— А, не. Боб-чорба е. Съжалявам.

Дъждът неумолимо съскаше в неловкото мълчание.

— Ами УкУшарения кит? — попита прогизналият посетител, опитвайки се да се примъкне под заслона, който предлагаше входната врата, колкото и малък да беше.

— Какво за него?

— Не би трябвало да знае нищо за мощните дълбини, ако трябва да ти кажа.

— О, УкУшарения кит. Търсите Прояснените братя на абаносовата нощ. Три врати по-надолу.

— А вие кои сте тогава?

— Ние сме Озарените и древни братя на Ий.

— Аз пък си мислех, че се събирате на Сиропената улица — промърмори мокрият след известно време.

— Е, да, ама… Знаете как е. Клубът на дърворезбарите ползва стаята във вторниците. Малко се бяхме поомешали.

— О? Е, благодаря все пак.

— Удоволствието беше мое.

Малката врата се затръшна.

Фигурата в плаща я изгледа един миг, след което зашляпа по улицата. Наистина имаше още един вход. Строителят не си беше направил труда много-много да променя дизайна.

Той почука. Малката преграда с решетки се изстреля назад.

— Да?

— Слушай, „Знаменателният бухал буха в нощта“ нали така?

— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората без повелител.“

— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“, нали?

— „За палача всички молители са с еднакво високо положение“.

— „И все пак, розата е вътре в бодила“. Адски е мокро тук вън. Знаеш това, нали?

— Да — потвърди гласът с тона на някой, който наистина го знае, но не е той, дето стои там.

Посетителят въздъхна.

— „УкУшареният Кит не знае нищо за мощните дълбини“ — рече той. — Ако от това ти става по-добре.

— „Зле построената кула се тресе мощно от прелитащата пеперуда“.

Просителят сграбчи решетките на прозореца, придърпа се към него и изсъска:

— А сега ме пусни да вляза, прогизнал съм от дъжда.

Последва нова мокра пауза.

— Онези дълбини… ти мощни ли каза или нощни?

— Мощни, казах. Мощни дълбини. Тъй като са, така де, дълбоки. Аз съм — Брат Пръсти.

— На мен ми прозвуча като нощни — усъмни се невидимият пазач на вратата.

— Виж какво, искаш ли скапаната книга или не? Не съм длъжен да правя това. Бих могъл да съм си вкъщи, в леглото.

— Сигурен ли си, че беше мощни?

— Слушай, знам съвсем точно колко дълбоки са скапаните дълбини — припряно го увери Брат Пръсти. — Знам ги колко дълбоки бяха и когато ти беше само един забутан послушник. А сега ще отвориш ли тази врата?

— Ами… добре.

Чу се шумът от отмествани резета. После гласът каза:

— Имаш ли нещо против да бутнеш малко? Вратата на знанието, през която необучените нямат право да минават, нещо заяжда от влагата.

Брат Пръсти й удари едно рамо, промъкна се през нея, изгледа гадно Брат Пазача на Портата и забърза навътре.

Останалите го чакаха във Вътрешното Светилище, мотаейки се с глупавото изражение на хора, които не са свикнали да носят злокобните закачулени черни плащове. Върховният Старши Учител му кимна.

— Брат Пръсти, нали?

— Да, Върховен Старши Учителю.

— Носиш ли онова, което беше изпратен да донесеш?

Брат Пръсти измъкна един пакет изпод плаща си.

— Точно там, където казах, че ще е. Никакъв проблем.

— Браво, Брат Пръсти.

— Благодаря, Върховен Старши Учителю.

Върховният Старши Учител почука с чукчето си за внимание. Събраните в стаята се дотътриха в нещо като кръг.

— Приканвам Уникалната и върховна ложа на Проясненото братство към ред — произнесе той с напевен глас. — Вратата на Знанието запечатана ли е здраво срещу еретици и непосветени?

— Твърдо е заяла — отвърна Брат Пазача на Портата. — От влажното е. Другата седмица ще си донеса рендето, бързичко ще я…

— Добре, добре — раздразнено го прекъсна Върховният Старши Учител. — И едно „да“ щеше да свърши работа. Тройният кръг хубаво и вярно ли е очертан? Всички ли са тук, които Са Тук? И ще бъде добре за непосветения да го няма тук, защото той ще бъде взет от това място, гаскинът му — разпран, молите му ще бъдат издухани от четирите вятъра, велчетът му разкъсан на парчета с много куки, а фигинът му ще бъде забучен на кол… Какво има пък сега?

— Извинявай, ти Проясненото братство ли каза?

Върховният Старши Учител изгледа свирепо самотната фигура, вдигнала ръка.

— Да, Проясненото братство, страж и пазител на свещеното знание от време, когато никой човек не може да…

— От миналия февруари — рече Брат Пазача услужливо.

Върховният Старши Учител усети, че Брат Пазача изобщо всъщност не е схванал смисъла на нещата.

— Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам — заповтаря притеснената фигура. — Сгрешил съм братството, струва ми се. Сигурно съм свил не там, където трябва. Ще тръгвам, моля да ме извините…

— А фигинът му ще бъде забучен на кол — повтори многозначително Върховният Старши Учител на фона на мокри дървени шумове, докато Брат Пазача се опитваше да отвори страховитата порта. — Свършихме ли вече? Някой друг непосветен да се е озовал случайно тук на път за някъде другаде? — добави той с горчив сарказъм. — Така. Чудесно. Толкова се радвам. Дали ще е вече прекалено, ако се осмеля да попитам дали Четирите наблюдателни кули са обезопасени? О, хубаво. А Крачолът на Светостта, някой направил ли си е труда да му се изповяда? О, ти си го направил. Както трябва ли? Ще проверя, да знаеш… така. А прозорците завързани ли са с Червените връзки на Интелекта, в съответствие с древните предписания? Добре. А сега сигурно можем да се залавяме на работа.

С леко намусения вид на някой, който е прокарал пръст по най-горния рафт в стаята на снахата и е открил, противно на всички очаквания, че той е изрядно чист, Старшият Учител се залови на работа.

Ама че пасмина, мислеше си той. Група некомпетентни, които никое друго тайно общество не би докоснало и с десетметров Скиптър на Властта. От онези, дето ще си изкълчат пръстите дори при най-простото тайно ръкостискане.

Но некомпетентни с възможности, въпреки всичко. Нека останалите общества да взимат опитните, надеждните, амбициозните, самоуверените. Той ще вземе хленчещите и обидените, онези, натъпкани със злоба и жлъч, онези, които знаеха, че биха могли да стигнат далеч, стига само да им се даде шанс. Дайте му онези, в които потоците на злината и мъстта бяха набъбнали зад тънките стени на негодността и долнопробната параноя.

И глупостта. Те всички изрекоха клетвата, мислеше си той, но нито един от тях не попита какво е това „фигин“.

— Братя — изрече гласно. — Тази вечер трябва да обсъдим някои неща от изключителна важност. Доброто управление, не, самото бъдеще на Анкх-Морпорк е в нашите ръце.

Те се наведоха по-наблизо. Върховният Старши Учител усети началото на познатата тръпка на силата. Бяха зависими от думите му. Усещане, което си заслужаваше обличането на скапаните глупави плащове.

— Нима не знаем всички ние, че градът е под гнета на корумпирани мъже, които дебелеят от нечестно спечелените си богатства, докато далеч по-добри хора са възпирани и принудени да живеят във фактическо робство?

— Разбира се, че знаем! — енергично рече Брат Пазача на Портата, след времето, необходимо им да си го преведат на ум.

— Още миналата седмица, там, в Гилдията на Лекарите, аз се опитах да изтъкна пред Майстор Кричли, че…

Погледите им не се срещнаха, тъй като Върховният Старши Учител се беше погрижил качулките на Братята да закриват лицата им в мистична тъмнина, но въпреки всичко накара Брат Пазача да млъкне със силата на чистото, безцеремонно мълчание.

— Но не винаги е било така — продължи Върховният Старши Учител. — Имало е златно време, когато онези, достойни за власт и уважение, са били справедливо възнаграждавани. Време, когато Анкх-Морпорк не просто е бил голям град, а величествен град. Време на рицарство. Време, когато… да, Брат Наблюдателна Кула?

Една тромава фигура в плащ свали ръка.

— За времето, когато сме имали крале ли говориш?

— Браво, Братко — каза Върховният Старши Учител, леко подразнен от тази необичайна проява на интелигентност. — И…