Тя се пресегна през масата и го докосна по ръката.

— Хората ти смятат, че имаш нужда някой да се грижи за теб — кротко каза тя.

— О! Така ли? — каза Ваймс.

— Сержант Колън каза, че според него щели сме да се разбираме като „maison en Flambe“.

— О! Така ли е казал?

— А каза и нещо друго. Какво беше? А, да: „Шансът е едно на милион. Но може и да излезе“.

Тя му се усмихна.

И тогава Ваймс го осени и тресна мисълта, че в нейната собствена, специална категория, тя беше доста красива; това беше категорията на всички жени, в целия му живот, които някога изобщо си бяха помисляли, че той заслужава поне да му се усмихнат. По-зле тя не можеше и да бъде, но, пък, в края на краищата, и той не можеше да бъде по-добре. Така че, може би нещата се балансираха. Тя по-млада нямаше да стане, но, в края на краищата, кой ставаше? А тя имаше и стил, и пари, и здрав разум и самоувереност, и всички други неща, които той нямаше, и тя си беше отворила сърцето, и ако я оставеше, тя можеше да го погълне. Жената беше цял град.

В края на краищата, под обсада човек прави онова, което Анкх-Морпорк винаги беше правил — отлоства вратите, пуска завоевателите вътре и ги обладава.

Как се започваше? Тя като че ли очакваше нещо.

Той сви рамене, после вдигна чашата си с вино и потърси някаква фраза. Една пропълзя в диво резониращото му съзнание.

— За твое здраве, маце — каза той.

Гонговете на всевъзможни нощи отмериха края на стария ден.

(…а още по-нататък към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала, наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Гспн Диблър, С.С.П.Г., Анкх-Морпорк“.

— Знаеш ли, Лобзанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с това.)

Ефрейтор Нобс и Сержант Колън се мотаеха в сенките близо до „Поправения Барабан“, но се изправиха, щом се появи Керът с поднос в ръцете. Детритъс, тролът, почтително отстъпи настрани.

— Готово, момчета. Три халби. Заведението черпи.

— Божичко, изобщо не вярвах, че ще го направиш — промълви Колън, като сграбчи една дръжка. — Какво му каза?

— Просто му обясних, че е задължение да всички съвестни граждани по всяко време да подпомагат стражата — невинно сподели Керът, — и му благодарих за сътрудничеството.

— Ъхъ, и всичко останало — изсумтя Ноби.

— Не, това беше всичко, което му казах.

— Тогава трябва да имаш много убедителен глас.

— Ами, трябва да се възползваме от него, щом го имаме — каза Колън.

Отпиха замислено. Беше един миг на върховно спокойствие, няколко минути, откъснати от реалностите на живота. Беше малка хапка от откраднат плод и му се насладиха като такъв. Никой в целия град май не се биеше, не ръгаше с нож, нито се караше и, точно и само сега, беше възможно да повярваш, че това прекрасно състояние на нещата може да продължи.

А дори и да не продължеше, е, тогава, съществуваха спомени, които да им помогнат. За бягства и за хора, които се отдръпват от пътя. За изражението върху лицата на ужасените дворцови стражи. И когато всички крадци, герои и богове са се провалили, ние сме тук. И почти правим нещата, както трябва.

Ноби ръгна халбата върху един удобен перваз, поразтъпка малко краката си и си духна на пръстите. След кратко ровене из тъмните гънки на ухото си, измъкна парче цигара.

— Ама че време, а? — доволно каза Колън, когато кибритената клечка ги освети и тримата.

Останалите кимнаха. Вчера им се струваше на един живот разстояние, дори и сега. Но човек никога не можеше да забрави нещо подобно, без значение кой друг го правеше, без значение какво щеше да се случи отсега нататък.

— Даже до края на вечността да не видя повече друг скапан крал, пак ще ми е рано — каза Ноби.

— Така или иначе не мисля, че той беше подходящ за крал — отбеляза Керът. — Като говорим за крале, някой да иска пържени картофки?

— Няма подходящи крале — отсече Колън, но без много злоба. С десет долара повече на месец щеше да настъпи голяма разлика. Г-жа Колън се отнасяше много различно към мъж, който носеше по десет долара отгоре на месец. Бележките й върху кухненската маса бяха станали далеч по-дружелюбни.

— Не, но искам да кажа, няма нищо специално в това да имаш старинна сабя — продължи Керът. — Или пък белег по рождение. Искам да кажа, погледнете ме. Аз имам белег по рождение на ръката.

— И брат ми има — каза Колън. — Във формата на лодка.

— Моят по-прилича на корона — каза Керът.

— Охо, това те прави крал тогава — ухили се Ноби. — Логично е.

— Не разбирам защо. Моят брат да не е адмирал — разсъдливо каза Колън.

— И имам сабя — каза Керът.

Той я извади. Колън я пое от ръката му и я запремята на светлината от блясъка над вратата на „Барабана“. Острието беше тъпо и късо, и извито като коса. Беше направена добре и някога върху нея може и да беше имало надпис, но много отдавна беше станал нечетлив единствено от употреба.

— Хубава сабя — замислено проточи той. — Добре балансирана.

— Но не и подходяща за крал — каза Керът. — Сабите на кралете са големи и лъскави и вълшебни, а и имат скъпоценности по тях, а като ги размахаш, те улавят светлината и правят „звън“.

— Звън — повтори Колън. — Да. Предполагам, че така трябва да е, наистина.

— Просто искам да кажа, че не можеш да тръгнеш да раздаваш тронове на хората заради нещо такова — каза Керът. — Точно това каза и Капитан Ваймс.

— Хммм?

За миг Колън се беше изгубил в един малък свят от размишления. Истинските крале имаха лъскави саби, очевидно. С изключение на това, че… че може би истинският истински крал от, тъй де, едно време, той сигурно е имал сабя, дето ни най-малко не е лъщяла, но пък е била адски добра за рязане на разни неща. Просто мисъл.

— Казвам, че да си крал е хубава служба — подметна Ноби. — Къс работен ден.

— Аха. Ама и дните не са много — напомни Колън.

Той погледна замислено към Керът.

— Има го и това в занаята, разбира се.

— Както и да е, баща ми казва, че да си крал приличало много на тежкия труд — каза Керът. Той си пресуши халбата. — Това не е нещо за хората като нас. Нас… — той ги изгледа гордо, — стражите. Добре ли си, Сержант?

— Хмм? Какво? О. Да. — Колън сви рамене. Какво от това, така или иначе? Може би нещата се наредиха за добро. Той си довърши бирата. — Най-добре да тръгваме. Колко е часът?

— Около дванайсет часа.

— Нещо друго?

Керът помисли малко.

— И всичко е наред? — каза той.

— Така. Просто проверявам.

— Знаеш ли — обади се Ноби, — както ТИ го казваш, момче, човек може почти да повярва, че е истина.

Нека сега отново се отдалечим… Това е Дискът, свят и огледало на светове, носен през пространството върху гърба на четири гигантски слона, които стоят на гърба на Великата А’Туин — Небесната Костенурка. Около Ръба на този свят океанът се излива безкрайно в нощта. В Центъра му се издига високата десет мили кула на Кори Селести, върху искрящия връх на която боговете си играят игрички със съдбата на хората…

…ако човек знаеше какви са правилата и кои са играчите.

В далечния край на Диска изгряваше слънце. Утринната светлина потече по мозайката от морета и континенти, но го правеше толкова бавно, защото светлината е мудна и леко натежала в присъствието на магическо поле.

В тъмния полукръг, където старата светлина на залеза още не беше успяла напълно да се изцеди от най-дълбоките долини, две песъчинки, едната голяма, другата малка, излязоха от сянката, плъзнаха се ниско над вълните на океана на Ръба, и поеха целеустремено над съвършено непроницаемите, осеяни със звезди дълбини на пространството.