— Ииик.

Ваймс се спря и се вгледа в голямото, мило лице.

— Кажи ми… Винаги ми е било любопитно да разбера… по-добре ли е да си човекоподобно?

Библиотекарят помисли малко.

— Ууук — отвърна.

— О! Наистина ли? — попита Ваймс.

Беше нов ден. Стаята беше изпълнена от край до край с градски величия. Патрицият седеше на строгия си стол, заобиколен от Съвета. Всички присъстващи носеха грейналите восъчни усмивки на добронамерени хора.

Лейди Сибил Рамкин стоеше на една страна, облечена в няколко акра черно кадифе. Семейните бижута на рода й блестяха по пръстите, шията и по черните къдри на модната перука. Общият ефект беше поразителен като небесна сфера.

Ваймс прекара хората си в центъра на залата и се закова на място, стиснал шлем под мишница, според правилата. Беше се удивил, когато видя, че дори и Ноби се беше постарал — намек за лъскав метал можеше да се съзре тук-таме по нагръдника му. А Колън беше придобил изражението на почти запечена важност. Бронята на Керът светеше.

Колън отдаде чест като по учебник за пръв път в живота си.

— Всички са тук и в ред, аз! — излая той.

— Много добре, Сержант — хладно каза Ваймс. Той се обърна към Патриция и учтиво вдигна вежди. Лорд Ветинари махна лекичко с ръка.

— Отпуснете се, или каквото и да се казва там на момчетата. Сигурен съм, че тук не е нужно да съблюдаваме церемонията. Ти какво ще кажеш, Капитане?

— Както кажете, сър — каза Ваймс.

— А сега, господа — Патрицият се наведе напред, — до нас достигнаха забележителни сведения за страхотните ви усилия в защита на града…

Ваймс пусна съзнанието си на воля, докато златните празни приказки летяха покрай него. Известно време той се позабавлява да наблюдава лицата на Съвета. Цяла поредица изражения премина през тях, докато Патрицият говореше. Разбира се, беше жизнено важно да има такава церемония. Така цялата работа ще се подреди и установи. И ще бъде забравена. Просто още една глава в дългата и вълнуваща история на и т.н., и т.н. Анкх-Морпорк беше много добър по отварянето на нови глави.

Провлаченият му поглед падна върху Лейди Рамкин. Тя му намигна. Очите на Ваймс отново се стрелнаха напред, а изражението му изведнъж стана дървено като талпа.

— …знак на нашата признателност — довърши Патрицият и се облегна назад.

Ваймс усети, че всички него гледат.

— Моля?

— Казах, че се опитваме да измислим някаква подобаваща компенсация, Капитан Ваймс. Многобройни родолюбиви граждани… — погледът на Патриция обходи Съвета и Лейди Рамкин, — и, разбира се, аз самият, смятаме, че ви се полага подобаваща награда.

Ваймс все още гледаше тъпо и неразбиращо.

— Награда? — рече той.

— Традиционна за такова геройско поведение — обясни Патрицият малко раздразнено.

Ваймс отново се обърна напред.

— Наистина не съм мислил за това, сър. За хората си, обаче, не мога да кажа, разбира се.

Настъпи неловко мълчание. С крайчеца на окото си Ваймс долови, че Ноби ръга сержанта в ребрата. Най-сетне Колън пристъпи напред и отдаде отново чест.

— Моля за разрешение да кажа, сър — промълви той.

Патрицият кимна великодушно.

Сержантът се прокашля. Той си свали шлема и извади лист хартия.

— Ъъ… Ние, като зачитаме присъствието на ваша чест, ние мислим, така де, като сме спасили там града и прочее, или един вид, или, искам да кажа… ние просто опитахме, сещате се, хора на място и такива ми ти неща… значи, ние мислим, че ние имаме право. Ако разбирате какво искам да кажа.

Насъбралото се множество кимна. Точно така трябваше да бъде.

— Продължавай — подкани го Патрицият.

— Така че ние, напънахме си мозъците. Малко нещо кофти, знам…

— Моля, продължавай, Сержант — каза Патрицият. — Няма защо да спираш. Всички ние добре съзнаваме значимостта на въпроса.

— Така, сър. Ами, сър. Първо, за заплатите.

— Заплатите?

Лорд Ветинари се облещи срещу Ваймс, който се блещеше в нищото.

Сержантът вдигна глава. Изражението му беше решителната гримаса на човек, който ще устои докрай.

— Да, сър — каза той. Трийсет долара на месец. Не е редно. Ние мислим… — той облиза устни и хвърли поглед назад към другите двама, които правеха някакви неясни окуражаващи го знаци, — ние мислим, ами, за основна ставка от, ъъ, трийсет и пет долара? На месец? — Той се вгледа в каменното изражение на Патриция. — С нарастване за званията? Мислехме за по пет долара.

Той отново облиза устни, обезкуражен от изражението на Патриция.

— Под четири няма да слезем. И това е окончателно. Съжалявам, ваше Височество, но това е.

Патрицият погледна към невъзмутимото лице на Ваймс, после отново към стражите.

— Това ли е всичко?

Ноби прошепна нещо в ухото на Колън, след което се втурна назад. Потящият се сержант стисна шлема си така, сякаш беше единственото истинско нещо на тоя свят.

— Има още едно нещо, ваше благородие.

— А! — Патрицият се усмихна свойски.

— Чайникът. Той така или иначе не беше много хубав, но пък Еръл го изяде. Струваше почти два долара. — Той преглътна. — Бихме искали нов чайник, ако не възразявате, ваша светлост.

Патрицият се наведе напред, стиснал облегалките на стола си.

— Искам да сме наясно по този въпрос — с леден глас каза той. — Трябва ли да ви повярваме, че вие молите за някакво си мизерно увеличение на заплатите и за един кухненски прибор?

Керът зашепна в другото ухо на Колън.

Колън обърна две изпъкнали, воднисти очи към сановниците. Краят на шлема му минаваше през пръстите му като воденично колело.

— Ами — започна той, — понякога, тъй де, помислихме си, когато имаме почивка за вечеря, или пък, когато е, тъй значи, понякога в края на дежурството може би, и ни се прииска да си починем малко, знаете как е, да поразпуснем… — Гласът му заглъхна.

— Да?

Колън си пое дълбоко дъх.

— Дали пък една мишена за мятане на стрелички е съвсем невъзможна?…

Гръмовната тишина, която последва, беше нарушена от пресекливо сумтене.

Шлемът на Ваймс падна от треперещата му ръка. Нагръдникът му заподскача, когато сподавяният смях от много, много години избухна на огромни, неконтролируеми тласъци. Той обърна лице към редицата съветници и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзи.

Смя се на начина, по който те се изправиха, съвсем объркани и с оскърбено достойнство.

Смя се на внимателно премереното неподвижно изражение на Патриция.

Смя се за света и за спасението на душите. Смя се и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзите.

Ноби протегна врат, за да стигне до ухото на Колън.

— Казвах ви — изсъска той. — Казвах ви, че никога няма да се съгласят. Знаех си, че играта със стреличките е прекалено. Сега ги разстроихте всичките.