Всеки дракон се крепеше на задните си крака насред кошарата си, извил врат и втренчен с яростна съсредоточеност в покрива.

— О! — рече тя. — Пак лети там горе, а? Перчи се. Не се тревожете за това, деца. Мама е тук.

Тя остави лампата на една висока полица и се приближи до кошарата на Еръл.

— Е, момчето ми — започна тя и млъкна.

Еръл се беше проснал настрани. Тънка струйка сив пушек излизаше от устата му, а стомахът му се надуваше и свиваше като мех. А кожата му надолу от врата беше почти чисто бяла.

— Струва ми се, че ако някога пренапиша „Болестите“ отново, на теб ще ти отделя цяла една глава — тихо каза тя и отключи вратата към кошарата. — Я да видим дали онази гадна температура е спаднала, а?

Тя посегна да го погали по кожата и ахна. Бързо отдръпна ръка и видя как мехурите се вдигат по пръстите й.

Еръл беше толкова студен, че пареше.

Докато го гледаше втренчено, малките кръгли следи, които топлината й беше разтопила, се покриха с тънък слой замръзнал въздух.

Лейди Рамкин приклекна назад.

— Но какъв дракон си ти?… — започна тя.

Чу се далечното потропване на входната врата на къщата. Тя се поколеба един миг, после угаси лампата, пропълзя тежко по протежение на кошарите и отмести парчето зебло от прозореца.

Първата утринна светлина откри силуета на страж на прага й, а перата на шлема му се вееха на вятъра.

Тя паникьосано прехапа устни, хвърли се обратно към вратата, пробяга през моравата и се шмугна в къщата, като вземаше по три стъпала наведнъж.

— Колко глупаво, колко глупаво — мърмореше тя, давайки си сметка, че лампата й е останала долу. Но нямаше време за това. За времето, докато идеше и я вземеше, Ваймс можеше вече да си е отишъл.

Опипом и по памет тя откри най-добрата си перука в мрака и я нахлупи на главата си. Някъде между мехлемите и драконовите лекарства на тоалетката си, се намираше нещо, наречено, доколкото си спомняше, „Росата на Нощта“ или с някакво подобно неподходящо име, отдавнашен подарък от някакъв безмозъчен племенник. Тя опита няколко шишета преди да открие нещо, което, ако се съди по миризмата му, беше това, което търсеше. Дори и на нос като нейния, който много отдавна беше затворил по-голямата част от сензорния си апарат, изправен пред всеобемащата воня на драконите, това му се стори, ами, по-силно, отколкото си спомняше. Но очевидно на мъжете такива неща им харесваха. Или поне така беше чела. Адска глупост, наистина. Тя изкриви горния край на внезапно станалата й твърде практична нощница до положение, което — както се надяваше, — разкриваше, без всъщност да разголва, и се втурна обратно надолу по стълбите.

Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх, завъртя дръжката и още докато отваряше вратата, си даде сметка, че е забравила да си събуе гумените ботуши…

— О, Капитане — чаровно каза тя, — та значи ето… КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ?

Шефът на дворцовата стража отстъпи няколко крачки назад и, тъй като той беше от селски произход, направи няколко скрити жеста, за да се предпази от духа на сатаната. Те очевидно не помогнаха. Когато отново отвори очи, нещото си стоеше там, все още наежено от ярост, все още вонящо на нещо гадно и ферментирало, все още нахлупило накриво купчина къдри и все още забучено заплашително над една тресяща се пазва, която накара небцето му да пресъхне…

Беше чувал за такива неща. Харпии, така се наричаха. Какво ли беше станало с Лейди Рамкин?

Но видът на гумените ботуши го беше пообъркал. Легендите за харпиите нищо не споменаваха за гумени ботуши.

— Давай, приятелче — избоботи Лейди Рамкин, като си подръпна нощницата по-благоприлично около врата. — Не стой така там с тая зинала уста. К’во искаш?

— Лейди Сибил Рамкин? — каза стражът не с учтивия тон на някой, който търси просто потвърждение, а с невярващия тон на някой, комуто се струва невероятно трудно да приеме, че отговорът може да бъде „да“.

— Използвай очите си, млади човече. Коя друга мислиш, че съм?

Гардът се окопити.

— Само че аз имам призовка за Лейди Сибил Рамкин — неуверено каза той.

Гласът й беше унищожителен.

— Какво искаш да кажеш с това „призовка“?

— Да се яви в двореца, нали разбирате.

— Изобщо не мога да си представя защо ще бъде необходимо по това време на нощта — каза тя и понечи да затръшне вратата. Не можа да се затвори, обаче, тъй като върхът на сабята се пъхна в нея в последния момент.

— Ако не дойдете — каза гардът, — заповядано ми е да предприема мерки.

Вратата се стрелна назад, а лицето й се притисна в неговото, почти поваляйки го в безсъзнание с миризмата на гниещ розов цвят.

— Ако си мислиш, че ще ме докоснеш… — започна тя.

Погледът на гарда се втурна встрани, само за един миг, към кошарите на драконите. Лицето на Сибил Рамкин пребледня.

— Не би го направил! — изсъска тя.

Той преглътна. Макар и страховита, тя беше само човек. Можеше само да ти откъсне главата, в метафоричния смисъл на думата. Съществуваха, каза си той, далеч по-лоши неща от Лейди Рамкин, макар че, честно казано, точно в този момент те не бяха на три пръста от носа му.

— Да предприема мерки — повтори той грачещо.

Тя се изправи и проследи с поглед редицата стражи зад гърба му.

— Разбирам — каза хладно. — Така било значи? Шестима от вас срещу една крехка жена. Много добре. Ще ми позволите, разбира се, да си взема палто. Малко е хладно.

Тя затръшна вратата.

Дворцовите стражи тъпчеха с крака в студа и се опитваха да избягват погледите си. Това очевидно не беше начинът, по който се арестуваха хора. На тях не им се позволяваше да те карат да ги чакаш на вратата, не така се предполагаше да действа светът. От друга страна, единствената алтернатива беше да влязат там вътре и да я измъкнат навън, но никой от тях не можеше да събере достатъчно ентусиазъм да го направи. Освен това гвардейският капитан не беше сигурен, че разполага с достатъчно хора, за да замъкне Лейди Рамкин където и да било. Щяха да са му необходими хилядни отряди, с дървени валяци.

Вратата отново изскърца и се отвори, разкривайки само плесенясалия мрак на салона вътре.

— Така, момчета… — каза капитанът, неловко.

Появи се Лейди Рамкин. Той успя да я зърне за кратко и неясно, как излетя през вратата с вой и това може би щеше да е последното нещо, което да запомни, ако един от хората му не бе запазил достатъчно самообладание, че да й подложи крак, както летеше надолу по стълбите. Тя се просна по корем, като проклинаше, зарови се в избуялата морава, удари си главата в ронещата се статуя на някакъв античен Рамкин и се строполи на място.

— Леле майчице! — каза той с глас, преливащ от ужас и страхопочитание. — И драконът иска да изяде НЕЯ?

— Отговаря напълно — отвърна капитанът. — Тя като че ли е най-високопоставената дама в града. Дали е девица — не знам — добави той, — и точно в този момент нямам намерение да мисля за това. Някой да отиде и да докара каруца.

Той опипа ухото си, леко одраскано от върха на сабята. По природа не беше груб човек, но в този момент беше сигурен, че би предпочел дебелината на драконовата кожа между себе си и Сибил Рамкин, когато тя се събуди.

— Не се ли предполагаше да й убием домашните дракони, сър? — попита друг гард. — Струва ми се, че Г-н Уанз спомена нещо да убием всички дракони.

— Това беше само заплаха, с която да си послужим.

Гардът сбърчи чело.

— Сигурен ли сте, сър? Аз пък си мислех…

На капитана му беше дошло до гуша. Крещящи харпии и мечове, издаващи шум, все едно цепят коприна досами ухото му, жестоко бяха съсипали способността му да погледне от гледната точка на другия.

— О, ти си мислел, така ли? — изръмжа той. — Ти си бил голям мислител, бе? А не мислиш ли, че ще си много подходящ за някое друго назначение тогава, а? Градски страж, може би? Те всичките са мислители там.

Останалите гардове се изкикотиха смутено.

— Ако беше помислил — саркастично добави капитанът, — щеше да се сетиш, че кралят едва ли би пожелал някой друг дракон да умре, нали така? Те най-вероятно са далечни роднини, или нещо такова. Искам да кажа, той не би поискал да ходим да избиваме собствения му вид, а?