Почука. Това предизвика нов залп от странни свирещи звуци.

Вратата се отвори. Нещо ужасно се надвеси над него.

— А, добри ми човече! Знаеш ли нещо за чифтосването? — изгърмя то.

В Наблюдателницата беше тихо и топло. Керът слушаше съскането на пясъка в пясъчния часовник и се съсредоточи върху лъскането на нагръдника си. Вековните петна бяха отстъпили пред бодрата атака. Той блестеше.

С лъскавите нагръдници човек беше наясно. Странностите на града, където имаха всичките тези закони и се съсредоточаваха върху незачитането им, му идваха в повече. Но един лъскав нагръдник беше просто нагръдник, дето добре са го излъскали.

Вратата се отвори. Той се взря над старинното писалище. Там нямаше никой.

Опита още няколко усърдни търкания.

Разнесе се неясният шум от някой, на когото му е писнало да чака. Две ръце с морави нокти сграбчиха края на писалището и лицето на Библиотекаря бавно изникна пред погледа му като кокосов орех в ранно утро.

— Уук — рече той.

Керът се опули. Внимателно му бяха обяснили, че, противно на външния вид, правилата, валидни за животинското царство, не се отнасят за Библиотекаря. От друга страна, самият Библиотекар не проявяваше кой знае какъв интерес към подчинението и на правилата, валидни за човешкото царство. Беше една от онези малки аномалии, които човек просто приема.

— Здравей — несигурно каза Керът. („Не му викай «момче», нито го потупвай по рамото, това винаги го раздразва.“)

— Уук.

Библиотекарят ръгна писалището с дълъг, многоставен пръст.

— Какво?

— Уук.

— Моля?

Библиотекарят завъртя очи. Странно беше, помисли си той, че т.нар. интелигентни кучета, коне и делфини никога не срещаха никакъв проблем да посочат на човеците жизненоважната новина, т.е. че трите деца са се изгубили в пещерата, или че влакът се кани да поеме по линията, която води към взривения мост или нещо подобно, докато той, само на шепа хромозоми разстояние от носенето на жилетка, имаше трудности да убеди средностатистическия човек да влезе на сухо и да се скрие от дъжда. С някои хора просто не можеше да се говори.

— Ууук! — каза той и направи знак.

— Не мога да напусна офиса — каза Керът. — Имам Заповеди.

Горната устна на Библиотекаря се дръпна назад като щора.

— Това усмивка ли е?

Библиотекарят поклати глава.

— Някой да не е извършил престъпление? — попита Керът.

— Ууук.

— Лошо престъпление?

— Ууук!

— Като убийство?

— Ииик.

— По-лошо и от убийство?

— Ииик! — Библиотекарят се метна към вратата и нетърпеливо заподскача нагоре-надолу.

Керът преглътна. Заповедите са си заповеди, но това беше нещо друго. Хората в този град бяха способни на всичко.

Той се намъкна в нагръдника си, наниза искрящия шлем на главата си и се отправи към вратата.

После си спомни задълженията си. Върна се при писалището, намери парче хартия и старателно написа: „Вън В Битка С Престъпността. Моля, Елате По-Късно. Благодарим.“

И излезе на улицата, неопетнен и неустрашим.

Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Братя, да започваме…

Толкова беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, беше да канализира онзи огромен, отвратителен резервоар от ревност и раболепно негодувание, които Братята притежаваха в такова изобилие, да впрегне ужасната им, делнична неприязън, която притежаваше сила, сама по себе си по-голяма и от бучащо зло, след което да отвори собственото си съзнание…

… на мястото, където бяха драконите.

Ваймс се озова сграбчен за ръката и въвлечен вътре. Тежката врата се затръшна зад гърба му с решително щракване.

— Това е Лорд Планиновесел Смехолюспест Замахнинокти III на Анкх — каза призракът, облечен в огромна и страховито подплатена броня. — Знаеш ли, аз наистина мисля, че той не може да се справи с напъна.

— Не може ли? — рече Ваймс, отстъпвайки назад.

— Наистина сте нужни двама.

— Нужни сме, нали — прошепна Ваймс, а плешките му се опитваха да си пробият път навън през оградата.

— Би ли направил тази услуга? — избумтя нещото.

— Какво?

— О, не издребнявай, човече. Просто трябва да му помогнеш да се вдигне във въздуха. Аз съм, дето имам да върша трудната работа. Знам, че е жестоко, но ако не успее тази вечер, тогава — чака го сатъра. Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш.

Капитан Ваймс съумя да се овладее. Той очевидно се намираше в присъствието на някаква сексуално извратена потенциална убийца, поне доколкото можеше да се определи някакъв пол под странните многослойни одежди. Ако не беше жена, тогава репликите „аз съм, дето имам да върша трудната работа“ дадоха плод за умствени разсъждения, които още дълго време щяха да го преследват. Знаеше, че богатите хора правеха нещата по различен начин, но това беше вече прекалено.

— Мадам — студено каза той, — аз съм офицер от Нощната стража и трябва да ви предупредя, че предложеният от вас начин на действие нарушава градските закони… — както и тези на няколко от по-консервативните богове, добави наум, — и трябва да ви посъветвам незабавно да освободите невредим Негова светлост…

Фигурата го зяпна удивено.

— Защо? — рече тя. — Това си е моят скапан дракон.

— Изпий още едно, не-Ефрейтор Ноби, а? — несигурно каза Сержант Колън.

— Нямам нищо против да го направя, не-Сержант Колън — отвърна Ноби.

Бяха се заели насериозно с незабележимостта. Това изключваше повечето от кръчмите от Морпоркската страна на реката, където много добре ги познаваха. Сега се намираха в една доста елегантна кръчма в търговската част на Анкх, където бяха толкова небиещи на очи, колкото те си знаеха. Останалите посетители си мислеха, че са някакъв вид кабаре.

— Мислех си — рече Серж. Колън.

— Какво?

— Ако си купим една-две бутилки, бихме могли да си идем вкъщи и тогава наистина ще сме незабележими.

Ноби помисли малко върху това.

— Но той каза, че трябва да си държим ушите отворени. Предполага се, как го каза той, да разкрием нещо.

— Можем да го направим и вкъщи — настоя Колън. — Бихме могли цяла нощ да слушаме, и то силно.

— Т’ва е добра идея — каза Ноби. Всъщност, колкото повече мислеше за нея, тя му се струваше все по-хубава и по-хубава.

— Но най-напред — заяви той, — трябва да направя едно посещение.

— И аз — каза сержантът. — Тая работа с разкриването те хваща след малко, не е ли така?

Излязоха, залитайки, на уличката зад кръчмата. Горе грееше пълна луна, но през нея минаваха няколко парцаливи облака. Двойката незабележимо се тресна един в друг в тъмнината.

— Това ти ли си, Разследвател Сержант Колън? — попита Ноби.

— Точ’тъй! А сега можеш ли да разкриеш вратата към клозета, Разследвател Ефрейтор Нобс? Търсим ниска, тъмна врата с неугледен вид, ха-ха-ха.

Чу се поредица от дрънчене и приглушени ругатни от Ноби, докато той се запрепъва по улицата, последвани от вой, когато една от безбройните сиви котки на Анкх-Морпорк пробяга между краката му.

— Чие си, маце — рече Ноби, под сурдинка.

— Нуждата не чака — каза Серж. Колън и се озова срещу някакъв сгоден ъгъл.

Собствените му размишления бяха прекъснати от ръмженето на ефрейтора.

— Ти ли си това там, Сержант?

— За теб Разследвател Сержант, Ноби — учтиво напомни Колън.

Гласът на Ноби беше припрян и внезапно много трезвен.

— Не вдигай врява, Сержант, но току-що видях да прелита дракон!

— Виждал съм да прелита конска муха. И обикновена муха. И листна въшка даже съм виждал да прелита. Но никога не съм виждал дракон да прелита.

— Разбира се, че си, тъпак такъв — нетърпеливо каза Ноби. — Слушай, не се будалкам. Имаше крила като… като… като страхотни големи крила!

Сержант Колън се обърна величествено. Лицето на ефрейтора така беше пребледняло, че се открояваше в тъмнината.