Братството виновно се завъртя, като очакваше всеки миг горещия пламък на възмездието.
В центъра на кръга магическите предмети лекичко се разпадаха на прах. И докато те гледаха, пред очите им амулетът на Брат Даникин се раздроби.
— Изпари се — прошепна Брат Пръсти. — Дявол ме взел!
— Три долара ми струваше тоя амулет — промърмори Брат Даникин.
— Но това доказва, че става — каза Върховният Старши Учител. — Не го ли виждате, бе, глупаци? Става! Ние можем да призоваваме дракони!
— Може да се окаже доста скъпичко по отношение на магическите атрибути — каза Брат Пръсти със съмнение.
— …три долара струваше. Никакъв боклук не беше…
— Силата — изръмжа Върховният Старши Учител, — не се постига евтино.
— Много вярно — кимна Брат Наблюдателна Кула.
— Не е евтино. Много вярно. — Той отново погледна към купчинката изчерпана магия. — Божичко! — възкликна. — Ние все пак го направихме, нали така! Ние просто взехме, че адски добре направихме малко магия, така ли е?
— Виждаш ли? — обади се Брат Пръсти. — Казах ти аз, че няма нищо страшно.
— Всички вие се справихте забележително добре — насърчително каза Върховният Старши Учител.
— …трябваше да са шест долара, ама той каза, че сам си прерязвал гърлото, но щял да ми го продаде за три долара…
— Ъхъ — изсумтя Брат Наблюдателна Кула. — Хванахме му цаката! Изобщо не болеше. Направихме истинска магия! И не налетяхме на никакви феи, дето събират зъби и излизат от дървенията, Брат Мазачо, нямаше начин да не забележа.
Останалото Братство кимна. Истинска магия. Без съмнение. Всички най-добре да си отварят очите и да са нащрек.
— Чакай малко, обаче — каза Брат Мазача. — Къде е отишъл този дракон? Искам да кажа, ние наистина ли го призовахме или не?
— Как можеш изобщо да зададеш такъв глупав въпрос — промърмори Брат Наблюдателна Кула, но със съмнение.
Върховният Старши Учител изтупа праха от мистичното си наметало.
— Ние го призовахме и той дойде. Но само за времето, докато траеше магията. После се върна обратно. Ако искаме да остане по-за дълго, имаме нужда от повече магия. Ясно? И именно това трябва да постигнем…
— …никога повече няма да си видя трите долара…
— Млъквай!
Мили Татко! (пишеше Керът) Е, ето ме вече в Анкх-Морпорк.
Не е като вкъщи. Струва ми се, че се е попроменил, откакто прапрадядото на г-н Варнеши е бил тук. Не мисля, че хората тук различават Доброто от Злото.
Открих Капитан Ваймс в една обикновена бирария. Спомних си какво казваше ти, че доброто джудже никога не влиза по такива места, но тъй като той не излезе, аз влязох. Лежеше с глава на масата. Когато го заговорих, той рече: „Дръпни другия, момче, има звънци по него“. Предполагам, че беше толкова зле от пиенето. Каза ми да си намеря място, където да живея и да се явя при Серж. Колън в Наблюдателницата довечера. Рече, че всеки, който искал да се присъедини към стражата, трябвало да му се прегледа главата. Г-н Варнеши не беше споменал за това. Може би го правят поради Хигиенни причини.
Отидох на разходка. Тук има много хора. Намерих едно място, казва се „Сенките“. После видях някакви хора, които се опитваха да оберат една млада Дама. Погрижих се за тях. Те не знаеха как да се бият истински и един от тях се опита да ме ритне в Жизненоважните Органи, но аз носех Предпазителя, както бях инструктиран, и той самият се нарани. После Дамата дойде при мен и рече Дали Се Интересувам от Легло. Казах, че да. Тя ме заведе до мястото, където живееше, общежитие, мисля, че се казва. Ръководи се от Г-жа Пам. Дамата, дето беше нейна чантичката, викат й Рийт, каза: „Трябваше да го видиш, те бяха трима, това е удивително.“ Г-жа Пам каза, че заведението черпи. Тя каза: „Какъв голям Предпазител“. Така че, качих се на горния етаж и заспах, макар че това е много шумно място. Рийт ме събуди веднъж-два пъти, за да ме попита Искам ли нещо, но нямаха ябълки. Така че, Измъкнах се по Тарлици, както казват тук, но не разбирам как е възможно това, защото, като станах, си обух обувките, това е Здрав Разум.
Определено има много за вършене. Когато отидох да се срещна със Серж., видях едно място, наречено Гилдията на Крадците!! Попитах Г-жа Пам и тя отвърна: Разбира се. Тя каза, че лидерите на Крадците в Града се срещат там. Отидох в Наблюдателницата и се срещнах със Серж. Колън — един много дебел мъж, а когато му казах за Гилдията на Крадците, той рече: Не ставай Идиот. Не мисля, че говори сериозно. Той вика: Хич да не те е грижа за Гилдията на Крадците, Това е всичко, което трябва да правиш, вървиш из Улиците през Нощта, и викаш: Дванайсет Часа е и Всичко е Наред. Аз попитах, Какво, ако не всичко е наред, а той каза: Най-добре бързо да си намериш друга улица.
Това не е Командване.
Дадоха ми някаква ризница. Ръждясала е и не е направена добре.
Дават ти пари за това, че си страж. Те са 20 долара на месец. Когато ги получа, ще ви ги изпратя.
Надявам се, че всички сте добре и че онази Шахта №5 вече е отворена. Този следобед ще ида да погледна Гилдията на Крадците. Това е позор. Ако направя нещо, ще бъда Голяма Работа. Вече му улавям Чалъма на тукашния говор.
Ваш любящ син, Керът.
РS. Моля, предайте цялата ми любов на Минти. Тя наистина ми липсва.
Лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, закри очите си с ръка.
— Какво е направил?
— Прекара ме през улиците — каза Урдо ван Пю към настоящия момент Президент на Гилдията на Крадците, Обирджиите и Обединените Търговци. — Посред бял ден! С вързани ръце! — Той направи няколко стъпки към строгия служебен стол на Патриция и размаха пръст.
— Ти знаеш много добре, че се вместихме в рамките на Бюджета — каза той. — Да бъда унижен по този начин! Като най-обикновен престъпник! Най-добре да последва изчерпателно извинение — рече той, — или ще се озовеш изправен пред удара на нова стачка. Ще бъдем принудени да го предприемем, въпреки естествената ни гражданска отговорност — добави той.
Именно пръста. В пръста беше грешката. Патрицият ледено гледаше пръста. Ван Пю проследи погледа му и бързо свали въпросното нещо. Патрицият не беше човек, на когото можеш да размахаш пръст, освен ако не искаш да се озовеш с практическата възможност да броиш само до девет.
— И казваш, че това е бил един-единствен човек? — попита Лорд Ветинари.
— Да! Точно това е… — Ван Пю се поколеба. Звучеше странно, сега като трябваше да го разкаже на някого.
— Но там сте стотици хора — спокойно произнесе Патрицият. — Наблъскани като, извинявай за израза, разбойници.
Ван Пю на няколко пъти си отваря и затваря устата. Откровеният отговор трябваше да бъде: да, и ако някой се беше вмъкнал тайно и се беше спотайвал из коридорите, лошо му се пишеше. Но начинът, по който онзи влезе вътре с решителна крачка, все едно цялото място му принадлежи, точно това сащиса всички. Както и фактът, че той непрекъснато удряше тоя-оня и им викаше да си Поправели Поведението.
Патрицият кимна.
— Ще се заема с въпроса мигновено — каза той. Хубава дума беше тази. Винаги предизвикваше колебание у хората. Те никога не бяха сигурни дали той има предвид „сега“, или че това ще продължи „кратко“. Но никой никога не се осмеляваше да попита.
Ван Пю се отдръпна.
— Изчерпателно извинение, подчертавам. Имам реноме да поддържам — добави той.
— Благодаря ти. Не ме оставяй да те задържа — каза Патрицият, като още веднъж придаде на езика собствения си индивидуален уклон.
— Така. Добре. Благодаря ти. Много добре — отговори крадецът.
— В края на краищата, имаш толкова много работа да вършиш — продължи Лорд Ветинари.
— Ами, разбира се, случаят е точно такъв. — Крадецът се поколеба. Последната забележка на Патриция, имаше шипове по нея. Човек усещаше как очаква именно той да удари.
— Ъ-ъ — рече с надеждата, че нещо ще му подскаже.
— Като развиваш такава голяма дейност, де.
