Патрицият се приближи до края на пода и погледна надолу.

— Горкият Уанз — каза той.

— Да, сър. — Ваймс се втренчи в стената.

— Но бих предпочел, ако беше останал жив, обаче.

— Сър?

— Заблуден, да, но полезен човек. Главата му можеше да ми е от полза по-нататък.

— Да, сър.

— Останалото, разбира се, можеше да изхвърлим.

— Да, сър.

— Това беше шега, Ваймс.

— Да, сър.

— Той никога не схвана идеята за тайните проходи, да ти кажа.

— Не, сър.

— Онова младо момче. Керът, така ли го нарече?

— Да, сър.

— Усърдно момче. Харесва ли му в Стражата?

— Да, сър. Чувства се като у дома си, сър.

— Ти ми спаси живота.

— Сър?

— Ела с мен.

Той тръгна напето през разрушения дворец, а Ваймс го следваше по петите, докато не стигнаха до „Продълговатия Кабинет“. Беше доста подреден. Беше се отървал при опустошенията единствено с допълнителен пласт прах. Патрицият седна и изведнъж всичко беше така, сякаш никога не е напускал. Ваймс се зачуди дали наистина го беше правил.

Взе сноп хартия и го изтръска от мазилката.

— Тъжно — каза той. — Лупин беше такъв акуратен човек.

— Да, сър.

Патрицият събра ръце и погледна Ваймс над тях.

— Нека те посъветвам нещо, Капитане.

— Да, сър?

— Може да ти помогне да разбереш поне малко света.

— Сър.

— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

Махна с тънката си ръка по посока на града и се приближи до прозореца.

— Огромно, бушуващо море от зло — каза той почти със собственическо чувство. — По-плитко на някои места, разбира се, но по-дълбоко, о, толкова по-дълбоко на други. Но хора като теб сглобяват малки салове от правила и неопределени добри намерения и казват: „Това е обратното, това ще възтържествува най-накрая. Удивително!“ — Той тупна доброжелателно Ваймс по гърба. — Там долу — продължи, — има хора, които ще последват който и да било дракон, ще почитат всеки бог, ще пренебрегнат всяка неправда. Всичкото поради някаква банална, делнична лошотия. Не истински възвишената, творческа гадост на великите грешници, а някаква масово произведена тъмнина на душата. Грях, може би ще кажеш ти, без и следа от оригиналност. Те приемат злото, не защото казват „да“, а защото не казват „не“. Съжалявам, ако това те обижда — потупа капитана по рамото, — но всички вие, мойто момче, наистина имате нужда от нас.

— От вас ли, сър? — тихо попита Ваймс.

— О, да. Ние сме единствените, които знаем как да накараме нещата да станат. Нали разбираш, единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. И ти си добър в това, гарантирам ти го. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което сте добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава.

— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и…

Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.

— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.

Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.

— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.

— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.

Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.

— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва.

Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.

— Всичко е част от естествения ход на нещата.

След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.

— Казах, че можеш да си вървиш.

Ваймс се спря на вратата.

— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?

— Наистина, наистина — отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.

— Но вие всяка сутрин ставате от сън, сър?

— Хмм? Да? Какво искаш да кажеш?

— Просто бих искал да знам защо, сър.

— О, хайде върви си, Ваймс. Ти си добро момче.

В тъмната и ветровита пещера, отсечена от сърцето на двореца, Библиотекарят се кълчеше и олюляваше по пода. Той се покатери по останките от тъжното съкровище и погледна към разкривеното тяло на Уанз долу.

После посегна, много, много внимателно, и откърти „Как да призоваваме дракони“ от вкочаняващите се пръсти. Издуха праха от нея. Погали я нежно, сякаш беше уплашено дете.

Обърна се, за да слезе от купчината, после се спря. Наведе се отново и внимателно измъкна още една книга от блестящите отломки. Не беше от неговите, освен в най-общ смисъл, че всички книги са негова територия. Внимателно прелисти няколко страници.

— Пази я — каза Ваймс зад гърба му. — Вземи я. Сложи я някъде.

Орангутанът кимна към капитана и затрополи надолу по купчината. Потупа нежно Ваймс по капачката на коляното, отвори „Как да призоваваме дракони“, прелисти през опустошените страници, докато не откри точно онази, която търсеше, и мълчаливо вдигна книгата нагоре.

Ваймс примижа срещу нечетливото писмо.

„И все пак драконите не са като еднорозите, твърдя. Те обитават някакво Царство, определено от Фантазията на Волята и, по този начин, може да се окаже, че този, който ги е призовал, и им е посочил пътеката към този свят, е извикал своя Собствен дракон на Съзнанието.

И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство…“

Царство на въображението, помисли си Ваймс. Ето къде отивали, значи. Във въображението ни. И когато ги извикваме обратно, ние им придаваме форма, все едно изливаме тесто във формата за кейк. Само че не се получава курабийка-човече, получава се това, което си ти. Собствената ти тъмнина, придобила форма…

Ваймс го прочете отново, после погледна и следващите страници.

Не бяха много. Останалата част от книгата беше овъглена маса.

Ваймс я подаде обратно на маймуната.

— Какъв човек е бил Малахит? — попита той.

Библиотекарят помисли върху отговора, както се полагаше на някой, който знае „Градски Биографичен Речник“ наизуст. После сви рамене.

— Изключително свят? — попита Ваймс.

Маймуната поклати глава.

— Е, забележително лош, тогава?

Маймуната сви рамене, после отново поклати глава.

— На твое място — рече Ваймс, — бих прибрал тази книга някъде на много сигурно място. И Книгата на Закона заедно с нея. Твърде опасни са.

— Ууук.

Ваймс се протегна.

— А сега — рече той, — да идем да пийнем по едно.

— Ууук.

— Но малко.

— Ууук.

— И ти плащаш.