— Хайде да се прибираме — рече Сюзън. — Твърде млада си да разбереш кое й е хубавото на пустинята.

Когато седнаха вътре на чаша ароматен чай, Лейша насочи разговора към проблема, за който бе дошла.

— Надявам се, че продължаваш да следиш нещата в твоята област? Да си чувала нещо за откритието на Гаспар-Теру? Публикувано е в началото на тази година.

— Да — отвърна Сюзън. Кожата й бе станала прозрачна, беше спряла да боядисва косата си и сега цялата бе изпъстрена с бели кичури. — Още не съм се отрекла от света, като някой фанатизиран отшелник. Получавам редовно научни списания, но ще ти призная, че от доста време няма нищо интересно. Като изключим споменатия Гаспар-Теру, разбира се.

— Е, сега вече има — каза Лейша и на един дъх й разказа за Уолкот, „Семплайс“ и всичко останало. Включително и за кражбата, но без да споменава Дженифър и Убежището. Сюзън посръбваше от чая и я слушаше, без да прекъсва. Не проговори и след като приключи с разказа.

— Сюзън?

— Нека първо погледна бележките — каза тя и остави чашата.

Чете ги дълго. Сетне изчезна в кабинета си да провери някои изчисления.

— Гледай да не е на компютър, свързан с мрежа — помоли я Лейша. — И изтрий всичко накрая. Напълно.

След няколко секунди мълчание, Сюзън кимна бавно.

Докато я чакаше, Лейша се разходи из пустеещата къща с безброй дупки по стените, от които нахлуваха странни ветрове, с камъни, въргаляли се милиони години по дъното на пресъхналия океан и със зловещи животински черепи по стените.

Когато най-сетне Сюзън се появи, изглеждаше не само спокойна, но и далеч по-самоуверена.

— Така… всичко изглежда вярно, поне дотам, докъдето свършва. Нали това искаше да узнаеш?

— А достатъчно далече ли свършва?

— Зависи от онова, което се казва в липсващата част. Това, което носиш, е ново, но е по-скоро различен възглед върху познати неща, отколкото доразвиване на съществуващите познания — ако схващаш разликата.

— Схващам я. Смяташ ли обаче, че погледнато в естественото си продължение, написаното може да завършва с откритие, което наистина да превръща спящите в неспящи?

— Напълно възможно. Тук има някои необичайни решения, но доколкото можах да проследя нишката… да. Мисля, че е възможно.

Сюзън се отпусна на дивана и скри лицето си с ръце.

— Кои от страничните ефекти могат да бъдат… е възможно да…

— Питаш ме дали спящите, превърнати в неспящи отвъд in vitro бариерата, ще притежават неостаряващи тела, каквито имате вие? Божичко, нямам представа. Това е неизследвана територия. — Тя сведе глава и се усмихна. — А и вие се постарахте да ни лишите от всякакъв материал за изследване. Не умирате толкова често.

— Съжалявам — отвърна сухо Лейша. — Графиците ни и без туй са претъпкани със задачи.

— Чакай, Лейша. Сега какво ще стане?

— Освен ядовете със „Семплайс“? Ами, ще издадем патент на името на Уолкот. Вече дадох ход на тази процедура. После, след като приключим с Уолкот и Херлингър… но това е друг проблем.

— Кое е друг проблем?

— Уолкот и Херлингър. Подозирам, че вторият е свършил по-голямата част от работата, а Уолкот ще се опита да заграби цялата слава и облагите за себе си. Той е посредствен, съзнава го и това го прави злобен.

— Познавам тоя тип хора. Нищо общо с баща ти.

Лейша я погледна учудено. Сюзън рядко споменаваше Роджър Камдън.

— Лейша… — поде отново Сюзън със странно променен глас. — Мисля, че двамата с Кевин трябва най-сетне да се решите за бебето, за което толкова говорите. Няма никаква гаранция, че след като досега не си влязла в менопауза, това няма да ти се случи скоро. Дори фалопиевите тръби не са в състояние да произвеждат нови гамети. Все пак твоите яйцеклетки са на четирийсет и три години.

— Сюзън… да не искаш да кажеш, че съжаляваш… че би искала да имаш…

— Не, не това — прекъсна я Сюзън. — Имам теб, Алиса и това ми стига. Биологичните дъщери не могат да бъдат по-важни за мен от вас двете. Но ти, Лейша, кого си имаш? Кевин…

— Двамата с Кевин се разбираме чудесно.

Сюзън й хвърли скептичен поглед и продължи да клати глава, докато Лейша повтаряше.

— Да, добре сме. Работим заедно — това е най-важното, нали?

Но Сюзън само я гледаше и в погледа й се четеше безкрайно съмнение.

Разсилният я откри точно преди началото на поредното заседание. Тикна в ръката й малка смачкана хартийка и се отдалечи.

Лейша затършува из чантата за мултифона. Натискаше трескаво клавишите, докато лицето на Кевин се появи на миниатюрния екран.

— Лейша? Става дума за Уолкот.

— Кевин, знаеш ли колко бързам? А и линията едва ли е обезопасена…

— Знам. Това вече няма значение. Въпросът е обществено достояние. Скоро целият шибан свят ще знае истината. Уолкот няма право на онзи патент.

— Защо? „Семплайс“…

— Забрави „Семплайс“. Патентът вече е издаден, още преди два месеца. Всичко е чисто, легално, съвсем по закона. На името на Убежището… Лейша?

— Тук съм… — произнесе тя. Ала почти не виждаше какво става наоколо. А Кевин я бе уверявал, че никой не е в състояние да фалшифицира официални документи! Кога беше това, преди два месеца?

— Лейша… има и още. Тимъти Херлингър е мъртъв.

— Мъртъв! Та аз го видях само преди час! Качи се на своя скутер.

— Блъснала го е кола. Защитното поле на скутера не издържало. Научих го от полицейската мрежа, нали знаеш, че следя всичко, което става.

— Кой го е ударил?

— Жена на име Стейси Хилман. Адресът й е в Барингтън. Пуснах една програмка по дирите й. Но изглежда като нещастен случай.

— Защитният екран на скутера се захранва от Я-енергетични конуси. Никога не се изключва, нито поддава — пише го във всяка реклама и е вярно. Дори да е някой раздрънкан модел от онези на „Ние спим“.

Кевин подсвирна.

— Той такъв ли караше?

Лейша затвори очи.

— Кевин, прати двама телохранители да открият Уолкот. Най-добрите, които можеш да наемеш. Не… по-добре изпрати твоите. Допреди половин час беше в „Семплайс“. Нека го придружат до апартамента. Или смяташ, че в твоя офис ще е на по-сигурно място?

— В моя офис.

— Сега имам дело. Ще се освободя най-рано след два часа.

— Добре, бъди спокойна. Аз ще се погрижа за всичко.

Лейша отвори очи. Разсилният я гледаше подканящо, застанал на вратата на съдебната зала.

Лейша заведе Ричард в своя кабинет, затвори вратата, седна и едва тогава си позволи да го погледне.

— Казвай — бяха първите й думи.

— Изчезването на документите е работа на Убежището. Съществува мрежа — потайна, всеобхватна мрежа, която се разстила над целия свят и е с изключително сложен строеж. Дженифър я изгражда от години. „Семплайс“, Първа Национална банка — това е нейна работа.

Нищо ново. Вече се досещаше за ролята на Дженифър.

— Ричард, длъжна съм да те предупредя. Аз съм адвокат на Уолкот и всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб. Бих могла да поискам да повториш думите си под клетва. Разбираш ли?

— Нима се съмняваш — усмихна й се той. — Затова съм тук. Записвай, ако желаеш.

— Добре. Включвам на запис.

— Промяната в архивите бе извършена от хора на Убежището. Както електронните, така и разпечатките. Датите бяха подбрани много внимателно — по такъв начин, че документите да имат печат „получено“, но все още да са в процес на придвижване към официалните лица. В момента върху тях липсват подписи или пръстови отпечатъци на висши служители.

— Защо, Ричард? Не питам за Дженифър — ти защо се забърка?

— Едва ли някой би дал еднозначен отговор на подобен въпрос. Защо се преместих в Убежището, защо се ожених за Дженифър, защо децата…

— Кажи ми поне защо я предаваш?

— Това е единственият начин да я спра. Заради нея самата — той вдигна очи, но Лейша знаеше, че не я вижда. — Никой в Убежището вече не може да я спре. По дяволите, те дори я окуражават, а най-много Каси Блументал и Уил Сандалейрос. Нещата могат да станат необратими. Знам, че моето изявление няма да тежи кой знае колко в съда — без факти, без доказателства и други свидетели и накрая всичко ще се потули. Друго ме безпокои, Лейша. Децата — те се учат на омраза, знаят, че всичко това е в името на собственото им оцеляване, смятат го за естествено. Борба за правото им на живот. Не това имаше предвид Тони. Те предадоха идеите му. А и ти, ти също си различна. Отдели се от нас и се огради.