват в село Джалпани, на две мили отвъд реката.

Джо видя как лодката се приближи бавно към тях, караше я един индиец, гребейки с двете весла. Беше с гръб към тях, но лесно успяха да забележат лицата на двете индийки в лодката. Джо напрегна взор, щом лодката стигна до средата на реката.

— Някъде там ли е бил коженият сал, когато е потънал?

— Да, сахиб. В центъра. На около четирийсет ярда от тук.

— Англичанките от гарнизона често ли прекосяват реката на това място?

— Не. Много рядко. Обикновено нямат причина да я прекосяват тук. Нямат работа в Джалпани. Ако излязат на езда, стигат до мястото, дето ви го показах, пет мили на юг, и там има път, който се разклонява към гарнизона, сахиб.

— Тогава какво, по дяволите, е правила тук госпожа Симс-Уорбъртън, рискувайки живота си на този сал от волски кожи?

Джо въздъхна. Горещината започваше да го уморява, а силното сгъстяване на смъртта го разстрои. Касапницата на Западния фронт го отврати и унижи като всеки друг боец, участвал във войната, но разследването на убийствата на мемсахибите му влияеше различно. Те не бяха войници, очакващи всеки миг смъртта; те бяха напълно обикновени жени, някои щастливи, други тъжни, явно нито една не беше забележителна, и всички загинали при странни обстоятелства. Не бяха ли те просто случайни жертви на своята среда? Хората продължаваха да му казват: „Разбира се, Индия е опасно място, Джо. Отваряй си очите за…“

Но никой не бе споменал лодки от волски кожи.

— Ей там под онова дърво има хладно местенце, Наурунг. Дай да прегледаме още веднъж сведенията за Алиша Симс-Уорбъртън, какво ще кажеш? И така — решение на следователя: удавяне при инцидент. Да започнем от самото начало, защо е преминала реката? Ето обяснението на нейния съпруг, адресирано до следователя, когото той явно познава, тъй като се обръща към него със „Скъпи Уилфрид“. То май хвърля известна светлина: „Проклинам деня, в който някой й каза, че там има люпило пеперуди на име «Траурна мантия».“ Каква ирония, не смяташ ли?

Както ти е известно, Алиша беше страстна любителка на ципокрили. Но — забележи — имам предвид наистина страстна. В колекцията си притежаваше хиляди пеперуди. И с това не се занимаваше като повечето мемсахиби — просто начин да прекарат времето, намерят ли нещо красиво, и го пъхнат в някой албум. Не, тя действително имаше познания за пеперудите. Да видиш колекцията й! Всички екземпляри внимателно забодени с карфици и под тях етикети. Боже мой, тя дори събираше образци от техните яйца, какавиди и гъсеници — какво знаеш ти — и ги забождаше редом с пеперудите. Наистина професионално занимание. Според музейните стандарти. Слугите постоянно й носеха пеперуди и насекоми, но най-много обичаше да ходи сама и да изследва средата, която те обитаваха. Имаше един екземпляр, който отдавна й се изплъзваше. Тази „Траурна мантия“. „Не можеш ли да си я намериш в Англия?“, попитах я. Очевидно не. Те при нас дори са по-голяма рядкост, отколкото в Индия. Но както и да е, мисля, че тръпката от лова я примамваше, нали разбираш.

Така или иначе, научи се, че „Траурна мантия“ е била забелязана от другата страна на реката южно от Джалпани и това беше. Още на следващия ден тръгна. Не можа да ме изчака да се прибера и да я придружа. Аз бях на обход из муфасала13 и не разбрах какво се бе случило за една седмица. Чувам, че от Прентис е разбрала за отвратителната пеперуда. Някой от неговите слуги ли, друг ли я забелязал. По-добре питай него. Всичко това го знам, понеже Алиша се беше втурнала и бе оставила на бюрото си недовършено писмо до сестра си, която е запалена колкото нея… Мисля, че може би е добре да го видиш, но искам да ми го върнеш, когато приключиш със случая.