— К’во ще правим с всичко това, Капитане? — попита той през рамо.
— Нямам ни най-малка представа — каза Ваймс и седна. Затворът на Стражата беше голям точно колкото да побере шестима много дребни човека, каквито бяха обикновено единствените, подлежащи на прибиране в него. Докато тези…
Той отчаяно се огледа наоколо. Тук беше Норк „Набиващият на колове“, проснат под една маса, който гълголеше нещо неразбираемо. Тук беше Големият Хенри. Тук беше и Грабещия Симънс, един от най-страшните кавгаджии по баровете из целия град. Общо взето, тук имаше достатъчно хора, покрай които човек за нищо на света не би искал да е, щом дойдат на себе си.
— Бихме могли да им прережем гърлата, сър — рече Ноби, ветеран от двайсетина бойни полета, малко след като битките по тях бяха свършили.
Той беше открил един участник в сражението в несвяст, който горе-долу отговаряше по размер, и замислено му сваляше ботушите, които изглеждаха съвсем нови и почти точния номер.
— Това би било съвършено погрешно — каза Ваймс. Той не беше сигурен как точно човек прерязваше нечие гърло. Никога досега не му се беше удавал подобен случай.
— Не — каза той. — Мисля, че може би ще ги пуснем да си ходят с предупреждение.
Изпод пейката долетя стон.
— Освен това — продължи бързо, — трябва възможно най-скоро да пренесем падналия ни другар на някое безопасно място.
— На място казано — рече сержантът и сръбна от шишето, колкото да си успокои нервите.
Двамата успяха да повдигнат Керът помежду си и да насочат треперещите му крака нагоре по стълбите. Ваймс, който едва удържаше на тежестта, се огледа за Ноби.
— Ефрейтор Нобс — грубо извика той, — защо риташ хората, когато са паднали?
— Така е най-безопасно, сър — отвърна Ноби.
На Ноби много отдавна му бяха казали, че трябва да се бие честно и почтено и да не удря падналия си противник, но той обмисли творчески проблема може ли тези правила да се прилагат от някой, дето е висок четири стъпки и притежава мускулния тонус на еластичен бинт.
— Ами, престани. Искам да предупредиш престъпниците — каза капитанът.
— Как, сър?
— Ами… — Капитан Ваймс млъкна. Да пукне, ако знаеше. — Просто го прави — сопна се.-Предполагам, че не съм длъжен да ти казвам всяко нещо!
Ноби остана сам най-горе на стълбището. Едно общо мърморене и пъшкане откъм пода подсказваше, че хората започват да идват в съзнание. Ноби помисли бързо. Размаха предупредително пръст, мек като кашкавал.
— Нека това да ви е за урок — каза той. — Да не го правите отново.
И си плю на петите.
Горе, в тъмнината сред гредите, Библиотекарят се почеса замислено. Животът определено беше пълен с изненади. Щеше да наблюдава продължението с интерес. Той изчисти замислено един фъстък с крак, след което се изгуби в мрака.
Върховният Старши Учител вдигна ръце.
— Кадилниците на Съдбата наказани ли са ритуално, така че Злото и Отнесеното Мислене да бъдат изгонени от този Осветен Кръг?
— Ъхъ.
Върховният Старши Учител свали ръце.
— Ъхъ? — рече той.
— Ъхъ — щастливо отвърна Брат Даникин. — Аз самият го направих.
— Предполага се да кажете: „Да, О Върховни!“ — каза Върховният Старши Учител. — Честна дума, повторих ви достатъчно пъти, че ако всички вие не влезете в духа на начинанието…
— Да, слушай какво ти приказва Върховният Старши Учител — каза Брат Наблюдателна Кула, като изгледа кръвнишки блудния Брат.
— Цели часове изгубих да ги наказвам това, кадилниците — промърмори Брат Даникин.
— Продължавай нататък, О, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.
— Добре. Тази вечер ще опитаме с друго експериментално призоваване. Вярвам, че сте намерили подходящ суров материал, братя?
— …търках и търках, а никой едно благодаря не ти казва…
— Всичко е оправено, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.
Това беше малко по-добра колекция. Старши Учителят трябваше да го признае. Братята определено се бяха постарали. Първото място заслужи един светещ кръчмарски надпис, свалянето на който, помисли си Старши Учителят, би трябвало да се удостои с някаква гражданска награда. В момента „Е“-то беше страховито розово и примигваше.
— Аз го донесох — гордо каза Брат Наблюдателна Кула. — Помислиха, че го поправям или нещо подобно, но аз си бях взел отверката и…
— Да, браво — каза Върховният Старши Учител. — Проявил си инициативност.
— Благодаря ти, Върховни Старши Учителю — грейна Брат Наблюдателна Кула.
— …окървавих си кокалчетата чак. Даже не си получих и трите долара обратно, а никой думичка не обелва…
— А сега — каза Върховният Старши Учител, като вдигна книгата, — ще започнем с началото. Млъквай, Брат Даникин.
Всеки град в мултивселената има такава част, която прилича на „Сенките“ на Анкх-Морпорк. Това обикновено е най-старата част, като улиците й вярно следват първоначалните пътеки на средновековните крави, водещи надолу към реката, и носят имена като „Кланицата“, „Гълъбарника“, „Мучащата уличка“…
Всъщност почти навсякъде в Анкх-Морпорк е така. Но за „Сенките“ важеше още повече, един вид черна дупка на пропило се в зидарията беззаконие.
Казано другояче: дори и престъпниците се бояха да ходят по улиците. На Стражата и кракът й не стъпваше там.
Сега той случайно стъпваше там. Не много сигурно. Беше се оказала изнурителна нощ, а те си успокояваха нервите. Толкова се бяха успокоили сега, че и четиримата се осланяха на останалите трима да ги държат изправени и да ги водят.
Капитан Ваймс подаде бутилката обратно на сержанта.
— Как не ви е, ви е, ви е — той помисли малко, — срам — довърши. — Пияни пре-ед ста… старши офицер.
Сержантът се опита да каже нещо, но успя да произнесе само серия от „И“-та.
— Ти си на поссст — каза Капитан Ваймс, като се блъсна в стена. Той изгледа свирепо зидарията. — Тази стена ме обиди — заяви той. — Ха! Мислиш си, че си много здрава, а! Е, ас’съм офисер на, на, на Закона, ш’ти дам дъ съ разбереш, а ние от ништо не се възползваме…
Той примигна бавно, веднъж или два пъти.
— Какво е това, дето не се възползваме от него, а, Сержант? — попита той.
— Шансове ли, сър? — попита Колън.
— Не, не, не. Т’ва е друго нещо. Няма значение. Както и да е, ние изобщо не се възползваме от… от… от него и от никого.
Неясни образи препускаха из главата му — цяла стая, пълна с престъпни типове, хора, които му се бяха подигравали, хора, самото съществуване на които го беше обиждало и му се беше надсмивало с години, проснати наоколо и стенещи. Не беше съвсем наясно как се случи, но някаква почти забравена част от него, някакъв доста по-млад Ваймс с лъскава, светеща ризница и с големи надежди, някакъв Ваймс, за когото той си мислеше, че алкохолът много, много отдавна го е удавил, изведнъж място не можеше да си намери.
— Дъ ти, дъ ти, дъ ти кажъ ли нешто, Сержант? — попита той.
— Сър? — Четиримата дружно се удариха в нова стена и подеха нов, бавен рачешки валс из улицата.
— Този град. Този град. Този град, Сержант. Този град е, е… е Жена, Сержант. Точно така. Жена, Сержант. Древна, изрисувана стара хубавица, Сержант. Ноакосевлюбишвнея, тогава, тогава, тогава тятибие единритниквзъбите…
— Жена? — попита Колън. Той изкриви потното си лице в усилието на мисълта. — Но той е широк осем мили, сър. И има река през него. И много къщи и прочее, сър — възрази той.
— Ах! Ах! Ах! — Ваймс размаха един несигурен пръст срещу него. — Никога, никога, никога не съм казвал, че е малка жена, нали така. Бъди честен. — Той размаха бутилката. Още една произволна мисъл експлодира в пяната на съзнанието му.
— Така или иначе, дадохме им да се разберат — развълнувано рече той, докато четиримата затанцуваха косо обратно към отсрещната стена. — Дадохме им да се разберат, нали така? Урок, дето няма да го забравят на бърза ръка, а?
