— Ами, сър, хората го правят, сър — кисело рече гардът.

— Е, добре — отвърна капитанът. — То е друго нещо. — Той многозначително се потупа отстрани по шлема. — Т’ва е ’щото ние сме интелигентни.

Ваймс се приземи в мокра слама и в черна като рог тъмнина, макар че след известно време очите му привикнаха с мрака и той различи стените на подземието.

Не го бяха построили за удобен живот. В общи линии то представляваше просто пространство, съдържащо всички колони и сводове, на които се крепеше дворецът. В далечния му край една малка решетка високо в стената пропускаше само лекото подобие на мърлява, долнопробна светлина.

На пода имаше още една квадратна дупка. Също с решетка. Железата й бяха доста ръждясали, обаче. На Ваймс му мина през ума, че може би най-накрая би могъл да ги поразшири, а после единственото, което трябваше да направи, бе да отслабне толкова, че да успее да се провре през дупка широка една стъпка.

Това, което липсваше в подземието, бяха плъхове, скорпиони, хлебарки или змии. Някога беше имало змии, наистина, защото сандалите на Ваймс изхрущяха върху малки, дълги, бели скелети.

Той пропълзя предпазливо покрай влажната стена, като се чудеше откъде ли идваше ритмичният стържещ звук. Заобиколи една тумбеста колона и откри.

Патрицият се бръснеше, взирайки се в къс огледало, подпряно на колоната, за да улавя светлината. Не, не подпряно, даде си сметка Ваймс. Държано, всъщност. От един плъх. Беше огромен плъх с червени очи.

Патрицият му кимна без видима изненада.

— О! Ваймс, нали така? Чух, че си на път за насам. Много добре. Най-добре да кажеш на хората от кухнята… — и точно тук Ваймс осъзна, че човекът говори на плъха, — че за обяд ще бъдем двама. Искаш ли бира, Ваймс?

— Какво? — рече Ваймс.

— Предполагам, че искаш. Каквото дал господ, обаче. Народецът на Скрп е доста умен, но като че ли стават съвсем слепи като опре до етикетите по бутилките.

Лорд Ветинари потупа лицето си с кърпа и я пусна на пода. Една сива фигура се стрелна от сенките и я повлече по решетката на пода.

— Много добре, Скрп. Можеш да си вървиш.

Плъхът шавна мустаци срещу него, облегна огледалото на стената и се отдалечи.

— Обслужват ви плъхове? — попита Ваймс.

— Помагат в беда, нали знаеш. Наистина не са много ефективни, за съжаление. Заради лапите им е.

— Но, но, но… — заекна Ваймс. — Искам да кажа, как?

— Предполагам, че имат тунели, които се простират чак до Университета — продължи Лорд Ветинари. — Макар че, струва ми се, те май още от самото начало са си били доста умни.

Поне тази част Ваймс я разбираше. Всеизвестно беше, че тавмичните радиации се отразяваха на животните, живеещи около корпуса на Невидимия Университет, подтиквайки ги понякога към дребни аналогии на човешката цивилизация и дори предизвиквайки мутацията на някои от тях в съвършено нови и специализирани видове, като например книжният червей калибър 0.303 и стенната риба. И, както човекът беше казал, от самото начало плъховете са си били доста умни.

— Но те ви помагат? — каза Ваймс.

— Взаимно е. Плащам им за предоставяните услуги, както можеш да се изразиш — отвърна Патрицият, като седна върху нещо, което Ваймс нямаше начин да не отбележи, беше малка кадифяна възглавничка. На ниска поличка, така че да бъдат подръка, се намираха бележник и стройна редица от книги.

— Как можете вие да помагате на плъховете, сър? — слабо попита той.

— Със съвети. Съветвам ги, да ти кажа. — Патрицият се облегна назад. — Това е проблемът с хора като Уанз — каза той. — Не знаят кога да спрат. Плъхове, змии и скорпиони. Беше същинска лудница, като дойдох. А плъховете бяха най-зле.

А на Ваймс му се стори, че започва да зацепва.

— Искате да кажете, че един вид сте ги дресирали? — попита той.

— Посъветвах ги. Посъветвах ги. Предполагам, че се иска малко чалъм — скромно отвърна Лорд Ветинари.

Ваймс се зачуди как ли е станало това. Дали плъховете са се съюзили със скорпионите срещу змиите, а после, когато змиите са били победени, не са поканили скорпионите на празнично царско ястие и не са ги изяли? Или пък някои отделни скорпиони са били наети с огромни количества — каквото и да беше нещото, дето го ядяха скорпионите — за да се промъкнат тайно до отбрани главни змии през нощта и да ги ужилят?

Спомни си как веднъж беше чул за някакъв мъж, който, заключен с години в килия, дресирал малки птички и си изградил един вид свобода. Помисли си и за древните моряци, откъснати от морето поради възрастта и старческата немощ, как прекарваха дните си, като правеха големи кораби в малки бутилки.

После си помисли за Патриция, лишен от града си, седнал с кръстосани крака на сивия под в мрачното подземие, който го пресъздава около себе си, насърчавайки в умален мащаб всички дребни съперничества, премервания на силите и раздори. Помисли си за него като за мрачна, унила статуя сред паветата, оживели с прокрадващи се сенки и внезапна, политическа смърт. Може би е било по-лесно, отколкото управлението на Анкх, който притежаваше по-голяма сган, дето нямаше нужда да използва и ръцете си, за да носи нож.

По тръбата горе се понесе дрънчене. Появиха се половин дузина плъхове, като теглеха нещо, увито в парцал. Предадоха си го един на друг през решетката и с много усилия го примъкнаха до краката на Патриция. Той се наведе и развърза възела.

— Май имаме сирене, пилешки кълки, кервиз, парче доста твърд хляб и хубава бутилка… О! Хубава бутилка, очевидно от „Много известния кафяв сос на Меркле и Стингбат“. Казах бира, Скрп. — Плъхът-шеф шавна с нос към него. — Съжалявам за това, Ваймс. Не могат да четат, нали разбираш. Като че не могат да схванат идеята на начинанието. Но са много добри в слушането. Носят ми всички новини.

— Виждам, че тук ви е много удобно — немощно каза Ваймс.

— Никога недей да строиш подземие, в което няма да ти е приятно ти самият да прекараш нощта — каза Патрицият, докато разстилаше храната на покривката. — Светът щеше да е далеч по-щастливо място, ако повече хора не забравяха това.

— Ние всички си мислехме, че сте построили тайни тунели и други подобни — каза Ваймс.

— Не виждам защо — отвърна Патрицият. — Човек трябва непрекъснато да бяга. Толкова безрезултатно. Докато тук съм в центъра на нещата. Надявам се, че разбираш това, Ваймс. Никога не се доверявай на владетел, който залага на тунели и бункери и пътища за бягство. Шансовете са, че той много-много не е за тая работа.

— О!

Той е в подземие в собствения си дворец, а един побеснял лунатик се разпорежда горе, дракон изпепелява града, а той си мисли, че е докарал света там, където е искал. Трябва да е нещо, свързано с високите постове. Височината кара хората да се побъркват.

— Вие, ъъъ, дали нямате нищо против, ако поразгледам наоколо? — каза той.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Патрицият.

Ваймс премина подземието по дължина и провери вратата. Беше яко залостена и закована, а заключалката беше масивна.

После той почука стените за вероятни кухини. Нямаше никакво съмнение, че това е едно много добре построено подземие. Беше от онези подземия, каращи ви да се почувствате добре, ако затворите в тях опасните престъпници. Разбира се, при тези обстоятелства бихте предпочели в него да няма капаци, скрити тунели или тайни пътища за бягство.

Но сега не бяха такива обстоятелствата. Удивително беше какво можеха да направят няколко стъпки масивен камък на чувството за перспектива.

— Кралската стража влиза ли тук? — попита той.

— Почти никога — отвърна Патрицият, като размаха кокоши крак. — Не се грижат да ме хранят, нали разбираш. Идеята е, че човек трябва да се разложи, Всъщност — каза той, — до съвсем неотдавна се приближавах до вратата и стенех по малко от време на време, само за да ги карам да се чувстват щастливи.

— Но те са длъжни да влязат и да проверят, обаче? — обнадеждено попита Ваймс.

— О, не мисля, че трябва да търпим това — каза Патрицият.