Бяха минали месеци.

И тогава се получи отговор. Беше доста омърлян, тъй като пощата в Планините Рамтоп обикновено се връчваше на някой произволен, който се отправяше най-общо в кажи-речи приблизително същата посока. И освен това беше доста кратък. Пишеше направо, че молбата е приета и той да се представи незабавно за започване на служба.

— Просто така? — попита Керът. — Аз пък си мислех, че ще има проверки и пр. Да видят дали съм подходящ.

— Ти си мой син — отвърна царят. — Аз им го казах, нали разбираш. Съвсем логично е да си подходящ. Може би си от офицерско тесто.

Той беше измъкнал една торба изпод стола си, потършува из нея и връчи някакво дълго парче метал на Керът — по-скоро сабя, отколкото коса, ама не много.

— Това по право ти принадлежи. Когато открихме… каруците, това беше единственото останало нещо. Разбойниците, нали разбираш. Само между нас да си остане… — той направи знак към Керът да се приближи, — занесохме го на една вещица да я погледне. Да не би да е магическа. Но не е. Възможно най-немагическата сабя, която някога е виждала, тъй каза вещицата. Обикновено притежават малко, така де, тъй като това е като магнетизъм, предполагам. Но е добре балансирана.

Той му я подаде.

Порови още малко.

— А сега, ето ти и това. — Той вдигна една риза. — Тя ще те закриля.

Керът внимателно я пое. Беше направена от вълната на рамтопска овца, която имаше цялата топлина и мекост на свинска четина. Беше една от легендарните вълнени жилетки на джуджетата, от онези, дето се нуждаят от панти.

— От какво да ме закриля? — попита той.

— Настинка и т.н. — отвърна царят. — Майка ти казва, че трябва да я носиш. И, ъ-ъ… това ме подсеща. Г-н Варнеши каза, че би искал да се отбиеш при него като слизаш от планината. Имал нещо за теб.

Майка му и баща му махаха, докато не се скри от погледа им. Минти не го изпрати. Странна работа. Тя като че го отбягваше напоследък.

Беше взел сабята, метна я на гръб, със сандвичи и чисто бельо в торбата, и със света, малко или много, в краката му. В джоба си носеше знаменитото писмо от Патриция, човекът, който управляваше големия, чуден град Анкх-Морпорк.

Поне майка му така се беше изразила за него. Най-отгоре на листа определено имаше кръст, който изглеждаше много важен, но подписът гласеше нещо като „Лупин Заврънкулка, Секр’р, дп“.

Дори и да не беше подписано от самия Патриций, със сигурност беше написано от някой, който работеше за него. Или пък в същата сграда. Може би Патрицият поне беше научил за писмото. В най-общи линии. Не това писмо, вероятно, но сигурно той знаеше за съществуването на писма по принцип.

Керът крачеше непоколебимо надолу по планинските пътеки, обезпокоявайки рояци земни пчели. След известно време извади сабята от ножницата и замахна за проба срещу няколко провинили се дънера и незаконни туфи гръцка коприва.

Варнеши седеше вън пред колибата си и нижеше сушени гъби на канап.

— Здравей, Керът — каза той и го поведе вътре в колибата. — Нетърпелив си за града, а?

Керът обмисли това както подобава.

— Не.

— Имаш си едно на ум, така ли?

— Не. Просто вървях — призна чистосърдечно Керът. — За нищо особено не мислех.

— Баща ти даде сабята, нали? — попита Варнеши, докато тършуваше по една зловонна лавица.

— Да. И вълнена жилетка да ме закриля срещу настинки.

— А! Да, понякога ставало много влажно там долу, така съм чувал. Закрила. Много е важно. — Той се обърна и добави с драматичен глас: — Това принадлежеше на пра-прадядо ми.

Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки.

— Това някакъв вид прашка ли е? — попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание.

Варнеши му каза какво е.

— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.

— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.

Керът я изпробва.

— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.

— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.

Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.

— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.

— Какво е искал да каже с това?

Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.

— Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено.

Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.

Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.

Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк.“

— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.

Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.

Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех ви за някой друг.“

Той прекара по-голямата част от пътуването в четене.

И сега Анкх-Морпорк беше пред него.

Беше малко разочароващо. Очакваше високи бели кули, които се извисяват над пейзажа, и знамена. Анкх-Морпорк не се извисяваше. Той по-скоро май се спотайваше, прилепнал към земята, сякаш се страхуваше, че някой може да я открадне. Нямаше никакви знамена.

На портата стоеше страж. Или поне носеше ризница, а нещото, на което се облягаше, беше копие. Трябваше да е страж.

Керът му отдаде чест и представи писмото. Мъжът го разглежда известно време.

— Хмм? — рече най-накрая.

— Струва ми се, че трябва да се срещна с Лупин Заврънкулка Секр’р дп — каза Керът.

— А това „дп“ за какво е? — подозрително попита стражът.

— Може ли да е „Дойди Прилежно“ — подсказа Керът, който сам се беше чудил върху това.

— Ами, не знам за никакъв Секр’р — отвърна стражът. — Трябва ти Капитан Ваймс от Нощната стража.

— И къде се е установил той? — попита Керът учтиво.

— По това време на денонощието аз бих го потърсил в „Грозда“ на Лесната Улица — каза стражът. Той изгледа Керът отгоре до долу. — Присъединяваш се към стражата, а?

— Надявам се да се окажа достоен, да — потвърди Керът.

Стражът го удостои с нещо, което най-общо би могло да се нарече старомоден поглед. В действителност беше неолитен.

— К’во си ’правил? — попита той.

— Моля? — попита Керът.

— Все нещо трябва да си с’вършил — каза стражът.

— Баща ми написа писмо — гордо обясни Керът. — Изпратиха ме доброволец.

— Шибана работа — каза стражът.

Отново беше нощ, а отвъд портала на ужаса:

— Колелата на Мъчението завъртени ли са, както си му е редът? — попита Върховният Старши Учител.

Проясненото Братство се раздвижи из кръга.

— Брат Наблюдателна Кула? — попита Върховният Старши Учител.

— Не е моя работа да въртя Колелата на Мъчението — промърмори Брат Наблюдателна Кула. — На Брат Мазача е, т’ва да върти Колелата на Мъчението…

— Не, по дяволите, не е, моята работа е да смазвам Валовете на Универсалния Лимон — разгорещено отвърна Брат Мазача. — Ти винаги казваш, че било моя работа…

Върховният Старши Учител въздъхна в дълбините на качулката си, щом започна още една свада. И от тази измет той щеше да изкове Ерата на Рационалността?