Шумът от нещо, което капе, и силна химическа миризма ги накараха да се обърнат.

Добродушният Биндъл Леки клечеше с изражението на глуповата невинност до нещо, което беше не толкова петно на килима, колкото дупка. Няколко струйки дим се виеха нагоре по краищата.

Лейди Рамкин въздъхна.

— Не се притеснявайте, гос’жо — обади се Ноби весело. — Скоро ще го почистят.

— Опасявам се, че често правят така, когато са развълнувани.

— Чудесен екземпляр си имате, гос’жо — продължи Ноби, наслаждавайки се на новооткритото усещане от светското общуване.

— Не е мой — отвърна тя. — Сега вече принадлежи на капитана. Или на всички вас, може би. Един вид талисман. Казва се Добродушният Биндъл Леки.

Добродушният Биндъл Леки се изправи стоически под тежестта на името си, после подуши един от краката на масата.

— Прилича повече на брат ми Еръл — каза Ноби, залагайки на нахалната карта на веселото обично градско врабче. — Има същия вирнат нос, моля да ме извините, милейди.

Ваймс погледна към животинчето, което сега разучаваше новото си обкръжение, и осъзна, че то вече беше, безвъзвратно и завинаги, Еръл. Малкият дракон отхапа за проба част от масата, подъвка я няколко секунди, изплю я, сви се на кълбо и заспа.

— Нали няма да запали нищо, а? — притеснено попита сержантът.

— Не мисля. Май още не е разбрал за какво са му огнепроводите — отговори Лейди Рамкин.

— Но пък няма какво повече да учи по въпроса за успокояването — каза Ваймс. — Все едно, момчета…

— Уук.

— Не говорех на теб, сър. Какво търси това тук?

— Ъъ — обади се припряно Сержант Колън, — аз, ъъъ… като те нямаше и така де, и като щяхме да сме по-малко хора… Керът тука вика, че всичко било според закона и че… накарах го да положи клетва, сър. Орангутана, сър.

— Накара го да положи клетва като какъв, Сержант? — попита Ваймс.

— Специален Полицай, сър — каза Колън, като се изчерви. — Знаете, сър. Един вид гражданска Стража.

Ваймс вдигна ръце във въздуха.

— Специален? Та той е уникален!

Библиотекарят дари Ваймс с широка усмивка.

— Само временно, сър. Докато трае, туй де — умоляващо рече Колън. — Добре би ни се отразила малко помощ, сър, и… ами, той май е единственият, който ни харесва…

— Аз мисля, че това е адски добра идея — каза Лейди Рамкин. — Браво на този орангутан.

Ваймс сви рамене. Светът така или иначе вече беше достатъчно сбъркан, какво би могло да го обърка повече?

— Добре. Добре! Предавам се. Чудесно! Дайте му значка, макар че проклет да съм, ако знам къде ще си я закачи! Чудесно! Да! Защо не?

— Добре ли сте, Капитане? — попита Колън много загрижено.

— Чудесно! Чудесно! Добре дошъл на новата Стража! — отяде се Ваймс, докато маршируваше разсеяно из стаята. — Страхотно! В края на краищата, плаща ни се с фъстъци, нали така, значи съвсем спокойно можем да назначим и една майму…

Ръката на сержанта плясна почтително Ваймс през устата.

— Ъъ, само едно нещо, Капитане — припряно каза Колън пред удивения поглед на Ваймс. — Не използвайте тази дума. Вдига му кръвното, сър. Нищо не може да направи по въпроса, губи самообладание. Като червено на… как му се викаше. „Човекоподобно“ е наред, сър, но не и тази дума. Защото, сър, когато се ядоса, той не просто се цупи, сър, ако разбирате какво искам да кажа. Като изключим това, не създава абсолютно никакви проблеми, сър. Ясно? Само не му викайте маймуна. О, по дяволите!

Братството нервничеше.

Беше ги чул да си говорят. Нещата се развиваха твърде бързо за тях. Беше си мислил, че ги въвежда в съзаклятието стъпка по стъпка, като никога не им дава повече истина от онази, която малките им мозъчета можеха да храносмелят, но въпреки това пак ги беше надценил. Беше нужна твърда ръка. Твърда, но справедлива.

— Братя — каза Върховният Старши Учител, — Белезниците на Правдивостта подсилени ли са надлежно?

— Какво? — разсеяно попита Брат Наблюдателна Кула. — О! Белезниците. Ъхъ. Подсилени. Така.

— А Черните Птици на Повика, те съответно смъкнати ли са?

Брат Мазача трепна виновно.

— Аз? Какво? О! Чудесно, няма проблеми. Смъкнати. Да.

Върховният Старши Учител спря.

— Братя. Толкова сме близо. Само още веднъж. Само няколко часа. Още веднъж и светът е наш. Разбирате ли, Братя?

Брат Мазача провлече крак.

— Ами… Искам да кажа, разбира се. Да. Не се бой за това. Зад теб са сто и десет процента…

Сега ще каже „само че“, помисли си Върховният Старши Учител.

— …само че…

— Аха!

— …ние, така де, всички, се чувстваме… странно, наистина, чувстваш се толкова различно, не е ли така, след призоваване на дракон, някакси…

— Ограбени — помогна му Брат Мазача.

— …да, все едно като че нещо е… — Брат Наблюдателна Кула се забори със змиите на себеизразяването, — взело е нещо от теб…

— Пресушени — обади се Брат Мазача.

— Да, точно както той каза, а ние… ами, то май е малко опасно…

— Все едно страховити създания от Отвъдното изтръгват нещо от живия ти мозък — каза Брат Мазача.

— Аз самият бих казал по-скоро като страхотно главоболие — безпомощно промълви Брат Наблюдателна Кула. — Та ние се чудехме, така де, за цялата оная работа за космичния баланс и прочее, защото, ами, виж какво стана с горкичкия стар Даникин. Може да е нещо като възмездие. Ъъ.

— Беше просто един побъркан крокодил, скрит в градинската леха — отвърна Върховният Старши Учител. — Можеше да се случи на всекиго. Но разбирам чувствата ви все пак.

— Така ли? — попита Брат Наблюдателна Кула.

— О, да. Те са съвсем естествени. Всички най-велики магьосници се чувстват леко притеснени, преди да предприемат велико начинание като това. — Братството се изпъчи. Велики магьосници. Това сме ние. Йеее! — Но след броени часове всичко ще свърши, а аз съм сигурен, че кралят ще ви възнагради както подобава. Бъдещето ще е величаво.

Това по принцип вършеше работа. Но този път май не проработи.

— Но драконът… — започна Брат Наблюдателна Кула.

— Няма да има никакъв дракон! Той няма да ни е нужен. Вижте — започна Върховният Старши Учител, — много е просто. Момчето ще има великолепна сабя. Всеки знае, че кралете имат великолепни саби…

— Това трябва да е великолепната сабя, за която ти ни разказваше, нали така? — попита Брат Мазача.

— И когато тя докосне дракона — каза Върховният Старши Учител, — той ще… буум!

— Ъхъ, така правят — обади се Брат Пазача. — Чичо ми ритна блатен дракон веднъж. Сварил го да му яде тиквите. Проклетата гадина за малко да му откъсне крака.

Върховният Старши Учител въздъхна. Още няколко часа, да, и после — край на всичко това. Единственото нещо, което още не беше решил, беше дали да ги остави на мира — кой ли би им повярвал, в края на краищата? — или да изпрати Кралската Стража да ги арестува за проявена глупост.

— Не — търпеливо каза той, — искам да кажа, че драконът ще изчезне. Ще го изпратим обратно. Край на драконите.

— Хората няма ли да станат малко подозрителни? — попита Брат Мазача. — Няма ли да очакват късове от дракон навсякъде наоколо?

— Не — победоносно отвърна Върховният Старши Учител, — защото едно докосване със Сабята на Истината и Справедливостта ще унищожи напълно Семето на 3лото!

Братството го зяпна.

— Това е, което те ще повярват, поне — добави той.

— Можем да се погрижим за малко мистичен пушек, като му дойде времето.

— Страшно е лесен, това мистичният пушек — каза Брат Пръсти.

— Без парчета, значи? — попита Брат Мазача малко разочарован.

Брат Наблюдателна Кула се прокашля.

— Не знам дали хората ще приемат това. Звучи малко прекалено подредено, така да се каже.

— Слушайте — скара се Върховният Старши Учител, — те ще приемат всичко! Ще го видят да се случва! Хората ще са толкова нетърпеливи да видят, че момчето печели, че даже няма и да се замислят за това! Можете да разчитате на това! А сега… да започваме…

Той се съсредоточи.