Да, ставаше по-лесно. Всеки път все по-лесно. Усещаше люспите, усещаше яростта на дракона, когато той стигна до мястото, където се прибираха драконите и го облада.

Това беше мощ, а тя беше негова.

Сержант Колън се намръщи.

— Оуу!

— Стига си хленчил — ободри го Лейди Рамкин, докато притягаше превръзката с практикуваното умение, предавано безброй много поколения на женската част от рода Рамкин. — Той едва те докосна.

— И много съжалява — остро каза Керът. — Покажи на сержанта колко съжаляваш. Хайде.

— Ууук — рече Библиотекарят глуповато.

— Не му позволявайте да ме целува! — изписка Колън.

— Мислиш ли, че сграбчването на някого за глезените и трясването на главата му в пода се вписва в глава „Удряне на Висшестоящ Офицер“? — попита Керът.

— Аз не предявявам обвинения — припряно отрече сержантът.

— Можем ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Ваймс. — Ще идем да видим дали Еръл може да надуши леговището на дракона. Лейди Рамкин смята, че може и да си струва да се опита.

— Искаш да кажеш да направиш дълбока дупка, заредена с капани отстрани, с метални щракащи уловки, въртящи се ножове, задвижвани от водна сила, строшено стъкло и скорпиони, за да хванеш крадеца, така ли, Капитане? — попита сержантът със съмнение в гласа. — Уау!

— Да, не искаме да изгубим дирята — каза Лейди Рамкин. — Престани да се държиш като голямо бебе, Сержант.

— Брилянтна идея, да използвате Еръл, гос’жо, ако мога така да се изразя — рече Ноби, докато сержантът се изчерви под превръзката.

Ваймс не беше сигурен колко дълго ще може да понесе Ноби в качеството му социален катерач.

Керът нищо не каза. Той постепенно свикваше с факта, че може би не е джудже, но кръвта на джуджетата течеше във вените му в съответствие с известния принцип на морфичния резонанс, а гените, които беше придобил, му подсказваха, че нищо няма да е толкова просто. Намирането на съкровище, дори и когато драконът не си е у дома, беше доста рисковано. Все едно, той беше сигурен, че ще познае, ако има някое наоколо. Наличието на големи количества злато винаги караше ръцете на джуджетата да засърбят, а неговите не го сърбяха.

— Ще започнем от оная стена в „Сенките“ — каза капитанът.

Сержант Колън погледна изпод вежди към Лейди Рамкин и установи, че му е невъзможно да прояви малодушие. Задоволи се само с:

— Това разумно ли е, Капитане?

— Разбира се, че не е. Ако бяхме разумни, нямаше да сме в Стражата.

— Я виж! Всичко това е страхотно вълнуващо — каза Лейди Рамкин.

— О, мисля, че вие не трябва да идвате, милейди… — започна Ваймс.

— …Сибил, моля те!…

— …това е квартал с много лоша слава, нали разбираш.

— Но аз съм сигурна, че ще бъда в абсолютна безопасност с хората ти. Сигурна съм, че разбойниците просто се изпаряват, щом ви видят.

Това е от драконите, помисли си Ваймс. Те се изпаряват, щом видят драконите, и само сенките им остават по стените. Когато усетеше, че забавя ход, или че губи интерес, той си припомняше тези сенки и сякаш изсипваха жар върху гръбнака му. Не биваше да се допускат такива неща. Не и в града ми.

Всъщност „Сенките“ не бяха проблем. Много от бърложаните им така или иначе бяха навън в търсене на съкровището, а онези, които бяха останали, имаха далеч по-малко желание от преди да се спотайват из тъмните улички. Освен това по-разумните от тях разбраха, че Лейди Рамкин, ако случайно я причакаха из засада, най-вероятно щеше да им каже да си оправят смъкнатите чорапи и да не правят глупости, с тон, така свикнал да повелява, че те най-вероятно щяха да го направят, преди да са се усетили.

Още не бяха съборили стената и тя си стоеше със зловещия стенопис. Еръл подуши наоколо, изприпка веднъж-два пъти по уличката и заспа.

— Не стана — каза Сержант Колън.

— Но беше добра идея — лоялно възрази Ноби.

— Предполагам, че може да е от всичкия тоя дъжд и от хората, дето минават наоколо — рече Лейди Рамкин.

Ваймс вдигна дракона на ръце. Все едно, беше напразна надежда. Просто беше по-добре да правят нещо, отколкото нищо.

— Най-добре да се връщаме. Слънцето залезе.

Тръгнаха мълчаливо назад. Драконът е укротил дори и „Сенките“, помисли си Ваймс. Обладал е целия град, даже и когато не е тук. Всеки момент хората ще започнат да връзват и девици към скалите.

Този дракон е метафора на скапаното човешко съществуване. И отгоре на всичко е едно скапано огромно, горещо летящо нещо.

Извади ключа за новата щаб-квартира. Докато ръчкаше из ключалката, Еръл се събуди и започна да скимти.

— Сега, ей сега — каза Ваймс. Гърбът му прищрака. Нощта едва-що започваше, а вече се чувстваше страшно уморен.

Една керемида се плъзна от покрива и се разби върху паветата до него.

— Капитане — изсъска Сержант Колън.

— Какво?

— На покрива е, Капитане.

Нещо от гласа на сержанта прониза Ваймс. Той не беше развълнуван. Не беше уплашен. Той просто съдържаше нотка на тъп, оловен ужас.

Той вдигна поглед. Еръл заподскача нагоре-надолу под мишницата му.

Драконът надничаше любопитно иззад улука. Само лицето му беше по-високо от човек. Очите му бяха с размерите на много големи очи, оцветени в тлеещо червено и пълни с интелигентност, нямаща нищо общо с човешките същества. Беше далеч по-стара, като начало. Това беше интелигентност, която далеч преди времето, когато група почти маймуни се е чудела дали ходенето на два крака е стъпка напред в кариерата, вече е била полята с лукавство и е била маринована в хитрост. Беше интелигентност, която нито имаше нещо общо, нито дори разбираше, изкуството на дипломацията.

Нямаше да си играе с теб, нито да ти задава гатанки. Но тя разбираше напълно от арогантност и сила, и жестокост, и ако човек случайно успееше да се справи с нея, тя му изпепеляваше главата. Защото така й харесваше.

Точно в този момент беше дори още по-ядосан от обикновено. Усещаше нещо зад очите си. Миниатюрно, слабо, чуждо съзнание, подпухнало от самодоволство. Беше подлудяващо, като сърбеж там, където не можеш да се почешеш. Караше го да прави неща, които не искаше да прави… и го възпираше да прави неща, които много искаше да направи.

За момента тези очи бяха фокусирани върху Еръл, който обезумяваше. Ваймс си даде сметка, че единственото, което стои между него и милионите градуси горещина, беше смътният интерес на дракона към това защо Ваймс е гушнал по-малък дракон под мишницата си.

— Без резки движения — долетя гласът на Лейди Рамкин зад гърба му. — И не показвай, че те е страх. Винаги разбират кога те е страх.

— Дали не можеш да ми предложиш някой друг съвет сега? — бавно попита Ваймс, опитвайки се да говори, без да си мърда устните.

— Ами, да ги погъделичкаш зад ушите често помага.

— О! — немощно отрони Ваймс.

— Както и високо, остро „Не!“ и да им вземеш купата с храната.

— А?

— И перване по носа с навита на руло хартия е нещото, което правя в крайни случаи.

В бавния, ярко очертан, отчаян свят, в който сега се намираше Ваймс, и който сякаш се въртеше около скалистите ноздри на няколко метра разстояние от него, той долови лек, съскащ звук.

Драконът си поемаше дълбоко дъх.

Поглъщането на въздух спря. Ваймс погледна в мрака на огнепроводите и се зачуди дали ще види нещо, дали ще има някое миниатюрно бяло пламъче или нещо подобно, преди яростната забрава да го помете завинаги.

В този момент прозвуча тръба.

Драконът вдигна глава озадачено и нададе вой, който прозвуча леко въпросително, без по никакъв начин да прилича на дума.

Тръбата отекна отново. Звукът като че имаше цял куп еха, всяко от които водеше свой собствен живот. Прозвуча като предизвикателство. Ако това не беше каквото беше, тогава тръбачът много скоро щеше да си има неприятности, защото драконът изгледа Ваймс с премрежен злобен поглед, разпери огромните си криле, подскочи тежко във въздуха и, противно на всички закони на аеронавтиката, отлетя бавно по посока на звука.