Той отвори вратата и се заклатушка из поразения град.

Някой там отвън щеше да открие, че най-страшният му нощен кошмар е един побеснял Библиотекар.

Със значка.

Драконът се носеше лениво напред-назад над среднощния град, като едва-едва размахваше криле. Нямаше нужда да го прави. Термичните течения му даваха нужната височина.

Навсякъде из Анкх-Морпорк имаше пожари. Толкова много човешки вериги с кофи се бяха образували между реката и многобройните горящи сгради, че кофите объркваха посоките и ги отвличаха по път. Не че в действителност човек се нуждаеше от кофа, за да вземе от мътните води на река Анкх-и мрежа вършеше чудесна работа.

Надолу по течението, отряди от опушени хора работеха трескаво, за да затворят огромните, корозирали порти под Месинговия Мост. Те бяха последната защита на Анкх-Морпорк срещу пожара, тъй като тогава Анкх оставаше без излаз и постепенно, капка по капка изпълваше пространството между стените. Човек би могъл да се задуши под нея.

Работниците на моста бяха онези, които не можех или пък не искаха да избягат. Много други се изливах през портите на града и се отправяха надалеч през хладните, обрамчени в мъгла равнини.

Но не за дълго. Драконът, като връхлиташе и с виеше грациозно над разрушенията, се плъзна над стените. След няколко секунди стражите видяха актиничния огън, който прониза мъглата. Човешката вълна потече назад, а драконът кръжеше над нея като овчарско куче. Огньовете на поразения град се отразяваха червени по вътрешната част на крилата му.

— Да имаш някакви предложения какво да правим сега, Сержант? — попита Ноби.

Колън не отговори. Де да беше тук Капитан Ваймс мислеше си. И той нямаше да знае какво да правим но имаше далеч по-добър речник, с който да го смутолеви.

Някои от огньовете изгаснаха, когато надигащите се води и обърканата плетеница от пожарникарски вериги свършиха работа. Драконът като че нямаше желание да подхваща нови. Беше постигнал целта си.

— Чудя се кой ще бъде — рече Ноби.

— Какво? — попита Керът.

— Жертвата, искам да кажа.

— Сержантът каза, че хората няма да се примирят с това — стоически отвърна Керът.

— Ами, да. Погледни го по този начин: ако кажеш на хората: какво избирате — да ви изгорят къщата до основи досами вас, или пък да бъде изядено някакво си момиче, дето най-вероятно никога не сте го и чували, ами, те може и да се позамислят малко. Такава е човешката природа, нали разбираш.

— Сигурен съм, че някой герой ще се появи тъкмо навреме — каза Керът. — С някакво ново оръжие или нещо такова. И да го удари по уязвимото място.

Настъпи тишината от внезапно съсредоточено слушане.

— Като например? — попита Ноби.

— Място. Където той е уязвим. Дядо ми разказваше разни приказки. Удари драконът в уязвимото му място, казваше той, и си го убил.

— Като да го ритнеш в как-му-се-викаше? — попита Ноби, заинтригуван.

— Н’нам. Предполагам. Макар че, Ноби, и преди съм ти казвал, че не е редно да…

— И като къде е това място?

— О, различно място за всеки отделен дракон. Изчакваш го, докато прелети над теб и си казваш, ето го уязвимото му място, и тогава го убиваш — обясни Керът. — Нещо подобно.

Сержант Колън се вгледа с празен поглед в пространството.

— Хмм — каза Ноби.

Погледаха известно време паническата панорама. После Сержант Колън попита:

— Сигурен ли си за уязвимото му място?

— Да. О, да.

— Де да не беше толкова сигурен, момче.

Те отново погледнаха към ужасения град.

— Знаеш ли — започна Ноби, — ти винаги си ми разказвал как си печелил награди за стрелба с лък в армията, Сержант. Казваше, че си имал стрела с късмет, винаги си имал грижата да си я прибираш обратно, казваше, че си…

— Добре! Добре! Но това не е същото, нали? Така или иначе, аз не съм герой. Защо пък аз да го правя?

— Капитан Ваймс ни плаща по трийсет долара на месец — каза Керът.

— Да — каза Ноби, като се ухили, — а ти получаваш пет долара допълнително, полагаеми за отговорността, която носиш.

— Но Капитан Ваймс вече го няма — нещастно каза Колън.

Керът го погледна строго.

— Сигурен съм, че ако беше тук, той щеше да е първият, който…

Колън му направи знак да млъкне.

— Всичко е много добре. Ами ако не уцеля?

— Погледни го откъм веселата му страна — рече Ноби. — Сигурно никога няма да го узнаеш.

Изражението на Сержант Колън премина в злобна и отчаяна усмивка.

— Ние никога няма да го узнаем, искаш да кажеш.

— Какво?

— Ако си мислиш, че ще се изправя на някой покрив сам-самичък, много се лъжеш. Заповядвам ти да ме придружиш. Така или иначе — добави той, — ти също получаваш по един долар допълнително за поетата отговорност.

Физиономията на Ноби се изкриви от паника.

— Не, не получавам! — изграчи той. — Капитан Ваймс каза, че ми ги удържа за пет години, защото съм бил позор за човешкия род!

— Е, най-добре да си ги получиш обратно. Така или иначе, ти знаеш всичко за уязвимите места. Виждал съм те да се биеш.

Керът енергично отдаде чест.

— Разрешение да се явя доброволец, сър. Пък и аз получавам само по двайсет долара на месец за обучението и нямам нищо против, сър.

Сержант Колън си прочисти гърлото. После си опъна нагръдника. Беше един от онези с удивително внушителни гръдни мускули, вдълбани в него. Гърдите и стомахът му пасваха в него по същия начин, по който желето пасва на формата за желе.

Какво би направил Капитан Ваймс сега? Ами, би си пийнал едно. Но ако не си пийнеше едно, какво би направил?

— Това, от което имаме нужда — бавно каза той, — е План.

Прозвуча добре. Само това единствено изречение прозвуча достойно за заплатата, която получаваше. Щом имаш План, вече наполовина си стигнал там.

А на него вече му се струваше, че различава възгласите на тълпите. Те се трупаха по улиците и хвърляха цветя, и го носеха триумфално на ръце из признателния му град.

Единственият проблем беше, както подозираше той, че го носеха в урна.

Лупин Уанз крачеше по ветровитите коридори към спалнята на Патриция. Това беше апартамент, който никога не се беше отличавал с разкош и в най-добрите случаи, и съдържаше едва едно тясно легло и няколко вехти шкафа. А сега изглеждаше даже още по-зле, без едната си стена. Сега само една крачка на сън и човек като нищо можеше да се озове право в огромната пещера, която понастоящем представляваше Голямата Зала.

Дори и така да беше, той затвори вратата зад себе си, заради самата идея за уединение. После, предпазливо и с многобройни нервни погледи към огромното пространство отвъд, той коленичи на средата на пода и откърти една дъска.

На бял свят се появи дълъг, черен плащ. Тогава Уанз бръкна още по-надолу в прашното пространство под пода и затършува из него. Продължи да рови още по-надолу. После легна по корем и пъхна и двете си ръце в дупката и заопипва отчаяно.

Книга профуча през стаята и го халоса в тила.

— Това ли търсеше, а? — каза Ваймс.

Той прекрачи от сенките.

Уанз беше на колене, а устата му не спираше да се отваря и затваря.

Какво ли ще каже, мислеше си Ваймс. Сигурно ще е: „Знам какво е това“, или пък: „Как влезе тук“, или пък ще е: „Виж, аз мога всичко да обясня.“ Де да имах един зареден дракон в ръцете си точно сега.

Уанз каза:

— Браво. Колко умно, че си се сетил.

Разбира се, винаги имаше и непредвидена възможност, добави Ваймс наум.

— Под дъските на пода — високо каза той. — Първото място, където би потърсил човек. Доста глупаво, в интерес на истината.

— Знам. Предполагам, че той не си е и помислял, че някой ще тръгне да търси — каза Уанз, докато се изправяше и изтупваше праха от себе си.

— Извинявай, не разбрах? — любезно каза Ваймс.

— Ветинари. Знаеш го какъв беше по отношение на интригите и пр. Той беше замесен в повечето от най-големите заговори срещу самия себе си, така държеше неща под свой контрол. Доставяше му удоволствие. Очевидно той го е призовал, но не е могъл да го овладее. Нещо, по-лукаво и от него самия.