— Та ти какво правеше? — попита Ваймс.

— Чудех се дали не би било възможно да върна магията. Или пък да призова друг дракон. Тогава те ще се сбият.

— Един вид изравняване на ужаса, това ли имаш предвид? — попита Ваймс.

— Може би си струва да се опита — ревностно отвърна Уанз.

Той се приближи с няколко стъпки.

— Виж, колкото до работата ти, знам, че тогава и двамата бяхме малко пренапрегнати, така че, ако си я искаш обратно, няма да има никакъв проб…

— Трябва да е било ужасно. Представи си какво ли му е минавало през главата. Извикал го е, а след това е разбрал, че това не е просто някакво си средство, а истинско същество със свое собствено съзнание. Съзнание точно като неговото, само че без всякакви задръжки. Знаеш ли, на драго сърце бих се обзаложил, че в самото начало той наистина си е мислел, че това, което прави, е за добро. Трябва да е бил полудял. Рано или късно, във всички случаи.

— Да — дрезгаво каза Уанз. — Трябва да е било ужасно.

— И при все това, искам да ми падне в ръцете! През всичките тези години да го познавам и да не разбера…

Уанз нищо не каза.

— Бягай — меко каза Ваймс.

— Какво?

— Бягай. Искам да те видя да побегнеш.

— Неразбир…

— Видях как някой избяга, през нощта, когато драконът подпали онази къща. Спомням си как тогава си помислих, че той се движи смешно, все едно подскача. И после, оня ден, те видях да бягаш от дракона. Би могъл да е същият човек, така си помислих. Почти на подскоци. Като някой, който бяга, за да не падне. Да познаваме такъв, а, Уанз?

Уанз махна с ръка по начин, който може би си мислеше, че е небрежен.

— Това просто е смехотворно, това не е доказателство.

— Забелязах, че вече спиш тук — каза Ваймс. — Предполагам, че кралят обича да си му под ръка, а?

— Нямаш абсолютно никакво доказателство — прошепна Уанз.

— Разбира се, че нямам. Начинът, по който някой тича. Припряният глас. Това е всичко. Но няма никакво значение, нали така? Защото нямаше да има никакво значение, даже и ако наистина имах доказателство. Няма на кого да го дам. Пък и ти не можеш да ми върнеш службата.

— Мога! — каза Уанз. — Мога, а ти не заслужаваш да си просто един капитан…

— Ти не можеш да ми върнеш службата — повтори Ваймс. — Тя никога не е била във властта ти, че да ми я отнемаш. Аз никога не съм бил градски служител, нито служител на краля, нито пък на Патриция. Аз бях служител на закона. Може да е бил корумпиран и покварен, но беше закон, някакъв закон. Сега вече не съществува никакъв закон, с изключение на: „Ако не си отваряш очите, жив ще те опекат.“ Къде е моето място в това?

Уанз се втурна напред и го сграбчи за ръката.

— Но ти можеш да ми помогнеш! Може би съществува начин да унищожим дракона, нали разбираш, или поне можем да помогнем на хората, да урегулираме нещата, че да смекчим най-страшното, по някакъв начин да намерим допирна точка…

Ударът на Ваймс го уцели по бузата и го завъртя.

— Драконът е тук — сряза го той. — Не можеш да го урегулираш, нито да го убедиш, нито да се спазариш с него. С драконите няма примирие. Ти го докара тук и сега сме обречени на него, копеле такова.

Уанз свали ръка от ярката бяла следа, където го беше цапнал юмрукът.

— Какво ще правиш?

Ваймс не знаеше. Беше мислил върху една дузина начини, по които могат да се развият нещата, но единственият, наистина подходящ, беше да убие Уанз. А сега, в решаващия момент, не можеше да го направи.

— Това е проблемът с хора като теб — рече Уанз, като се изправяше. — Вие винаги сте против всяко едно нещо, насочено към усъвършенстването на човешкия род, но никога нямате нито един сносен собствен план. Стража! Стража!

Той се ухили налудничаво срещу Ваймс.

— Не си очаквал това, нали? — каза той. — Още имаме гардове тук, нали знаеш. Не са толкова много, разбира се. Не са много хората, които искат да влязат.

В коридора отвън се чуха стъпки и четирима от дворцовата стража се появиха, извадили саби.

— На твое място не бих приел да се бия — продължи Уанз. — Те са отчаяни и неловки мъже. Но им се плаща много добре.

Ваймс нищо не каза. Уанз беше гадняр. Човек винаги имаше някаква надежда с такива като него. Старият Патриций никога не беше постъпвал гадно, това поне трябваше да му се признае. Ако искаше някой да умре, човекът даже и не го разбираше.

Единственото, което трябва да направиш, когато си имаш работа с хора като Уанз, беше да играеш играта според правилата.

— Някога ще си платиш за това — каза той.

— Прав си. Съвършено прав си. Но някога е адски далече — напомни Уанз. — Никой от нас не доживява чак толкова дълго, че да го направи. Ще имаш известно време, за да помислиш върху това — кимна към гардовете. — Хвърлете го в специалното подземие. После се заемете с онази, малката задачка.

— Ъъ — започна водачът на гардовете, после се поколеба.

— Какво има, човече?

— Вие, ъъ, искате да го нападнем? — окаяно попита гардът.

Кралската гвардия може и да беше тъпа, но и те, като всички останали, разбираха от условности, а когато гардовете ги викат, за да се справят с някого при нажежени обстоятелства, значи лошо им се пише. Това копеле трябва да е герой, мислеше си той. Този страж не копнееше за бъдеще, в което да е мъртъв.

— Разбира се, идиот такъв!

— Но, ъъ, той е сам — каза гвардейският капитан.

— И се усмихва — обади се мъж зад гърба му.

— Може би всеки един миг ще се метне на полюлея — предположи един от колегите му. — И ще преобърне масата, може би.

— Той дори не е въоръжен! — изкрещя Уанз.

— Това е най-лошото — отсече един от гардовете с дълбок стоицизъм. — Как да ви кажа, те скачат и сграбчват някоя от декоративните саби зад капака над камината.

— Ъхъ — каза друг, подозрително. — И после запокитват стол срещу теб.

— Няма никаква камина! Няма никаква сабя! Само той! А сега, хванете го! — изпищя Уанз.

Двама гардове сграбчиха колебливо Ваймс за раменете.

— Няма да направиш нищо героично, нали? — прошепна единият от тях.

— Не знам откъде да започна — каза той.

— О! Добре.

Докато отвеждаха Ваймс, той чу как Уанз избухна в побъркан смях. Винаги така ставаше с гаднярите.

Но той имаше право за едно нещо. Ваймс нямаше план. Не беше мислил изобщо какво ще се случи след това. Колко глупаво от негова страна, мислеше си той, да реши, че просто трябва да се опълчиш и с това ще приключи всичко.

Чудеше се и каква беше другата задача.

Кралските гвардейци не продумваха, само гледаха право напред и го поведоха надолу, през разрушената зала, после през останките от друг един коридор към една зловеща врата. Отвориха я, хвърлиха го вътре и си заминаха.

И никой, абсолютно никой не забеляза тънкото, подобно на листо нещо, което се спусна плавно от сенките на покрива, премятайки се из въздуха като кедрово семе, преди да се приземи сред оплетените финтифлюшки на съкровището.

Беше черупка от фъстък.

Именно тишината разбуди Лейди Рамкин. Спалнята й гледаше над кошарите на драконите и тя беше свикнала да спи под лекия съпровод на шумолящи люспи, спорадичния рев на някой дракон, който издишва плам насън, и оплакванията на бременните женски. Липсата на какъвто и да било шум беше като будилник.

Беше поплакала преди да заспи, но не много, защото нямаше никаква полза от това да сантименталничи и да унива. Запали лампата, намъкна гумените си ботуши, грабна тоягата, която можеше да се окаже всичко, което стои между нея и теоретичната загуба на добродетелността й, и забърза надолу през тънещата в сенки къща. Докато пресичаше влажната морава към колибките им, смътно долови, че долу, в града става нещо, но го отхвърли като нещо, за което в момента не си струва да се мисли. Драконите бяха по-важни.

Тя отвори вратата.

Е, още си бяха там. Познатата воня на блатни дракони, наполовина езерна кал и наполовина химическа експлозия, се изниза вън в нощта.