— Какво?

— Попитах — какво куче?

— Малък териер с къса козина, струва ми се — рече Ваймс.

Ловецът обмисли това известно време.

— Цъ — каза той накрая и забърза след останалите.

— Има и леля в Псевдополис, ако не се лъжа — извика Ваймс след него.

Отговор не последва. Капитанът от Стражата сви рамене, след което продължи през тълпата към двореца на Патриция…

…където Патрицият прекарваше неприятно времето за обяд.

— Господа! — остро каза той. — Аз наистина не виждам какво друго може да се направи!

Насъбралите се първенци сред гражданството замърмориха помежду си.

— В моменти като този по традиция се появява герой — каза Президентът на Гилдията на Убийците. — Който убива дракона. Къде е той, това искам да знам аз? Защо нашите училища не възпитават младежи с онези качества, необходими на обществото?

— Петдесет хиляди долара не ми се струват хич много — каза Председателят на Гилдията на Крадците.

— За теб може и да не са много, скъпи ми господине, но това е всичко, което градът може да си позволи — твърдо отсече Патрицият.

— Ако не си позволи повече от това, струва ми се, че много скоро въобще няма да има град — отвърна крадецът.

— Ами търговията? — попита представителят на Гилдията на Търговците. — Хората няма да се вдигнат да плават чак дотук с товар от редки храни, само за да бъдат изпепелени, нали така?

— Господа! Господа! — Патрицият вдигна ръце в помирителен жест. — На мен ми се струва — продължи той, възползвайки се от кратката пауза, — че това, пред което сме изправени тук, е съвсем магически феномен. Бих искал да чуя какво ще каже нашият учен приятел по този въпрос. Хмм?

Някой сръга Главния Ректор на Невидимия Университет, който беше задрямал.

— Ъ? Какво? — попита магьосникът, сепнат от внезапното събуждане.

— Чудехме се — високо произнесе Патрицият, — какво възнамерявате да направите вие с този ваш дракон?

Главният Ректор беше стар, но цял живот борба за оцеляване в света на конкурентното магьосничество и византийската политика на Невидимия Университет означаваха, че той може да изкара защитен аргумент за части от секундата. Човек не би могъл да остане Главен Ректор за дълго, ако оставеше подобна откровена забележка да премине покрай ушите му.

— Мой дракон? — рече той.

— Добре известно е, че големите дракони са измрели отдавна — безцеремонно се произнесе Патрицият. — И, освен това, тяхната естествена среда определено е била селска. Така че, на мен ми се струва, че този трябва да е маг…

— При цялото ми уважение, Лорд Ветинари — каза Главният Ректор, — често е било заявявано, че драконите са измрели, но настоящото доказателство, ако смея да твърдя, като че ли хвърля известни съмнения върху тази теория. А що се отнася до естествената среда, това, което виждаме тук, е просто промяна на модела на поведение, предизвикана от разпространението на градските територии върху селските райони, което е довело до това много до този момент селски създания да приемат, дори в много случаи на драго сърце да приветстват, един по-градски начин на съществувание, а много от тях дори процъфтяват при новите възможности, така открити пред тях. Например, лисиците вечно ми събарят кошчетата за боклук.

Той засия. Беше съумял да извърви всичкия този път, без в действителност да се наложи да ангажира мозъка си с казаното.

— Да не би да казваш — бавно заговори убиецът, — че това, пред което сме изправени, е първият градски дракон?

— Това е то еволюцията — отвърна магьосникът щастливо. — Може и добре да му се отрази — добави той. — Изобилие на места за гнездене, а и предостатъчно материал за хранене.

Това изявление беше посрещнато с мълчание, докато не се обади търговецът:

— И с какво точно се хранят те?

Крадецът сви рамене.

— Май си спомням някакви приказки за девици, приковани към огромни скали — рискува той.

— Тогава значи ще си умре от глад тука — каза убиецът. — Пък и сме на глинеста почва.

— Ходели са насам-натам и са си търсили плячка — сети се крадецът. — Не знам дали това е от някаква полза…

— Както и да е — обади се лидерът на търговците, — това май отново си е твой проблем, лорде мой.

Пет минути по-късно Патрицият крачеше по дължина на „Продълговатия кабинет“ и гневно фучеше.

— Те ми се присмиваха. Личеше си!

— Предложи ли работна комисия? — попита Уанз.

— Разбира се, че предложих! Този път номерът не мина. Знаеш ли, наистина съм склонен да вдигна паричната награда.

— Не мисля, че това ще свърши работа, господарю. Всеки опитен убиец на чудовища знае тарифата за тази работа.

— Ха! Половината кралство — промърмори Патрицият.

— И ръката на дъщеря ви като зестра — каза Уанз.

— Дали някоя леля не е приемлива алтернатива? — попита Патрицият с надежда.

— Традицията изисква дъщеря, господарю мой.

Патрицият кимна мрачно.

— Може би ще успеем да се откупим — високо каза той. — Драконите интелигентни ли са?

— Мисля, че думата по традиция е „лукави“, господарю мой — отвърна Уанз. — Но разбрах, че обичали злато.

— Наистина ли? И за какво им е?

— Спят върху него, господарю.

— Какво, искаш да кажеш вътре в матрака?

— Не, господарю. Върху него.

Патрицият запрехвърля този факт из главата си.

— Не им ли е много твърдо?

— И на мен така ми се струва, сър. Но не мисля, че някой някога ги е питал.

— Хмм. Могат ли да говорят?

— Очевидно са добри в тая работа, господарю.

— А! Интересно.

Патрицият мислеше: ако може да говори, значи може да се пазари. А щом може да се пазари, тогава ще го хвана изкъсо — за малките люспи, или за каквото има там.

— И разправят, че имали медени езици — каза Уанз.

Патрицият се облегна назад в стола си.

— Някаква си мед? — попита той.

Откъм коридора отвън долетя шум от приглушени гласове, след което вкараха вътре Ваймс.

— А, Капитане. Докъде стигнахте?

— Моля, господарю? — каза Ваймс, докато дъждът се отцеждаше от пелерината му.

— По задържането на дракона — натърти Патрицият.

— Блатната птица ли? — пожела да уточни Ваймс.

— Знаеш много добре какво имам предвид — остро каза Ветинари.

— Започнато е разследване — по навик отговори Ваймс.

Патрицият изсумтя.

— Единственото, което трябва да направите, е да откриете леговището му. Щом веднъж откриете леговището, имате и дракона. Това е очевидно. Като че половината град него търси.

— Ако съществува леговище.

Уанз вдигна остър поглед.

— Защо казваш това?

— Разглеждаме няколко версии — дървено отвърна Ваймс.

— Ако няма леговище, тогава къде си прекарва дните? — попита Патрицият.

— Провежда се разследване.

— Тогава проведете ги пъргаво. И открийте леговището — кисело каза Патрицият.

— Да, сър. Свободен ли съм да напусна, сър?

— Много добре. Но ще очаквам напредък до довечера, разбра ли ме?

Сега пък защо трябваше да се чудя дали има леговище? — помисли си Ваймс, когато прекрачи и излезе на дневната светлина и на претъпкания площад. Защото не изглеждаше истински, ето защо. Ако той не е истински, тогава не е необходимо да прави нищо от онова, което ние очакваме. Как може да излезе от улица, в която не е влизал?

След като човек изключи невъзможното, тогава останалото, колкото и невероятно да е, трябва да е истината. Проблемът беше да определи кое е невъзможното, разбира се. Точно в това се състоеше номерът.

Оставаше и странният инцидент с орангутана посред нощ…

Денем Библиотеката бръмчеше от живот. Ваймс неуверено се движеше из нея. Ако говорим съвсем точно, той можеше да отиде където пожелае в града, но Университетът винаги беше считал себе си за подвластен единствено на магическите закони, и той инстинктивно усещаше, че не би било много мъдро да си създава врагове там, където човек е късметлия да завърши битката при същата телесна температура, а какво остава пък за същата форма!