Каретата заподскача нататък по каменните плочи. Един проучващ филиз проблясваща светлина закачи поводите за миг, след което изгуби интерес.

— Дали пък нямаш идея какво става? — изкрещя Ваймс в пращенето на шеметния огън.

— И хабер си нямам!

Пълзящите линии се разпростряха като паяжина над града, като ставаха все по-слаби с разстоянието. Ваймс си ги представи как пълзят през прозорците и се промъкват под вратите.

— Изглежда сякаш търси нещо! — изкрещя той.

— Тогава да се изпарим оттук преди да го е открил ще е страхотна идея, какво ще кажеш?

Език от огън удари тъмната Кула на Изкуствата, плъзна се лениво надолу по обраслите й в бръшлян страни и изчезна през купола на Библиотеката на Невидимия Университет.

Останалите линии угаснаха.

Лейди Рамкин закова каретата на място в дъното на площада.

— За какво му е Библиотеката? — попита тя намръщена.

— Може би иска да провери нещо?

— Не ставай глупав — сприхаво каза тя. — Там има само много книги. Какво би искала да прочете една светкавица?

— Нещо много кратко?

— Аз наистина мисля, че би могъл да положиш малко повече усилия.

Линията светлина експлодира в арка между купола на Библиотеката и центъра на площада, и увисна във въздуха, искряща ивица, широка няколко стъпки.

И тогава, внезапно, тя се превърна в огнена сфера, която бързо нарасна, за да обгърне почти целия площад, изчезна изведнъж и остави нощта, изпълнена със звънтящи, виолетови сенки.

И площада, изпъден с дракон.

Кой би си го помислил? Толкова много сила и съвсем под ръка. Драконът усещаше как магията се влива в него, подмладявайки го с всяка изминала секунда, напук на всички досадни физични закони. Това не беше жалката храна, която му бяха дали преди. Това беше подобаващото нещо. Нямаше граници за това, което можеше да направи с такава сила.

Но най-напред трябваше да въздаде дължимото на определени хора…

Той подуши утринния въздух. Търсеше миризмата на мозъци.

Благородните дракони нямат приятели. Най-близкото подобие на тази идея за тях е враг, който още е жив.

Въздухът стана много тих, толкова тих, че човек почти можеше да чуе бавното падане на вятъра. Библиотекарят се клатушкаше на кокалчета между безкрайните книжни рафтове. Куполът на Библиотеката беше все още над главата му, но пък, той винаги си беше там.

На Библиотекаря му се струваше съвсем логично, че след като съществуват пътеки, където рафтовете са отвън, тогава трябва да съществуват и други пътеки в пространството между самите книги, създадени от квантовите вълни от самата тежест на думите. Определено имаше някои странни звуци, които идваха от другата страна на някои рафтове, а Библиотекарят знаеше, че ако дръпне лекичко една-две книги, щеше да се озове пред съвсем различни библиотеки под различни небеса.

Книгите огъват времето и пространството. Една от причините, поради които собствениците на онези гореспоменати малко блуждаещи, сбутани антикварни книжарници винаги изглеждат леко свръхестествени и страшни, е, че много от тях наистина са, след като са свърнали в този свят след някой погрешен завой в собствените им книжарници в светове, където се счита за похвална бизнес практика да носиш непрекъснато домашни пантофи и да си отваряш магазина, само когато ти скимне. Човек се отклонява в Б-пространството на свой собствен риск.

Много старши библиотекари, обаче, след като веднъж докажат, че са достойни, посредством изпълнението на някой храбър акт на библиотекарството, ги приемат в един таен орден и ги обучават в суровите изкуства на оцеляването отвъд Рафтовете, Които Знаем. Библиотекарят беше високо квалифициран във всички от тях, но това, което опитваше да направи сега, не само щеше да му докара изхвърляне от Ордена, но може би дори и от самия живот.

Всички библиотеки, навсякъде, са свързани в Б-пространството. Всички библиотеки. Навсякъде. И Библиотекарят, като се водеше по книжни знаци, издълбани върху рафтовете от предишни изследователи, по миризмата, дори по примамливия шепот на носталгията, се беше упътил целенасочено към една много специална библиотека.

Имаше едно утешение. Ако сбъркаше, никога нямаше да го разбере.

По някакъв начин драконът беше по-страшен на земята. Във въздуха той беше първично създание, грациозно, дори и когато се опитваше да те изпепели до основи. На земята той беше просто едно адски голямо животно.

Огромната му глава се изправи на предутринната сивота и бавно се обърна.

Лейди Рамкин и Ваймс надникнаха предпазливо иззад една поилка. Ваймс стискаше с ръка муцуната на Еръл. Малкият дракон скимтеше като ритнато кученце и се мъчеше да се изскубне.

— Великолепен звяр — каза Лейди Рамкин с глас, за който може би си мислеше, че е шепот.

— Много бих искал да престанеш да го повтаряш — рече Ваймс.

Последва стържене, когато драконът се помъкна по камъните.

— Знаех си аз, че не е убит — изръмжа Ваймс. — Нямаше части от него. Твърде чисто беше. Обзалагам се, че беше изпратен някъде с някаква магия. Погледни го. Той е съвършено нереален! Нуждае се от магия, за да го държи жив!

— Какво искаш да кажеш? — попита Лейди Рамкин, без да откъсва поглед от бронираните хълбоци.

Какво искаше да каже? Какво наистина искаше да каже? Замисли бързо.

— Просто физически не е възможно, това искам да кажа. Нищо, което е толкова тежко, не би било редно да лети, нито да изригна огън така. Казах ти.

— Но той ми изглежда съвсем истински. Така де, човек би очаквал едно магическо създание да е, ами, да е прозрачно.

— О, истински е. Съвсем истински — горчиво каза Рамкин.

— Но само ако предположим, че той се нуждае от магия, както ние се нуждаем от… слънчева светлина? Или пък храна.

— Че е тавмоядно, това ли искаш да кажеш?

— Просто мисля, че той яде магия, това е — отвърна Ваймс, който не беше получил класическо образование. — Искам да кажа, всичките тези блатни дракончета, винаги на границата на изчезването, я си представи, че някога там, в праисторическите времена, някои от тях са открили как да използват магията?

— Някога по тия места е имало доста естествена магия — замислено каза Лейди Рамкин.

— Ето ти го, значи. В края на краищата, животните използват въздуха и морето. Искам да кажа, ако наоколо съществува естествен източник, нещо ще го използва, нали така? Тогава проблемите с лошото храносмилане и тежестта, и размера на крилата и т.н. просто няма да съществуват, защото магията ще има грижата за това. Олеле!

Но щеше да е необходима в големи количества, помисли си той. Не беше сигурен колко магия е нужна на човек, за да промени достатъчно света, че да накара тонове бронирано туловище да пърха из небето като лястовичка, но можеше да се обзаложи, че няма да е малко.

Всичките тези кражби. Някой хранеше дракона.

Той погледна към силуета на Библиотеката от магически книги на Невидимия Университет — най-голямата колекция от дестилирана магическа енергия на Света на Диска.

А сега драконът се беше научил как да се храни.

За свой ужас той откри, че Лейди Рамкин се е преместила и вцепенен видя, че се е отправила към дракона, вирнала брадичка като наковалня.

— Какво, по дяволите, правиш? — високо прошепна той.

— Ако е произлязъл от блатните дракони, тогава може и да успея да го подчиня — отвърна тя. — Трябва да ги гледаш право в очите и да използваш безпрекословен тон. Не могат да устоят на строгия човешки глас. Липсва им воля, нали разбираш. Те са просто едни големи глупачета.

За свой срам Ваймс усети, че краката му не се канят да имат нищо общо с какъвто и да било луд порив да я връща обратно. На гордостта му това не й се понрави много, но тялото му изтъкна, че не гордостта му е тази, дето я чака голяма вероятност да я размажат върху най-близката сграда. През уши, изгарящи от срам, той я чу да казва: „Лошо момче!“

Ехото от това строго нареждане отекна по площада.