В мократа тишина Сержант Колън погледна надолу към камъка, върху който седеше. Имаше нещо тънко и остро, и шарка като люспи и някакво неопределимо опашкоподобно качество. После я проследи по дължина нагоре в бързо изтъняващата мъгла.

Върху купола на Малките Богове драконът вдигна глава, прозя се и разпери крила.

Разперването не беше проста операция. Тя като че ли продължи известно време, докато сложната биологична машинария от кости и кожа се разтвори. После, с протегнати крила, драконът се прозя, направи няколко крачки към края на покрива и се спусна във въздуха.

След известно време една ръка се появи през ръба на парапета. Тя опипва един миг наоколо, докато не се хвана както трябва.

Чу се ръмжене. Керът се издърпа отново върху покрива и измъкна и останалите двама след себе си. Проснаха се по очи върху покрива задъхани. Керът отбеляза начина, по който драконовите нокти бяха издълбали дълбоки бразди в метала. Нямаше начин да не забележиш такива неща.

— Дали — задъха се той, — дали не е най-добре да предупредим хората?

Колън се примъкна напред, докато не погледна надолу към града.

— Мисля, че няма защо да си правим труда. Мисля, че много скоро те ще разберат сами.

Висшият Свещеник на Слепия Айо се запъваше върху думите си. Никога не беше имало служба за официална коронация в Анкх-Морпорк, поне доколкото той можа да открие. Старите крале се бяха справяли доста добре с нещо в най-общ смисъл, като: „Ние взехме короната, вярвам, и ние ще убием всеки кучи син, който се опита да ни я отнеме.“ Освен всичко останало, беше доста кратко. Той беше прекарал доста време, докато измисли нещо по-дълго и по-подходящо за духа на времето, а сега срещаше известни трудности да си го спомни.

Освен това пречеше му и козелът, който го наблюдаваше с предан интерес.

— Продължавай! — изсъска Уанз от мястото си зад трона.

— Всяко нещо с времето си — изсъска му в отговор свещеникът. — Това е коронация, да ви информирам. Бихте могли да се опитате да проявите малко уважение.

— Разбира се, че проявявам уважение! А сега продължавайте…

Чу се вик далече вдясно. Уанз се вгледа свирепо в тълпата.

— Това е онази Г-жа Рамкин. Какво я е прихванало?

Хората около нея сега крякаха развълнувано. Пръсти сочеха единодушно в една и съща посока като малка повалена гора. Чуха се един-два писъка, след което тълпата се понесе като вълна.

Уанз погледна по протежение на широката Улица на Малките Богове.

Онова там не беше гарван. Не и този път.

Драконът летеше бавно, само на няколко стъпки над земята, а крилата му загребваха грациозно въздуха.

Знамената, които кръстосваха улицата, бяха събрани и разкъсани като паяжина, събирайки се върху гърба на звяра и се развяваха назад по протежение на опашката му.

Той летеше, протегнал глава и врат, като че огромното му тяло бе влачено напред от шлеп. Хората по улицата крещяха и се блъскаха един друг, за да се доберат до безопасните входове. Той изобщо не им обръщаше внимание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, но единственият шум беше от скърцането на крилата и плющенето на знамената.

Трябваше да дойде с рев и тътен. Не така, не бавно и преднамерено, оставяйки време на ужаса да назрее. Трябваше да дойде със заплаха. А не с обещание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, а не да лети леко под акомпанимента на свистенето и дрънченето на празничната украса.

Ваймс издърпа другото чекмедже на писалището си и се вгледа гневно в хартията, каквато беше останала. Наистина не можеше да нарече по-голямата част от съдържанието му свое. Късче от пликче със захар му напомни, че дължи шест пенса на Кити Кафеджийката.

Странно. Още не беше ядосан. Щеше да се ядоса по-късно, разбира се. До вечерта щеше да е бесен. Пиян и бесен. Но сега още не. Още не беше го преглътнал и знаеше, че просто минава през действията като предпазна мярка срещу мисленето.

Еръл се размърда лениво в кутията си, вдигна глава и изскимтя.

— Какво има, момчето ми? — рече Ваймс и посегна към него. — Разстроен стомах, а?

Кожата на малкия дракон се движеше, сякаш вътре се развиваше тежка индустрия. В „Болести по Драконите“ нямаше нито дума за нещо подобно. От подутия стомах се носеха звуци като далечна и сложна война в земетръсна зона.

Това със сигурност не беше наред. Сибил Рамкин казваше, че трябва да се обръща голямо внимание на драконовата диета, тъй като дори и най-дребното раздразване на стомаха му може да декорира стените и тавана с жалки късове люспеста кожа. Но през изминалите няколко дни… ами, бяха минали и студени пици, и пепелта от ужасните фасове на Ноби, и, общо взето, Еръл беше ял кажи-речи каквото си поиска. Което май беше всичко, ако се съди по стаята. Без да споменаваме съдържанието на най-долното чекмедже.

— Ние май наистина не се грижим много добре за теб, а? Отнасяме се с теб като с куче, наистина.

Той се зачуди какъв ли беше ефектът на писукащите гумени хипопотамчета върху храносмилането. Ваймс много бавно осъзна, че далечните радостни възгласи бяха преминали в писъци.

Погледна с блуждаещ поглед към Еръл, след което се усмихна невероятно злобно и се изправи.

Чуваше се панически шум и тропот от бягаща тълпа.

Той нахлупи очукания шлем на главата си и го потупа самодоволно. След това, тананикайки си дива къса мелодийка, излезе спокойно от сградата.

Известно време Еръл остана неподвижен, после с изключително усилие полуизпълзя, полуизпадна от кутията си. Странни съобщения идваха от масивната част на мозъка му, която контролираше храносмилателната система. Тя искаше някои неща, които той не можеше точно да назове. За щастие, можеше да ги опише с най-големи подробности на сложните рецептори в огромните си ноздри. Те се разшириха, подлагайки въздуха на стаята на най-интимен контрол. Главата му се завъртя, разделяйки пространството на триъгълници.

Той се примъкна по пода и започна да яде, с всички белези на задоволство, кутията вакса, с която Керът си лъскаше бронята.

Хора се щураха край Ваймс, докато вървеше нагоре по Улицата на Малките Богове. Пушек се вдигаше във въздуха от Площада на Счупените Луни.

Драконът клечеше насред него, върху онова, което беше останало от платформата за церемонията. Имаше самодоволен вид.

От трона нямаше и следа, нито пък от заемалия го доскоро, макар че не беше изключено сложна медицинска експертиза на малката купчинка въглени в опустошената и тлееща дървения да предложи някакви улики.

Ваймс се улови за изкуствения фонтан, за да се задържи, докато тълпата препускаше панически край него. Всяка една улица извън площада беше претъпкана с движещи се тела. Не вдигаха шум, забеляза Ваймс. Хората вече не си губеха дъха да пищят. Беше ги обзела само онази твърда, фанатична решимост да стигнат някъде другаде.

Драконът разтвори криле и ги размаха величествено. Хората в дъното на блъсканицата приеха това като сигнал да се покатерят по гърбовете на тези пред тях и да побегнат от глава на глава към спасението си.

За няколко секунди площадът се опразни, с изключение на глупаците и на онези, които окончателно и завинаги се бяха същисали. Дори и лошо прегазените енергично пълзяха към най-близкия изход.

Ваймс се огледа наоколо. Изобилстваше от изпопадали знамена, някои от които вече изядени от дъртия козел, който не можеше да повярва на късмета си. В далечината видя Сам-Си-Прерязвам-Гърлото на четири крака, който се опитваше да събере съдържанието на подноса си.

До Ваймс едно малко дете колебливо размаха флаг и извика „Ура“.

После всичко стихна.

Ваймс се наведе.

— Мисля, че трябва да си вървиш вкъщи.

Детето примижа срещу него.

— Ти от Стражата ли си?

— Не — отвърна Ваймс. — И да.

— Какво стана с краля, Стража?

— Ъъ. Мисля, че се е оттеглил за почивка.