Тишината, която последва, съдържаше рядката характеристика на примряло нетърпение, докато насъбралото се множество очакваше да види какво ще се случи.

Чарли внимателно остави чашата, петната по която бяха излъскани до ослепителен блясък, после наведе поглед към Ноби.

Ноби полагаше неистови усилия да се престори, че е сам-самичък и че няма каквато и да било връзка с когото и да било, дето стои досами него и съвсем случайно носи същата униформа.

— К’во искаше да каже с тоя Съд? — обърна се той към Ноби. — Правосъдие не съществува.

Ноби ужасено сви рамене.

— Нов е, нали? — попита Чарли.

— Не му обръщай внимание.

— Нищо лично, нали разбираш — рече Чарли на Ноби. — Само, е, как му се вика… Имаше някакъв магьосник тука оная вечер, дето разправяше за това. Един вид изкривено образование, сещаш ли се? — Той като че ли се замисли за един миг. — Кривата на ученето. Така рече. Това е кривата на ученето. Детритъс, я си докарай дебелия каменен задник тука за малко.

По принцип в такъв момент в „Поправения Барабан“ някой хвърля чаша. И всъщност точно това се случи сега.

Капитан Ваймс побягна нагоре по Късата Улица — най-дългата в града, което накратко демонстрира знаменитото Морпоркско тънко чувство за хумор, — а Сержант Колън се влачеше след него и протестираше.

Ноби стоеше отвън пред „Барабана“ и подскачаше от крак на крак. В мигове на опасност той притежаваше способността да се прехвърля от място на място без очевидно да минава през междинното пространство, което би засрамило всеки един обикновен телепортатор.

— Той се бие там вътре! — запелтечи, сграбчвайки капитана за ръката.

— Съвсем сам? — попита капитанът.

— Не, с всички! — изкрещя Ноби, докато подскачаше от крак на крак.

— О!

Съвестта казваше: Трима сте. Той носи същата униформа. Той е един от хората ти. Спомни си горкия стар Гаскин.

Друга част от мозъка му, омразната, презряна част, която въпреки всичко му беше дала възможността да оцелее в Стражата през всичките тези десет години, казваше: Невъзпитано е да се намесваш. Ще почакаме, докато той свърши, после ще го попитаме дали има нужда от помощ. Освен това в стратегията на Стражата не влиза да участва в битки. Много по-лесно е да влезеш, след като всичко е приключило, и да арестуваш някого, който вече е проснат на земята.

Чу се трясък — щом един съседен прозорец се пръсна навън и изплю зашеметен участник в борбата на отсрещния край на улицата.

— Струва ми се — внимателно произнесе капитанът, — че най-добре да предприемем незабавни действия.

— Точно така — каза Сержант Колън, — човек може и да го ранят, като стои тука.

Примъкнаха се предпазливо малко по-нататък по улицата, където шумът от цепещо се дърво и трошащи се стъкла не беше толкова оглушителен, като внимателно избягваха да се погледнат в очите. Откъм кръчмата долиташе по някой писък, от време на време и загадъчно дрънчене, като че някой удряше гонг с коляното си.

Те стояха насред малкото езеро смутена тишина.

— Почива ли вече тази година, Сержант? — най-накрая попита Капитан Ваймс, като се люлееше напред-назад на пети.

— Дасър. Изпратих жената в Куирм миналия месец, да види леля си, сър.

— Било много хубаво по това време на годината, казват.

— Дасър.

— Имало много мушката там и прочие.

Някаква фигура се изтърколи от прозорец по-нависоко и се размаза върху паветата.

— Това е там, дето имат слънчев часовник с цветя, нали така? — отчаяно рече капитанът.

— Дасър. Много е хубав, сър. Целият е направен от малки цветчета, сър.

Чу се шум като от нещо, което многократно удря друго нещо с трето нещо, тежко и дървено. Ваймс потрепери.

— Не мисля, че на него щеше да му хареса в Стражата, сър — рече сержантът с мил гласец.

Вратата на „Поправения Барабан“ толкова често биваше изтръгвана по време на всевъзможните крамоли, че неотдавна бяха монтирали специално закалени панти. Фактът, че последвалият титаничен трясък изкърти цялата врата заедно с рамката, демонстрира единствено, че значителна сума пари просто са отишли на вятъра. Някаква фигура насред отломъците се опита да се вдигне на лакти, изпъшка и се свлече.

— Ами, струва ми се, че това беше всичко… — започна капитанът.

Ноби рече:

— Това е онзи, скапаният трол!

— Какво? — попита Ваймс.

— Това е тролът! Онзи, дето стои на вратата!

Приближиха се с изключителна предпазливост.

И наистина беше Детритъс, въдворителят.

Много е трудно да нараниш създание, което по същество представлява подвижен камък. Някой обаче явно беше успял. Падналата фигура стенеше като двойка тухли, дето са ги смлели една в друга.

— Това е разправия, достойна за в книгите — неопределено каза сержантът. И тримата се обърнаха и се взряха в ярко осветения правоъгълник, където доскоро беше вратата. Нещата съвсем определено бяха поутихнали вътре.

— Нали не мислиш — започна сержантът, — че той е победил, а?

Капитанът вирна брада.

— Дължим го на нашия колега и другар по оръжие. Трябва да проверим.

Зад тях някой изхленчи. Обърнаха се и видяха Ноби, който подскачаше на един крак, а си стискаше петата на другия.

— Какво те е прихванало, човече? — попита Ваймс.

Ноби издаде измъчени звуци.

Сержант Колън започна да проумява. Макар че предпазливото раболепничене беше обичайният модел за поведение на Нощната Стража, нямаше ни един измежду тях, който поне веднъж да не е опитвал юмруците на Детритъс. Ноби просто беше опитал да си поиграе на отмъщение според най-добрите полицейски традиции навсякъде по света.

— Взе, че го ритна в топките, сър.

— Позор — неопределено отвърна капитанът. Поколеба се. — Тролите имат ли топки? — попита той.

— И то от камък, сър.

— Божичко! — рече Ваймс. — Госпожа Природата се движи по странни пътища, не е ли така.

— Съвсем прав сте, сър — послушно се съгласи сержантът.

— А сега — каза капитанът и изтегли сабята си, — напред!

— Дасър.

— Това се отнася и за теб, Сержант — добави капитанът.

— Дасър.

Това беше възможно най-предпазливото напредване в историята на военните маневри, най-долу в скалата, където неща като Щурмът на леката кавалерия са най-горе.

Те надникнаха внимателно през изтърбушената врата.

По масите бяха намятани значителен брой хора, по-точно по онова, което беше останало от масите. Тези, които още бяха в съзнание, не изглеждаха особено щастливи от този факт.

Керът стоеше насред стаята. Ръждясалата му ризница беше изпокъсана, шлемът му беше изчезнал, олюляваше се малко насам-натам, а едното му око вече започваше да се подува, но той разпозна капитана, пусна немощно протестиращия клиент, когото държеше, на земята, и отдаде чест.

— Дължа да доложа трийсет и едно нарушения по Предизвикване на сбиване, сър, петдесет и шест случая на Размирно поведение, четиридесет и едно нарушения по Възпрепятстване на служител от Стражата при изпълнение на служебния му Дълг, тринайсет нарушения по Нападение със Смъртоносно оръжие, шест случая на Злонамерено издебване в гръб и… и… Ефрейтор Ноби не ми е показал още нищо…

Той политна назад и счупи маса.

Капитан Ваймс се прокашля. Изобщо не беше сигурен какво се предполагаше да направи сега. Доколкото знаеше, Стражата никога по-рано не се беше озовавала в такова положение.

— Мисля, че трябва да му донесеш да пийне нещо, Сержант — каза той.

— Дасър.

— Донеси и на мен едно.

— Дасър.

— Вземи и за себе си, ако искаш.

— Дасър.

— А ти, Ефрейтор, би ли… какво правиш?

— Претърсвамтелатасър — бързо отвърна Ноби, докато се изправяше. — За уличаващи доказателства и прочее.

— В кесиите им?

Ноби скри ръце зад гърба си.

— Човек никога не знае, сър.

Сержантът беше открил една като по чудо оцеляла бутилка с алкохол в развалините и изля по-голямата част от съдържанието й между устните на Керът.