— Той казва, че било важно да се съхраняват старите народни обичаи.

— Ноби? Господинчото с Метални Бомбета на Обувките? Той, дето вика „аз просто проверявах дръжката на вратата и тя сама се отвори?“

— Да! Странни работи стават по тоя свят, нали така? Много се засрами, като го разкрихме.

— Божичко! — възкликна Ваймс.

— Ето ти още едно доказателство, че човек никога не знае — рече Колън. — Както и да е, пазачът каза, че Прояснените Братя винаги много разхвърляно оставяли. Прашни тебеширени следи по пода, вика. И никога не подреждат столовете обратно както трябва, нито си измиват самовара. Напоследък много често се събирали, вика. Миналата седмица художниците на голите жени трябвало да се съберат някъде другаде.

— Какво направихте с нашия заподозрян? — попита Ваймс.

— Той ли? О, той стана беглец, Капитане — отвърна сержантът, видимо притеснен.

— Защо? Нямаше вид на способен да избяга където и да било.

— Ами, когато се върнахме тук, го оставихме до огъня и го завихме, щото непрекъснато трепереше.

— Надавам се, че не сте му изяли пиците.

— Еръл ги изяде. Заради сиренето, нали знаете, то съвсем се…

— Продължавай.

— Ами — смутено рече Колън, — не спираше да трепери, един вид, и мънкаше за дракони и такива ми ти неща. Дожаля ни за него, да си кажа право. И после той скочи на крака и побягна през вратата без абсолютно никаква причина.

Ваймс погледна към голямото, открито, нечестно лице на сержанта.

— Никаква ли?

— Ами, ние решихме да похапнем, тъй че изпратих Ноби до фурната, нали разбирате, и… ами, помислихме си, че затворникът и той трябва нещо да хапне…

— Да? — насърчително каза Ваймс.

— Ами, когато Ноби го попита дали не иска препечена фигинка, той просто изпищя и побягна.

— Само толкова? — попита Ваймс. — И не сте го заплашвали по никой начин?

— Честна дума, Капитане. Малко загадъчно, мен ако питаш. Непрекъснато повтаряше за някакъв си Върховен Старши Учител.

— Хммм. — Ваймс погледна през прозореца. Сива мъгла ограждаше света с мрачна светлина. — Колко е часът?

— Пет часа, сър.

— Добре. Така, преди да се е стъмнило…

Колън се прокашли.

— Сутринта, сър. Утре сме вече, сър.

— Оставили сте ме да спя цял ден?

— Сърце не ни даде да ви събудим, сър. Нямаше драконови действия, ако за това си мислите. Всъщност, мъртва тишина навсякъде наоколо.

Ваймс го изгледа кръвнишки и отвори прозореца със замах.

Мъглата се спусна навътре в бавен, обрамчен в жълто водопад.

— Струва ни се, че сигурно е отлетял — обади се гласът на Колън зад гърба му.

Ваймс се втренчи в тежките, кълбести облаци горе.

— Надявам се да се проясни за коронацията — продължи Колън разтревожено. — Добре ли сте, сър?

Не е отлетял, помисли си Ваймс. Защо му е да отлита? Ние не можем да го нараним, а тук си има всичко, което му е необходимо. Там някъде горе е.

— Добре ли сте, сър? — повтори Колън. Трябва да е там високо горе, в мъглата. Там има всякакви кули и подобни.

— В колко часа е коронацията, Сержант?

— По пладне, сър. А Г-н Уанз изпрати съобщение, че трябва да сте в най-хубавата си броня сред гражданските лидери, сър.

— О, така ли?

— А Сержант Хамък и дневният отряд ще патрулират маршрута, сър.

— Там горе е, Сержант — каза Ваймс. — Всъщност дори го подушвам.

— Да, сър — покорно рече Колън.

— Сега решава какво ще прави по-нататък.

— Да, сър?

— Не са глупави, да ти кажа. Просто не мислят като нас.

— Да, сър.

— Така че всякакво патрулиране на маршрута може да върви по дяволите. Искам ви вас тримата горе на покривите, ясно?

— Да, съ… какво?

— Горе на покривите. Високо горе. Искам ние да сме първите, които да узнаят, веднага щом се раздвижи.

Колън се опита да посочи с изражението на лицето си, че ТОЙ пък не иска.

— Мислите ли, че това е добра идея, сър? — осмели се да попита.

Ваймс го погледна с празен поглед.

— Да, Сержант, така мисля. Моя беше — студено каза той. — А сега тръгвай и изпълнявай.

Когато Ваймс остана сам, той се изми и се избръсна със студена вода, после затършува из военния си сандък, докато не изрови церемониалния си нагръдник и червена пелерина. Е, пелерината е била червена някога, и все още беше, тук-там, макар че по-голямата част от нея наподобяваше малка мрежа, използвана много успешно за лов на молци. Имаше също така и шлем, предизвикателно без пера, от който дебелият една молекула пласт позлата много, много отдавна се беше олющил.

Беше започнал да спестява за ново наметало, някога. Какво ли се беше случило с парите?

В стаята нямаше никой. Еръл лежеше в останките от четвъртата касетка от плодове, която Ноби беше задигнал за него. Всичко останало беше или изядено, или разтопено.

В топлата тишина неспирното гълголене на стомаха му се чуваше особено силно. От време на време той изскимтяваше.

Ваймс го почеса безцелно зад ушите.

— Какво ти е, момчето ми? — попита той.

Вратата изскърца и се отвори. Влезе Керът, видя Ваймс, приклекнал до изпотрошената касетка, и отдаде чест.

— Малко се безпокоим за него, Капитане — обади се, без да го питат. — Не си е изял въглищата. Само лежи там и непрекъснато трепери и вие. Дали нещо не му е наред, как мислите?

— Възможно е — рече Ваймс. — Но нещо да не му е наред е доста нормално за дракон. Те винаги го преживяват. По един или друг начин.

Еръл го изгледа скръбно и отново затвори очи. Ваймс метна собственото си парцаливо одеяло върху него.

Чу се писукане. Той бръкна до треперещото тяло на дракона, измъкна малко гумено хипопотамче, зяпна го изненадан, след което го стисна един-два пъти за опит.

— Помислих си за нещо, с което да си играе — каза Керът, леко засрамен.

— Купил си му малка играчка?

— Да, сър.

— Колко мило.

Ваймс се надяваше, че Керът не е забелязал мъхнатата топка, затъкната в дъното на кутията. Беше доста скъпа. Обърна гръб и на двамата и излезе в света отвън.

Сега имаше още повече знамена. Хората започваха да изпълват главните улици, макар че оставаха часове за чакане. Пак беше много потискащо.

Като никога усети апетит, но този път само една-две чаши нямаше да му стигнат, за да се засити. Упъти се за закуска към „Къщата на Ребрата“ на Харга по дългогодишен навик, и там го посрещна нова неприятна изненада. Обикновено единствената украса вътре беше по фланелата на Шам Харга, а храната представляваше нещо доста солидно за студените утрини, с много калории, мазнини, протеини, а може би някой и друг витамин, който тихичко плачеше, че е съвсем сам. А сега усърдно направени хартиени серпантини кръстосваха стаята и той се озова, изправен срещу едно изрисувано меню, на което думите „Коронатсия“ и „Кралсска“ се срещаха някъде по всеки един криволичещ ред.

Ваймс посочи уморено най-горе на менюто.

— Какво е това?

Харга се вгледа в него. Бяха сами в покритото с мазнина кафе.

— Пише „Купети си Кралзки Срештъ“, Капитане — гордо каза той.

— Какво ще рече това?

Харга се почеса с черпак по главата.

— Ще рече това, че ако кралят мине оттук, ще му хареса.

— А имаш ли нещо, дето не е толкова аристократично, като за мен, да хапна, а? — кисело попита Ваймс и си поръча филия плебейски препържен хляб и пролетарска пържола, толкова недопечена, че още се чуваше как квичи. Ваймс я изяде на бара.

Неопределим стържещ шум обезпокои мислите му.

— Какво правиш? — попита той.

Харга вдигна виновно очи от работата си зад тезгяха.

— Нищо, Капитане.

Опита се да скрие вещественото доказателство зад гърба си, когато Ваймс го изгледа свирепо над изстърганата с нож дървения.

— Хайде, Шам. На мен можеш да ми покажеш.

Мускулестите ръце на Харга се появиха неохотно.

— Просто изчегъртвах старата мазнина от тигана — смутолеви той.

— Разбирам. А от колко време се познаваме, Шам? — попита Ваймс ужасно любезно.