Ваймс не я слушаше.

— Трийсет долара на месец! — промълви той. — За това умряха те! Трийсет долара! А аз удържах няколко на Ноби. Трябваше да го направя, нали така? Искам да кажа, този човек можеше да накара и пъпеш да ръждяса!

— Капитан Ваймс!

Той се съсредоточи върху сатъра.

— О! — каза той. — Да. Така!

Беше хубав, стоманен сатър, а веригите бяха старо и доста ръждясало желязо. Той започна да разбива, като изкарваше искри от зидарията.

Тълпата наблюдаваше мълчаливо, но няколко дворцови стражи се втурнаха към него.

— Какво по дяволите правиш? — каза един от тях, който нямаше много голямо въображение.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш ТИ? — изръмжа Ваймс, като вдигна очи.

Те се облещиха срещу него.

— Какво?

Ваймс удари още веднъж по веригите. Няколко халки издрънчаха на земята.

— Така, сам си го изпро… — започна единият от гардовете.

Лакътят на Ваймс го уцели под ребрата; преди той да се срути, кракът на Ваймс ритна другия яко в капачката, като го накара да си наведе брадичката, готова за нов удар с другия лакът.

— Така — разсеяно каза Ваймс. Разтърка си лакътя. Адски го болеше.

Премести сатъра в другата си ръка и отново зачука по веригите, улавяйки с дъното на съзнанието си, че се стичат още гардове, но с онова специфично бягане, характерно за гардовете. Добре му беше известно. Бягаха така, сякаш казваха: „Ние сме една дузина, нека някой друг да стигне първи там.“ Казваха още: „Той изглежда решен да убива, на мен никой не ми плаща да ме убиват, може би ако тичам достатъчно бавно, той ще избяга…“

Няма никакъв смисъл да си разваляш хубавия ден, като залавяш някого.

Лейди Рамкин се освободи. Дочуха се нестройни възгласи и започнаха да набират мощ. Дори и в настоящото състояние на духа, населението на Анкх-Морпорк винаги беше готово да оцени безплатното представление.

Тя сграбчи веригата и я усука около един дундест юмрук.

— Някои от тези гардове не знаят как да се държат с…

— Няма време, няма време — каза Ваймс, хващайки я за ръката. Беше като да местиш планина.

Възгласите спряха внезапно.

Зад Ваймс се чу шум. Не особено силен. Просто имаше изключително гаден тежкотоварен характер. Беше щракването на четири комплекта нокти, които едновременно се удрят в каменните плочи.

Ваймс се огледа наоколо и нагоре.

Сажди висяха по кожата на дракона. Няколко парчета овъглено дърво се бяха заклещили тук-там и още тлееха. Величествените бронзови люспи бяха опръскани с черно.

Той наведе глава, докато Ваймс не се озова на няколко стъпки от очите му и се опита да се фокусира върху него.

Може би не си заслужава да бягам, помисли Ваймс. Не че и без друго имам енергия.

Той усети как ръката на Лейди Рамкин поглъща неговата.

— Браво — каза тя. — Почти стана.

Овъглени и пламтящи отломки валяха около спиртната фабрика. Езерото представляваше блато от боклуци, покрито със слой пепел. От него, като по телесата му се стичаше кал и тиня, се изправи Сержант Колън.

Издрапа до брега и се изправи, като някаква обитаваща моретата форма на живот, която няма търпение да превземе целия път на еволюцията наведнъж.

Ноби вече беше там, проснат като жаба, а от него се отцеждаше вода.

— Ти ли си, Ноби? — загрижено попита Сержант Колън.

— Аз съм, Сержант.

— Радвам се за това, Ноби — пламенно каза Колън.

— Де да можеше да не съм аз, Сержант.

Колън изля водата от шлема си, после млъкна.

— Ами младият Керът? — попита той.

Ноби се приповдигна на лакти зашеметено.

— Н’нам. Не беше казвал. Няма много къде да плуваш, горе в планините. Като се замислиш.

— Но може би е имало кристални сини езера и дълбоки планински потоци — обнадеждено каза сержантът. — И ледени малки вирчета в скрити долини и пр. Да не говорим пък за подземните езера. Няма начин да не се е научил. По цял ден се е плацикал из водата, предполагам.

Те се вгледаха в мръсната сива повърхност.

— Сигурно е заради онзи Предпазител — рече Ноби. — Може би се е напълнил с вода и го е завлякъл на дъното.

Колън кимна мрачно.

— Аз ще ти държа шлема — каза Ноби, след малко.

— Но аз съм ти старши по чин!

— Да — разсъдливо рече Ноби, — но ако се заклещиш там долу, ще имаш нужда от най-добрия си човек тук горе, готов да те спаси, нали така?

— Това е… логично — най-накрая каза Колън. — Това е добър аргумент.

— Добре, тогава.

— Но проблемът, обаче, е…

— Какво?

— …че аз не мога да плувам — каза Колън.

Ноби сви рамене.

— Аз пък по природа се нося само по повърхността.

Погледите им още веднъж се насочиха към пастта на езерото. После Колън се вгледа в Ноби, който много бавно си откопча шлема.

— Никой не е останал там вътре, нали? — каза Керът зад гърба им.

Те се обърнаха. Той изрови малко кал от ухото си. Зад него останките от пивоварната димяха.

— Помислих си, че най-добре е да отскоча бързо дотам, да видя какво става — бодро каза той, като посочи портата, водеща извън двора. Висеше само на една панта.

— О! — немощно рече Ноби. — Много добре.

— Там отвън има една уличка.

— На нея няма дракони, нали? — попита Колън с подозрение.

— Нито дракони, нито хора. Никой няма наоколо — нетърпеливо отвърна Керът. Той извади сабята си. — Хайде!

— Накъде? — попита Ноби. Беше измъкнал един мокър фас иззад ухото си и го гледаше с най-дълбоко съжаление. Очевидно за нищо вече не ставаше. Опита да го запали все пак.

— Искаме да се бием с дракона, нали? — попита Керът.

Колън се размърда неловко.

— Да, но не ни ли се полага да си идем първо до вкъщи да се преоблечем?

— И да изпием по едно загряващо? — рече Ноби.

— И да хапнем — каза Колън. — Една пълна чиния…

— Как не ви е срам! Една дама е в беда, драконът е тук и някой трябва да се бие с него, а единственото, за което вие мислите, е храна и пиене!

— О, аз не само мисля за храна и пиене — каза Колън.

— Може би ние сме единственото, което стои между града и тоталното унищожение!

— Да, но… — започна Ноби.

Керът извади сабя и я размаха над главата му.

— Капитан Ваймс би тръгнал! Всички за един!

Той ги изгледа свирепо, после се втурна навън през двора.

Колън изгледа глуповато Ноби.

— Това е то днешната младеж.

— Всички за един какво? — попита Ноби.

Сержантът въздъхна.

— Хайде, тогава.

— О, добре.

Те се измъкнаха тромаво на уличката. Беше пуста.

— Къде ли е отишъл? — попита Ноби.

Керът излезе от сенките, ухилен до уши.

— Знаех си аз, че може да се разчита на вас. Последвайте ме!

— Има нещо странно у това момче — каза Колън, докато куцукаха след него. — Винаги успява да ни накара да го последваме, забелязал ли си?

— Всички за един какво? — повтори Ноби.

— Нещо в гласа му, струва ми се.

— Да, но всички за един какво?

Патрицият въздъхна и, като отбеляза внимателно докъде е стигнал, остави книгата настрана. Ако се съдеше по шума, там навън трябва да имаше ужасно вълнение. Крайно неправдоподобно беше някой дворцов страж да мине насам, което беше още по-добре. Гардовете бяха изключително добре обучени мъже и щеше да е жалко да се губят нахалост.

Щяха да му потрябват по-нататък.

Той се приближи до стената и бутна един камък, който изглеждаше точно като всички останали камъни. Нито един друг малък камък, обаче, не би накарал цяла плоча да се отмести тежко настрани.

Вътре се намираше внимателно подбран асортимент от вещи — неприкосновен запас, резервни дрехи, няколко малки сандъчета със скъпоценни метали и бижута, инструменти. Имаше и един ключ. Никога недей да строиш подземие, ако не можеш да излезеш от него.

Патрицият взе ключа и се отправи към вратата. Когато изрезите на ключалката се наместиха обратно в добре смазаните им жлебове, той отново се зачуди дали не беше редно да каже на Ваймс за ключа. Но човекът изглеждаше така доволен, че е успял да се измъкне навън. Най-вероятно щеше да е абсолютно погрешно, ако му беше казал за ключа. Така или иначе, това щеше да разруши възгледа му за света. Той имаше нужда от Ваймс и от неговия възглед за света.