Няма да се обърна назад, дори ако ще тя да стои там, докато измина цялата улица. Понякога трябва да постъпиш жестоко, за да си добър.

Така че, когато чу, че вратата се затръшва, а той не бе изминал още половината отсечка, изведнъж се почувства много, много ядосан, така, сякаш току-що го бяха ограбили.

Той се спря неподвижно, стискаше и разпускаше юмруци в тъмнината. Той вече не беше Капитан Ваймс, той беше Гражданинът Ваймс, което означаваше, че сега може да прави неща, за които някога не би си и мечтал. Може би да иде и да разбие няколко прозореца.

Не, това с нищо няма да помогне. Той искаше повече от това. Да се отърве от този скапан дракон, да си върне работата, да пипне който и да стоеше зад всичко това, да се забрави поне веднъж и да удря някого, чак до прималяване…

Вгледа се в нищото. Далече долу градът представляваше маса пушек и пара. Но той не мислеше за това.

Той мислеше за един мъж, който бяга. И, още по-назад в обърканите мъгли на живота си, за едно момче, което бягаше, за да не изостава.

И под сурдинка той каза:

— Познаваме ли го, а?

Сержант Колън довърши прокламацията и огледа враждебната тълпа.

— Не винете мен. Аз само чета нещата. Не ги пиша.

— Това е човешко жертвоприношение, ето какво е — каза някой.

— Нищо лошо няма в човешките жертвоприношения — обади се свещеник.

— А, така си е — бързо каза първият. — Поради основателни религиозни причини. И като се използват осъдени на смърт престъпници и т.н.20

Но то е много по-различно, отколкото да те тикнат на дракона, само защото той бил малко гладен.

— Точно в това е смисълът! — каза Сержант Колън.

— Данъците са едно, а яденето на хора е съвършено Друго.

— Добре казано!

— Ако всички ние кажем, че няма да се съгласим, какво може да направи драконът?

Ноби отвори уста. Колън тръшна ръка върху нея и вдигна победоносно юмрук във въздуха.

— Точно това и аз винаги съм казвал — рече той.

— Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени!

Настъпиха нестройни възгласи.

— Чакай малко — бавно заговори един дребен мъж. — Доколкото ние знаем, драконът е много добър само в едно нещо. Той лети из града и подпалва хората. Не съм съвсем сигурен какво точно се предлага, което ще го възпрепятства да направи това.

— Да, но ако всички ние протестираме… — обади се първият говоривш, гласът му леко променен от неувереността.

— Ще изгори всички ни — рече Колън. Той реши отново да изиграе новия си коз и добави, с гордост: — Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени! — Този път последваха далеч по-малко възгласи. Хората щадяха енергия за притесненията си.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам защо не. Защо да не може да изгори всички ни и да отлети в някой друг град?

— Защото…

— Съкровището — каза Колън. — Нуждае се от хора, които да му носят съкровища.

— Аха.

— Е, може би, но колко точно?

— Какво?

— Колко хора? От целия град, искам да кажа. Може би няма да има нужда да изпепели целия град, а само някои части. Знаем ли кои части?

— Вижте, почва да става глупаво — каза първият говоривш. — Ако тръгнем непрекъснато да търсим проблемите, никога нищо няма да свършим.

— Просто си струва първо да се обмислят нещата това е единственото, което казвам. Като например какво ще стане, ако ние дори успеем да победим дракона?

— О, хайде стига! — рече Сержант Колън.

— Ама, сериозно. Каква е алтернативата?

— Човешко същество, като начало!

— Както искате — надуто рече дребният мъж. — Но аз мисля, че по един човек на месец е много по-добре в сравнение с някои от управниците, които сме имали. Някой да си спомня Нерш Лунатика? Или Кикотещият се Лорд Сминс и Подземието му „Едноминутен Смях“?

Разнесе се значително мърморене от рода на „той има право“.

— Но тях ги отхвърлихме! — каза Колън.

— Не, не е вярно. Бяха убити.

— Същата работа — рече Колън. — Искам да кажа, никой няма да може да убие дракона. Ще е необходимо нещо повече от тъмна нощ и наточен нож, за да се справи човек, сигурен съм в това.

Виждам какво има предвид капитанът, мислеше си той. Нищо чудно, че винаги си пийва по едно, след като размисли върху нещата. Ние винаги губим, още преди да сме започнали. Дай на който и да е Анкх-Морпоркианец една голяма тояга и той ще се озове накрая пребил сам себе си до смърт.

— Виж какво, омазан малък простако — каза първият говоривш, сграбчвайки дребния за яката свил свободната си ръка на юмрук, — аз случайно имам три дъщери и случайно не искам нито една от тях да бъде изядена, много ти благодаря.

— Да, и хората обединени… не ще… бъдат… никога…

Гласът на Колън трепна. Осъзна как всички останали от тълпата са зяпнали нагоре.

Копеле такова, помисли си той, докато рационалността му пресъхваше. Сигурно има терлици на краката си.

Драконът се понамести на покрива на най-близката къща, размаха веднъж-два пъти крила, прозя се и тогава протегна врат надолу към улицата.

Мъжът, благословен с дъщери, стоеше, вдигнал юмрук, в центъра на един светкавично уголемяващ се кръг от голи павета. Дребният мъж се измъкна от смръзналата се схватка и се впусна към сенките.

Изведнъж се оказа, че като че ли в целия свят нямаше нито един човек, който да е по-самотен и по̀ без приятели.

— Ясно — тихо каза той. Той се намръщи срещу любопитното влечуго горе. Всъщност то не изглеждаше особено войнствено настроено. Наблюдаваше с нещо, граничещо с интерес.

— Не ме интересува! — изкрещя той, а гласът му отекна от стена на стена в тишината. — Ние се опълчваме срещу теб! Ако убиеш мен, можеш със същия успех да убиеш и всички останали!

Разнесе се известно притеснено влачене на крака сред онези части от тълпата, които не смятаха, че това е абсолютно аксиоматично.

— Ние можем да ти устоим, така да знаеш! — изръмжа мъжът. — Нали така, кажете всички. Какъв беше онзи лозунг за хората обединени, а, Сержант?

— Ъъ — рече Колън и усети как гръбначният му стълб се вледенява.

— Предупреждавам те, драконе, човешкият дух е…

Те никога не разбраха какво точно е бил, или поне какво мъжът си мислеше, че е бил, макар че не е изключено в тъмните часове на безсънните нощи, някои от тях да си спомняха последвалите събития и да стигнаха до доста хубавото и преобръщащо червата прозрение, а именно, че едно от нещата, които често пъти биваха забравяни за човешката природа, е, че макар и да е, при нормални обстоятелства, благородна, храбра и прекрасна, тя е и, когато се стигне до същината й, ами, просто човешка.

Драконовият плам го уцели право в гърдите. За един миг той се виждаше като нажежен до бяло силует, преди скромните, черни останки да се свият до малка локвичка топящи се павета.

Пламъкът изчезна.

Тълпата беше застинала като статуи, без да знае как ще привлече повече внимание — дали ако остане на място или ако побегне.

Драконът се втренчи долу, любопитен да види какво ще е следващото нещо, което те ще направят.

Колън усети, че като единствен присъстващ представител на властта, от него се очаква да поеме в ръце ситуацията. Прокашля се.

— Добре тогава — каза той, опитвайки се да изхвърли писъка от гласа си. — Бихте ли се придвижили насам, дами и господа. Преместете се насам, така. Преместете се. Моля да се държите добре, ако обичате.

Той размаха ръце с неопределен професионален жест, докато хората нервно се заизнизваха. С крайчеца на окото си той видя червени пламъци зад покривите и искри, които се виеха в небето.

— Абе, вие нямате ли си къщи, където да си ходите? — изграчи дрезгаво той.

Библиотекарят изникна обратно в Библиотеката на нашето „тук и сега“. Всяко едно косъмче по тялото му беше щръкнало от ярост.