А трябваше да избягва клишетата на всяка цена.

Изяде и последния си фъстък на върха на една подвижна стълба, която хрупаше безразсъдно от най-горните рафтове.

Тази територия определено имаше позната атмосфера, или поне на него му се стори, че най-накрая ще му стане позната. Времето имаше различно значение в Б-пространството.

Имаше рафтове, профилът на които той усещаше, че познава. Заглавията на книгите, макар и все още непонятни, съдържаха измамния намек за четливост. Дори и плесенясалият въздух имаше мирис, който му се струваше познат.

Затътри се бързо по една странична пътека, сви зад ъгъла и, с почти безпогрешно чувство за ориентация, се вмъкна в онази група измерения, която хората, тъй като не познават по-добри, считат за нормални.

Просто усети, че му става страшно горещо и че козината му щръква право нагоре, докато времевата енергия постепенно се освободи.

Намираше се в тъмното.

Протегна една ръка и опипа кориците на книгите до себе си. А! Сега вече знаеше къде е.

Беше си вкъщи.

Не си беше идвал вкъщи от цяла седмица.

Много важно беше да не оставя стъпки. Но това не беше проблем. Покатери се по страничното рамо на най-близката етажерка и, под звездната светлина на кубето, продължи бързо нататък.

Лупин Уанз вдигна свиреп и кръвясал поглед от купчината на писалището си. Никой в града нищо не разбираше от коронации. Налагаше се да учи в движение. Трябваше да има изобилие от неща, които да се размахват, това поне го знаеше.

— Да? — каза той рязко.

— Ъъ, някакъв Капитан Ваймс иска да ви види — каза лакеят.

— Ваймс от Нощната Стража?

— Да, сър. Казва, че било от изключителна важност.

Уанз погледна надолу към списъка си с други неща, които също бяха от изключителна важност. Коронясването на краля, например. Всичките висши свещеници от петдесет и три религии си оспорваха тази чест. Щеше да стане меле. Пък и проблемът със скъпоценните камъни на короната.

Или по-скоро, липсата на скъпоценни камъни на короната. Някъде сред предходните поколения скъпоценните камъни от короната бяха изчезнали. Един бижутер от Улицата на Изкусните Занаятчии правеше каквото беше по силите му за момента с позлата и стъкло.

Ваймс можеше да почака.

— Кажи му да дойде друг ден.

— Най-добре да ни видите сега — рече Ваймс, като изникна на вратата.

Уанз го изгледа ядосано.

— Е, след като сте тук… — започна той.

Ваймс тръшна шлема си върху писалището на Уанз по начин, който се стори оскърбителен на секретаря, и седна.

— Седнете — каза Уанз.

— Закусвали ли сте вече? — попита Ваймс.

— Всъщност не… — започна Уанз.

— Не се притеснявайте — весело каза Ваймс, — полицай Керът ще иде да види какво има в кухнята. Това момче ще му покаже пътя.

Когато излязоха, Уанз се надвеси през купчината хартия.

— Най-добре да съществува основателна причина за… — започна той.

— Драконът се върна — каза Ваймс.

Уанз се опули срещу него за известно време. Ваймс му отвърна със същото. Сетивата на Уанз се завърнаха от каквито и да бяха краищата, в които се бяха забили.

— Пиеш напоследък, нали?

— Не. Драконът се върна.

— Слушай сега… — поде Уанз.

— Видях го — спокойно каза Ваймс.

— Дракон? Сигурен ли си?

Ваймс се наведе през писалището.

— Не! Може и да съм направил някоя шибана грешка! — изкрещя той. — Може да е било нещо друго с адски големи нокти, огромни кожени крила и горещ, огнен дъх! Сигурно съществуват цял куп подобни неща!

— Но всички ние видяхме как го убиват! — каза Уанз.

— Не знам какво сте видели вие! — рече Ваймс. — Но знам аз какво съм видял!

Той се облегна назад разтреперан. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Както и да е — започна с по-спокоен тон, — подпали една къща на Опърпаната Улица. Също като другите.

— Някой измъкна ли се жив?

Ваймс хвана главата си в ръце. Помисли си кога за последен път беше спал, нормално спане, от онова с чаршафите. Или пък беше ял, ако е за въпрос. Снощи ли беше или пък предишната нощ? Изобщо, сега като се замислеше, беше ли спал въобще през целия си живот? Май не. Ръцете на Морфей бяха запретнали ръкави и удряха яки плесници в дъното на мозъка му, но част от него се съпротивляваше. Някой да се е измъкнал ли?…

— За кого питате, по-точно?.

— За хората в къщата, разбира се — каза Уанз. — Предполагам, че вътре е имало хора. Нощем, това имам предвид.

— О? О! Да. Не беше обикновена къща. Струва ми се, че беше някакво тайно общество или нещо такова — успя да каже Ваймс. Нещо щракаше в мозъка му, но той беше твърде уморен, за да се занимава с него.

— Магия, искаш да кажеш?

— Н’нам. Може би. Хора с наметала. Сега ще ми каже, че се престаравам, помисли си той. И ще има право, разбира се.

— Виж — започна Уанз много мило. — Хора, които се замесват с магия и не знаят как да я контролират, е, ами те могат да се вдигнат във въздуха и…

— Да се вдигнат във въздуха?

— А последните няколко дни бяха прекалено напрегнати за теб — продължи Уанз с успокояващ тон. — Ако и мен ме беше повалил дракон и насмалко ме беше изгорил жив, предполагам, че и аз щях само дракони да виждам пред погледа си.

Ваймс го зяпна, зинал уста. Не можа да се сети за нищо, което да му каже. Какъвто и опънат и навързан ластик да го беше движил през последните няколко дни, той се беше отпуснал съвършено.

— Дали не се престараваш, а? — попита Уанз.

А, помисли си Ваймс. Много добре.

И залитна напред.

Библиотекарят се наведе предпазливо от върха на етажерката и протегна ръка в тъмнината.

Ето я.

Дебелите му нокти сграбчиха обложката на книгата, дръпнаха я нежно от рафта и я повдигнаха. Той нагласи внимателно и фенера.

Нямаше съмнение. „Как да призоваваме дракони“. Единствен екземпляр, първо издание, леко потъмняло и доста опърлено от дракони.

Той остави лампата до себе си и зачете първата страница.

— Мммм? — каза Ваймс, щом се събуди.

— Донесох ви хубава чаша чай, Капитане — каза Сержант Колън. — И фигинка.

Ваймс го погледна тъпо.

— Бяхте заспали — услужливо каза Сержант Колън. — Никакъв ви нямаше, когато Керът ви върна.

Ваймс огледа вече познатата обстановка на Двора.

— О…

— Аз и Ноби се занимаваме с малко разследване — каза Колън. — Нали се сещате за оная къща, дето се разтопи? Е, там никой не живее. Само стаи, дето се дават под наем. Е, ние открихме кой ги наема. Има пазач, който ходи там всяка вечер да прибере столовете и да заключи. Голяма гюрултия вдигна, че са я изпепелили. Знаете ги какви са пазачите.

Той се облегна назад, в очакване на аплодисменти.

— Браво — прилежно рече Ваймс, докато топеше фигинката в чая.

— Ами, използват я три общества — рече Колън. Той си извади тетрадката. — А именно, тъй, Анкх-Морпоркското Общество на Ценителите на Изящното Изкуство, хъм хъм, Морпоркският танцов и песенен ансамбъл, и Прояснените Братя на Абаносовата Нощ.

— Защо „хъм хъм“? — попита Ваймс.

— Ами, знаете. Изящно Изкуство. Т’ва са само някакви мъже, дето рисуват голи млади жени. Модели — обясни Колън осведомено. — Пазачът ми каза. Някои от тях нямат даже боя по четките, вика. Срамота.

Сигурно съществуват един милион приказки из града, помисли си Ваймс. Защо на мен винаги ми се пада да слушам такива?

— Кога се събират? — попита той.

— В понеделник, 7.30, десет пенса входна такса — отговори Колън незабавно. — А колкото до танцовия ансамбъл… ами, с тях няма проблем. Нали ти все се чудеше какво прави Ефрейтор Нобс във вечерите, когато не е на работа?

Физиономията на Колън се цепна, ухилена като ряпа.

— Не! — възкликна Ваймс, неспособен да повярва.

— Не и Ноби?

— Ама да! — каза Колън, възрадван от резултата.

— Какво, подскача насам-натам със звънци по него и си развява кърпичката във въздуха.