— Честно, Сержант!

Сержант Колън обърна очи към мокрото небе и към окъпаната от дъжда луна.

— Добре, покажи ми.

Зад гърба му долетя шумът от плъзгане и няколко керемиди се размазаха на улицата.

Той се обърна. И там, на покрива, стоеше драконът.

— На покрива има дракон! — изгъргори той. — Ноби, това там е дракон на покрива! Какво да правя, Ноби? На покрива има дракон! Гледа право в мен, Ноби!

— Като начало, можеш да си вдигнеш гащите — обади се Ноби иззад най-близката стена.

Дори и лишена от пластовете й защитно облекло, Лейди Сибил Рамкин си оставаше внушително висока. Ваймс знаеше, че варварските народи от централните земи имаха легенди за огромни, облечени в ризници, в метални сутиени, яхнали яки коне девици, които се спускат над бойните поля и отнасят мъртвите воини, щом паднат, в един величествен, разгулен нов живот, докато пеят с приятно мецосопрано. Лейди Рамкин можеше да е една от тях. Тя би могла да отнесе цял батальон. Когато заговореше, всяка дума беше като мощен удар по гърба и звучеше с аристократичната самоувереност на съвършеното добро възпитание. Самите гласни биха могли да разцепят тиково дърво. Рунтавите предци на Ваймс бяха свикнали на такива гласове, обикновено от тежко въоръжени мъже на гърба на бойни кавалерийски коне, които им обясняваха защо би било такава хубава идея това, не се ли сещате, да атакуват врага и да го треснат за шестима. Краката му искаха да застанат мирно.

Праисторическите хора биха я боготворили, и всъщност, удивително точно бяха успели да издадат подобни статуи още преди хиляди години. Тя притежаваше изобилие от кестенява коса; перука, както по-късно научи Ваймс. Никой, който имаше много вземане-даване с дракони не си задържаше собствената коса за дълго.

Освен това тя носеше дракон на рамо. Беше представен като „Замахнинокти Винсент Вундеркинд от Куирм“, наричан за кратко Вини, и който като че даваше значителен принос към необичайния химически мирис, изпълнил къщата. Тази миризма просмукваше всичко. Дори и щедрото парче кейк, което тя му предложи, имаше неговия вкус.

— Това, ъъ… рамото… изглежда… много хубаво — каза отчаяно, за да поведе разговор.

— Глупости. Просто го дресирам, защото тези, които могат да седят на раменете, вървят на двойна цена.

Ваймс промърмори, че понякога е виждал дамите от обществото с малки, цветни дракони по раменете и му се струвало, че е много… ъъ… красиво.

— О, звучи красиво. От мен да го знаеш. А после си дават сметка, че това ще рече сажди, опърлена коса и курешки по целия им гръб. Пък и ноктите им се впиват. И после решават, че нещото става прекалено голямо и миризливо, и преди да се усетиш, то вече е или в Морпоркския Слънчев Приют за Изгубени Дракони, или са му видели сметката с въже около врата в реката, горкичките малки създанийца. — Тя седна, надипляйки пола, от която биха излезли платната за цяла една малка флотилия. — И така. Капитан Ваймс, нали така бяхте?

Ваймс се обърка. Отдавна споминали се Рамкиновци го гледаха откъм украсените рамки високо по сенчестите стени. Между, около и под портретите се намираха оръжията, които те най-вероятно бяха използвали, и то добре и често, ако се съдеше по вида им. Доспехи бяха наредени като аптекарски шишета покрай стените. Доста от тях, нямаше как да не го забележи, имаха големи дупки по тях. Таванът представляваше избеляла колекция от изядени от молци знамена. Нямаше нужда човек да провежда съдебно разследване, за да разбере, че праотците на Лейди Рамкин никога не бяха се измъквали позорно от битка.

Удивително беше, че тя е способна да направи нещо толкова миролюбиво, като да изпие чаша чай, например.

— Моите предци — тя проследи хипнотизирания му поглед. — Нали разбирате, нито един от рода Рамкин не е умрял в леглото си през последните хиляда години.

— Да, госпожо?

— Извор на семейна гордост, така да се каже.

— Да, гос’жо.

— Някои от тях са умрели в чужди, разбира се.

Чашата с чая заподскача в чинийката на Капитан Ваймс.

— Да, гос’жо.

— Капитан е толкова смел чин, винаги съм си го мислила. — Тя го дари с блестяща, крехка усмивка. — Искам да кажа, полковниците и т.н. са винаги толкова старомодни, майорите са надути, докато човек винаги чувства, че има някакси нещо сладостно опасно у един капитан. Та, какво трябваше да ми покажете?

Ваймс сграбчи вързопа си като пояс на целомъдрието.

— Чудех се — запъна се, — колко голям… ъъ… блатния…

Той млъкна. Нещо ужасно се случваше с долните му части.

Лейди Рамкин проследи погледа му.

— О, не му обръщайте внимание — весело каза тя. — Ударете го с възглавничката, ако ви досажда.

Един дребен възрастен дракон беше изпълзял изпод стола му и беше настанил зъбатата си муцуна в скута на Ваймс. Той душевадно се беше втренчил с големите си кафяви очи и лекичко лигавеше нещо доста разяждащо, ако се съди по усещането, върху коленете му. И вонеше като киселинна баня.

— Това е Капка Роса Мабелин Замахнинокти Първи — обясни нейна светлост. — Шампион и баща на шампиони. Но няма вече огън у него, горкото ми, сълзливо старче. Обича да го чешат по корема.

Ваймс тайничко се опита със злобни тръсвания да отмести стария дракон. Той скръбно примигна срещу него с ревматичните си очи и оголи края на устата си, разкривайки стобор от почервени от сажди зъби.

— Само го отместете, ако ви досажда — весело подсказа Лейди Рамкин. — И така, какво питахте?

— Чудех се колко големи стават блатните дракони? — попита Ваймс, като се мъчеше да промени положението си. Чу се леко ръмжене.

— Дошъл сте чак дотук, за да ме попитате само това? Ами… като че ли си спомням Замахнинокти Добродушни стана цели четиринайсет палци висок, от краката до главата — разсъждаваше Лейди Рамкин.

— Ъъ…

— Около три стъпки и половина — любезно добави тя.

— Само толкова? — попита Ваймс с надежда. В скута му старият дракон лекичко захърка.

— Боже мой, не! Той беше нещо като изключение, всъщност. Повечето не стават по-високи от осем палеца.

Капитан Ваймс замърда устни в бърза сметка.

— Две стъпки? — плахо попита той.

— Браво. Това са петлаците, разбира се. Кокошките са малко по-малки.

Капитан Ваймс нямаше намерение да се отказва.

— „Петлак“ ще рече мъжки дракон, нали така?

— Само след като е навършил две години — победоносно каза Лейди Рамкин.

Капитан Ваймс седеше замаян, ядеше ужасния кейк, панталоните му постепенно се разтваряха, а потокът информация течеше над него; как мъжкарите се бият с пламък, но в сезона на снасянето на яйцата само кокошките15 издишват огън, от горенето на сложни вътрешни газове, за инкубацията на яйцата, които се нуждаят от такава жестока температура, докато мъжкарите събират дърва за огън; група от блатни дракони била „свиване“ или „притеснение“; женската била способна да снесе до три люпила от по четири яйца всяка година, повечето от които били стъпквани от разсеяни мъжкари; и драконите и от двата пола почти не проявявали никакъв интерес един към друг, и всъщност, към нищо друго, с изключение на дървата за огън, освен веднъж на два месеца, когато те ставали целенасочени като циркуляри.

Видя се безпомощен да предотврати изкарването си навън при колибките им в задния двор, екипиран от глава до пети в кожена броня, покрита със стоманени плочки, и въведен в дългата, ниска постройка, откъдето беше дошло свиренето.

Температурата беше ужасна, но не чак толкова лоша, колкото коктейлът от миризми. Той се завлачи безцелно от една оградена с метал кошара към друга, докато крушовидни, писукащи малки ужасии с червени очи биваха представяни като „Луннопени Дукеса Мартенскаболи, която в момента е бременна“ и „Луннамъгла Замахнинокти II, който беше Най-Добрият от Котилото в Псевдополис миналата година“. Струи от блед зелен пламък играеха по коленете на капитана.