Ваймс почука на вратата.

Забеляза, че бяха направили опит да попритегнат голямата фамилна къща. Плъзналите свободно храсти безжалостно бяха окастрени. Един възрастен работник на стълба заканваше гипсовата мазилка обратно по стените, докато друг един, с лизгар, доста произволно определяше линията, където свършва моравата и където започваха старите цветни лехи.

Ваймс пъхна шлем под мишница, приглади коса назад и почука. Беше си мислил да помоли Сержант Колън да го придружи, но бързо отхвърли идеята. Не би могъл да понесе кикотенето. Както и да е, от какво толкова имаше да се страхува? Беше поглеждал смъртта в устата три пъти; четири, ако се броеше и това, дето каза на Лорд Ветинари да си затваря устата.

За негово учудване най-накрая вратата се отвори от един прислужник, който беше толкова стар, че не беше изключено да го беше възкресил с чукането.

— Да сър?

— Капитан Ваймс, Градската Стража.

Мъжът го огледа от глава до пети.

— О, да — каза той. — Нейно благородие казваше нещо. Мисля, че нейно благородие си е при драконите — каза той. — Ако желаете да я изчакате вътре, ще…

— Знам пътя — каза Ваймс и пое покрай прорасналата пътека.

Кошарите бяха в развалини. Най-различни изпотрошени дървени кутии лежаха под мушамено покривало. От дълбините им няколко тъжни блатни дракона изсвистяха за поздрав към него.

Няколко жени се движеха целенасочено между кутиите. Дами, по-скоро. Бяха твърде немарливи, за да бъдат просто жени. Нито една обикновена жена не би и сънувала, че може да изглежда толкова развлечена; човек се нуждаеше от съвършената самоувереност да знае кой е бил пра-пра-пра-пра-дядо му, преди да надене подобни дрехи. Но те бяха, както Ваймс забеляза, невероятно добри дрехи, или някога са били; дрехи, купени от нечии родители, но толкова скъпи и с такова добро качество, че никога не се износваха и се предаваха от поколение на поколение като стария порцелан, сребърните прибори и подаграта.

Развъждат дракони, помисли си той. Личи им. Има нещо у тях. По начина, по който си носят сребристите шалчета, старите сака от туид и дядовите си ботуши за езда. И миризмата, разбира се.

Дребна жилава жена с лице като стара кожа за седла го зърна.

— Аха, вие трябва да сте галантният капитан. — Тя пъхна свободен кичур бяла коса под шала си и протегна една кафява, с изпъкнали жили ръка към него. — Бренда Родли. Това е Роузи Деван-Молей. Ръководи „Слънчевата Обител“, знаете, нали.

Другата жена, която имаше телосложение на човек, дето може да вдигне впрегатни коне на една ръка, и да ги подкове с другата, му се усмихна дружелюбно.

— Самюел Ваймс — слабо каза Ваймс.

— Баща ми също беше Сам — отбеляза Бренда. — Винаги можеш да разчиташ на един Сам, казваше той. — Тя отпрати един дракон обратно в кошарата му. — Тъкмо помагахме на Сибил. Стари приятелки, сещате се. Колекцията се пръсна, разбира се. Из целия град са, малките дяволи. Сигурна съм, обаче, че ще се върнат, щом огладнеят. Ама че генетични дадености, а?

— Не ви разбрах?

— Сибил смята, че бил страхотен, но аз съм сигурна, че ще успеем да отгледаме такъв след три-четири поколения. Известна съм с расовите си животни, да знаете — каза тя. — Това вече ще бъде нещо. Цял нов вид дракон.

Ваймс си помисли за свръхзвукови ледени капки, кръжащи из небето.

— Ъ — каза той. — Да.

— Е, ние трябва да тръгваме.

— Ъ, Лейди Рамкин не е ли тук? — попита Ваймс. — Получих съобщение, много важно било, пишеше тя, да съм дойдел тук.

— Трябва да е някъде вътре — каза Мис Родли. — Каза, че трябвало да се погрижи за нещо важно. О, моля те, внимавай с онзи, Роуз, ама че глупаво момиче!

— По-важно от драконите? — попита Ваймс.

— Да. Не знам какво я е прихванало. — Бренда Родли затършува из джоба на гигантска жилетка. — Радвам се, че се запознахме, Капитане. Отбивайте се винаги, когато минавате покрай нас, за мен ще бъде истинско удоволствие да ви разведа наоколо. — Тя измъкна една мърлява визитна картичка и му я тикна в ръката. — Сега трябва да тръгвам, чухме, че някои от тях се опитвали да си свият гнезда на Университетската кула. Не можем да го допуснем. Трябва да ги свалим преди да се е стъмнило.

Ваймс се взря във визитната картичка, докато жените затрополиха надолу по пътеката, понесли мрежи и въжета.

Пишеше: „Бренда, Лейди Родли. Наследствената Вила, Двореца на Куирм, Куирм.“ Което ще рече, осъзна той, че, отдалечавайки се със стегната крачка надолу по пътеката, като одушевена сергия за вехтории, беше вдовицата и Дукеса на Куирм, която притежаваше повече земя, отколкото човек можеше да види от най-високата планина в най-ясния ден. Ноби не би го одобрил. Като че ли съществуваше един специален вид бедност, който само много, много богатите можеха да си позволят…

Ето как трябваше да се държи човек, за да успее, помисли си той. Изобщо пет пари не даваш за това кой какво мисли и никога, ама изобщо не се съмняваш в нищо.

Той се върна в къщата. Една врата беше отворена. Водеше в голям, но тъмен и плесенясал хол. Високо в мрака главите на мъртви животни населяваха стените. Родът Рамкин изглежда беше застрашавал повече животински видове, отколкото цял ледников период.

Ваймс премина безцелно под друг махагонов свод.

Беше трапезария, съдържаща такава маса, че хората в другия й край са и в друга часова зона. Единият край беше колонизиран от сребърни свещници.

Беше наредена за двама. Батарея от прибори беше строена до всяка чиния. Старинни чаши за вино искряха на светлината от свещите.

Ужасно предчувствие обзе Ваймс в същия момент, в който полъх от „Покоряване“ — най-скъпият парфюм, който изобщо можеше да се намери в Анкх-Морпорк, прелетя край него.

— Ах, Капитане. Толкова мило, че дойдохте.

Ваймс бавно се обърна, без краката му видимо да помръднат.

Там стоеше Лейди Рамкин. Величествено.

Ваймс най-общо разпозна лъскава синя рокля, която искреше на светлината от лампите, маса коса с цвета на кестени, леко притеснено лице, което подсказваше, че цял баталион изкусни художници и декоратори току-що са свалили скелето си и са си тръгнали, както и леко скърцане, което говореше, че под всичко това един нещастен корсаж е подложен на напрежение, по-често срещано в сърцевината на големите звезди.

— Аз, ъъ. Ако вие, ъъ. Ако бяхте казали, ъъ. Щях, ъъ. Да се облека по-подходящо, ъъ. Изключително, ъъ. Много. Ъъ.

Тя го връхлетя като припламваща обсадна машина.

В някакъв сън той се остави да го сложат да седне. Трябва да беше ял, защото слуги изникнаха от нищото с неща, натъпкани с други неща, и се върнаха по-късно и отсервираха. Икономът се съживяваше от време на време, за да пълни чаша след чаша с непознати вина. Горещината от свещите беше достатъчна да сготви човек на нея. А през цялото време Лейди Рамкин говореше бодро и ясно — за големината на къщата, задълженията по огромното имение, усещането, че вече е време човек да приеме Положението си в Обществото По-Сериозно, докато залязващото слънце изпълваше стаята с червенина, а главата на Ваймс започна да се върти.

Обществото, успя да си помисли той, не знаеше какво ще му се изсипе върху главата. Драконите не бяха споменати нито веднъж, макар че след известно време нещо под масата сложи главата си върху коляното му и потекоха лиги.

Ваймс откри, че му е невъзможно да направи какъвто и да било принос към разговора. Чувстваше се надхитрен, обсаден. Направи един опит за пробив, с надеждата може би да стигне до кота, от която да избяга в изгнание.

— Къде мислите, че са отишли?

— Къде какво? — каза Лейди Рамкин, временно възпряна.

— Драконите. Сещате се. Еръл и жена му… женската, де.

— О, някъде на спокойно и скалисто място, предполагам — отвърна Лейди Рамкин. — Любимите места на драконите.

— Но той… тя е магическо създание. Какво ще стане, когато магията си отиде?

Лейди Рамкин му се усмихна свенливо.

— Повечето хора успяват да се справят.