Когато тя отказа да помръдне, той отвори най-близката врата и я затръшна след себе си, намери стол и го ръгна. Това беше една от високопоставените стаи, сега лишена от по-голямата част от мебелировката й и останала без четвъртата си стена. Там където трябваше да се намира тя, зееше просто пастта на пещерата.

Патрицият излезе от сенките.

— Сега си извън собствения си свят… — каза той.

Уанз рязко се завъртя, вдигнал сабя.

— Ти не съществуваш наистина. Ти си… призрак или нещо подобно.

— Сигурен съм, че случаят не е такъв — отвърна Патрицият.

— Ти не можеш да ме спреш! Имам още малко останала магия, имам книгата! — Уанз извади кафява кожена чанта от джоба си. — Ще докарам друг! Ще видиш!

— Призовавам те да не го правиш — меко каза Лорд Ветинари.

— О, мислиш си, че си толкова умен, че така добре контролираш нещата, че ги държиш толкова ИЗКЪСО, само защото аз имам сабя, а ти — не! Е, аз имам повече от това, ще го разбереш — победоносно каза Уанз. — Да! Дворцовата стража е на моя страна! Те са с мен, а не с теб! Никой не те обича, да знаеш. Никой никога не те е обичал.

Той извъртя сабята така, че острият й връх се озова на една стъпка от тънката брадичка на Патриция.

— Така че очаква те отново килията. Но този път ще се погрижа да си останеш там. Стража! Стража!

Отвън се разнесе тропот. Вратата изтрещя, столът се заклати. Настъпи моментна тишина и тогава и вратата, и столът се раздробиха на трески.

— Отведете го! — изкрещя Уанз. — Донесете още скорпиони! Хвърлете го в… вие не сте…

— Хвърли сабята — каза Ваймс, докато зад гърба му Керът вадеше трески от юмрука си.

— Ъхъ — обади се Ноби, надничайки иззад капитана. — Прав до стената и разперени, майчин сине!

— Ъ? Какво да разпери? — прошепна Сержант Колън притеснено.

Ноби сви рамене.

— Н’нам — рече той. — Всичко, струва ми се. Така е най-сигурно.

Уанз невярващо се вгледа в стражите.

— А, Ваймс — каза Патрицият. — Ти ще…

— Затваряйте си устата — спокойно каза Ваймс. — Волнонаемен полицай Керът?

— Сър!

— Прочети на затворника правата му.

— Да, сър. — Керът извади тетрадката си, наплюнчи палец, прелисти страниците.

— Лупин Уанз… понастоящем живущ в жилището, известно като Двореца, Анкх-Морпорк, мое задължение е да ви информирам, че сте арестуван и че ще бъдете обвинен в… — Керът погледна измъчено Уанз, — значителен брой престъпления за убийство посредством тежък предмет, а именно дракон, и много последващи престъпления за най-общо подстрекаване, които ще бъдат конкретизирани по-късно. Имате право да запазите мълчание. Имате право да не ви хвърлят директно в езеро с риби пираня. Имате право на божи съд чрез ордалия. Имате…

— Това е лудост — спокойно каза Патрицият.

— Мисля, че ви казах да мълчите! — сряза го Ваймс, като се завъртя и размаха пръст под носа му.

— Кажи ми, Сержант — прошепна Ноби, — мислиш ли, че ще ни хареса в ямата със скорпионите?

— …да не кажете нищо, ъъ, но всяко едно нещо, което кажете, ще бъде записано, ъъ, тук, в тетрадката ми и, ъъ, може да бъде използвано като свидетелство срещу…

Гласът на Керът заглъхна.

— Е, добре, щом тази пантомима ви доставя удоволствие, Ваймс — най-накрая каза Патрицият, — отведете го долу в килията. Ще се разправя с него утре сутринта.

Уанз не издаде никакъв звук. Нито писък, нито вик. Той просто се втурна към Патриция, вдигнал сабя.

Варианти пробляснаха през съзнанието на Ваймс. Най-напред се появи идеята, че да стои настрана ще е добър план, нека Уанз да го направи, ще го обезоръжи след това, нека градът да се изчисти. Да. Хубав план.

И следователно, за него остана пълна загадка защо тогава реши да се втурне напред, като вдигна сабята на Керът в необмислен опит да парира удара…

Може би това имаше нещо общо с действията съгласно закона.

Чу се звън. Не особено силен. Усети нещо ярко и сребърно, което профуча покрай ухото му и се удари в стената.

Ченето на Уанз увисна. Той изпусна остатъка от собствената си сабя и отстъпи, стиснал книгата за призоваването.

— Ще съжалявате — изсъска той. — Всички много ще съжалявате!

Той заломоти нещо под носа си.

Ваймс почувства, че се разтреперва. Беше съвсем сигурен, че знае какво беше профучало покрай главата му, а самата мисъл за това караше ръцете му да се потят. Беше дошъл в двореца готов да убива и беше настъпила онази минута, само една-единствена минута, когато поне веднъж светът като че работеше както трябва и той отговаряше за това, а сега, сега единственото, което искаше, беше да пийне. И една седмица да се наспи като хората.

— О, я се предай! — каза той. — Ще дойдеш ли с добро?

Мърморенето продължи. Той усети въздуха горещ и сух.

Ваймс сви рамене.

— Това е всичко, тогава — каза той, после се обърна. — Хвърли закона срещу него, Керът.

— Добре, сър.

Ваймс се усети твърде късно.

Джуджетата имат проблеми с метафорите.

Освен това имат много добър мерник.

„Законите и Военните Порядки в Анкх и Морпорк“ уцелиха секретаря в челото. Той примижа, олюля се и отстъпи назад.

Това беше най-дългата стъпка, която някога беше правил. Поради една-единствена причина — продължи през целия остатък от живота му.

След няколко секунди го чуха да се приземява, пет етажа по-надолу.

След още няколко секунди лицата им се появиха над крайчеца на разрушения под.

— Ама че начин да си идеш — каза Сержант Колън.

— Факт е — каза Ноби, посягайки към ухото си за фас.

— Убит от как му се викаше. Метафора.

— Н’нам — рече Ноби. — На мен ми прилича на под. Имаш ли огънче, Сержант?

— Правилно постъпих, нали, сър? — притеснено попита Керът. — Вие казахте да…

— Да, да — каза Ваймс. — Не се тревожи. — Той посегна с трепереща ръка надолу, вдигна чантата, която преди това държеше Уанз и изсипа купчина камъни. Всеки един имаше дупка — Защо? — зачуди се той.

Метален шум зад гърба му го накара да се огледа. Патрицият държеше остатъците от кралската сабя. Пред погледа на капитана, мъжът изтръгна другата половина на сабята от отсрещната стена. Беше се счупила като по конец.

— Капитан Ваймс — каза той.

— Сър?

— Сабята ви, ако обичате?

Ваймс я предаде. Не можа, точно в този момент, да се сети за нищо друго, което да направи. Най-вероятно го очакваше специална яма със скорпиони само за него.

Лорд Ветинари внимателно разгледа ръждясалото острие.

— Откога я имаш, Капитане? — меко попита той.

— Не е моя, сър. На Волнонаемен полицай Керът е, сър.

— Волно?…

— Аз, сър, ваша милост — каза Керът и отдаде чест.

— А!

Патрицият бавно заобръща острието, заковал поглед в него като омагьосан. Ваймс усети как въздухът се сгъстява, сякаш историята се скупчваше около тази една точка, но да пукнеше, ако можеше да се сети защо. Това беше една от онези точки, където Панталоните на Времето се раздвояваха, и ако не внимаваше човек, можеше да влезе в погрешния крачол…

Уанз се вдигна в един свят от сенки, а в съзнанието му се изливаше ледено объркване. Но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше високата, закачулена фигура, надвесена над него.

— Аз пък си мислех, че всички вие сте мъртви — промълви той. Беше необичайно тихо, а цветовете около него изглеждаха избелели и приглушени. Нещо съвсем не беше наред. — Ти ли си това, Брат Пазачо на Портата? — опита той.

Фигурата посегна.

— МЕТАФОРИЧНО КАЗАНО — каза тя.

…а Патрицият подаде сабята на Керът.

— Браво, млади момко — каза той. — Капитан Ваймс, предлагам да дадете почивка на хората си до края на деня.

— Благодаря ви, сър. Окей, момчета. Чухте негова светлост.

— Но не и ти, Капитане. Трябва да си поговорим малко.

— Да, сър? — невинно попита Ваймс.

Стражите се измъкнаха навън, поглеждайки към Ваймс със състрадание и тъга.