— Леля ми каза да не разговарям със Стражата.

— Не мислиш ли, че ще е много добра идея, ако се върнеш у дома и й кажеш какво послушно дете си, а? — предложи Ваймс.

— Леля ми каза, че ако не слушам, ще ме качи на покрива и ще извика дракона — сподели детето разговорчиво. — Леля ми каза, че те изяждало целия, като почва от краката, така че да виждаш какво става.

— Защо не си идеш вкъщи и не кажеш на леля си, че тя действа според най-добрите Анкх-Морпоркски традиции за отглеждане на деца? Хайде. Тръгвай.

— Схрусква ти всичките кости — щастливо продължи детето. — И когато стигне до главата ти, той…

— Виж, ей-там горе е! — изкрещя Ваймс. — Страхотният голям дракон, дето те схрусква! А сега — вкъщи!

Детето погледна нагоре към нещото, кацнало на потрошената платформа.

— Не съм го видял още никого да схруска — оплака се то.

— Разкарай се или ще опиташ опакото на ръката ми.

Това като че ли свърши работа. Детето кимна с разбиране.

— Добре. Мога ли да извикам „Ура“ още веднъж?

— Щом искаш — отвърна Ваймс.

— Ураа.

Толкоз за охраняването на обществото, помисли си Ваймс. Той отново надзърна иззад фонтана. Един глас непосредствено над него избоботи:

— Кой каквото ще да казва, но аз се кълна, че това е великолепен екземпляр.

Ваймс плъзна поглед нагоре, докато не стигна ръба на най-горната топка на фонтана.

— Забелязал ли си — рече Сибил Рамкин, като се вдигна на крака с помощта на парче ерозирала статуя и скочи пред него, — как всеки път, когато се срещнем, се появява дракон? — Тя му се усмихна дяволито. — Това е нещо като „нашия сигнал“. Или нещо от тоя род.

— Той просто седи там — припряно каза Ваймс. — Само се оглежда. Сякаш чака нещо да се случи.

Драконът примига с търпението на тектонична плоча.

Пътищата около площада бяха претъпкани от хора. Това е Анкх-Морпоркският инстинкт, помисли си Ваймс. Избягай, а после се спри да видиш дали няма да се случи нещо интересно на другите хора.

Из развалините близо до предния крак на дракона нещо се раздвижи и Висшият Свещеник на Слепия Айо се изправи с мъка на крака, а от плаща му полетяха прах и трески. В едната си ръка още държеше ерзац-короната.

Ваймс видя как старецът вдигна очи и се озова срещу двойка огнени червени очи на няколко стъпки от него.

— Драконите могат ли да четат мисли? — прошепна Ваймс.

— Сигурна съм, че моите разбират всяка една дума, която им кажа — изсъска Лейди Рамкин. — О, не! Този стар глупак му дава короната!

— Но това не е ли умен ход? — попита Ваймс. — Драконите обичат злато. Все едно хвърляш пръчката да я догони кучето, не е ли същото?

— О, боже! Може и да не е, да ти кажа. Драконите имат такива чувствителни усти.

Огромният дракон примига срещу миниатюрния златен кръг. После, с изключителна деликатност, протегна еднометров нокът и измъкна предмета от треперещите пръсти на свещеника.

— Какво искаш да кажеш с това „чувствителни“? — попита Ваймс, докато гледаше как нокътят бавно се придвижва към дългото, конско лице на дракона.

— Наистина невероятен усет за вкус. Те са така, ами, химически ориентирани.

— Искаш да кажеш, че той може да опита златото? — прошепна Ваймс, докато гледаше как внимателно лизнаха короната.

— О, определено. И да я подуши.

Ваймс се зачуди какъв беше шансът короната да е била направена от злато. Не голям, реши той. Позлата върху медта, може би. Достатъчна, колкото да заблуди човешките същества. И после се зачуди каква ли би била човешката реакция, ако на някого му предложеха захар, която се окажеше, след като вече си си сложил три пълни лъжици в кафето, че е сол.

С едно елегантно движение драконът свали нокът от устата си и перна висшия свещеник, който тъкмо се измъкваше оттам, с удар, който го метна високо във въздуха. Когато той пищеше точно в най-горната точка на полета си, чудовищната уста се приближи и…

— Божичко! — рече Лейди Рамкин. От тълпата се откъсна стон.

— Температурата на звяра! — каза Ваймс. — Искам да кажа, нищо не остана! Само струйка дим!

В отломъците се размърда още нещо. Още една фигура се изправи на крака и замаяно се облегна на счупена греда.

Беше Лупин Уанз под плътен слой сажди.

Ваймс го видя как вдигна очи към чифт ноздри с размера на дренажни помпи.

Уанз се втурна да бяга. Ваймс се зачуди как ли се чувстваше човек, когато бяга от нещо подобно и очаква всеки миг до гърба му да достигне, много за кратко, температура някъде над точката на изпаряване на желязото. Можеше да се досети.

Уанз беше успял да стигне до средата на площада, преди драконът да се втурне напред с изненадваща подвижност за такова туловище и го сграбчи във въздуха. Пръстите продължиха замаха нагоре, докато гърчещата се фигура не се озова на няколко стъпки от лицето на дракона.

Той видимо я разглежда известно време, като я премяташе насам-натам. После, като се движеше на трите си крака и от време на време пляскаше с крила, за да си помага за равновесие, той изприпка през площада и се запъти към… онова, което преди време беше дворец на Патриция. Към онова, което преди време беше дворец и на краля.

Той не обърна никакво внимание на уплашените зрители, които мълчаливо се притискаха към стените. Сводестата порта беше отбутната с рамо с потискаща лекота. Самите врати, високи, обковани в желязо, устояха изненадващи десет секунди, преди да се срутят в купчина нажежена пепел.

Драконът ги прекрачи.

Лейди Рамкин удивено се обърна. Ваймс беше започнал да се смее.

В смеха му имаше нотка маниакалност, а в очите му светеха сълзи, но все пак беше смях. Той се смя, и смя, докато се свлече леко до ръба на фонтана, а краката му се разкривиха пред него.

— Уураа, уураа, уураа! — кикотеше се той и за малко да се задави.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Опънете още знамена! Тряскайте цимбалите! Короновахме го! В крайна сметка, имаме си крал! Ама че работа!

— Ти да не си пиян? — скастри го тя.

— Още не! — изхихика Ваймс. — Още не! Но ще бъда!

Той продължи да се смее, сигурен, че в момента, в който спре, черното отчаяние ще го връхлети като оловен дъх. Но пък виждаше бъдещето, което се откриваше пред тях…

…в края на краищата, определено беше благороден. И не носеше пари у себе си, и не можеше да се сопне. А и определено можеше да направи нещо за западналите квартали. Като да ги изпепели до основи.

Ние наистина ще го направим, мислеше си той. Това е типично в стила на Анкх-Морпорк. Ако не можеш да го набиеш или да го корумпираш, преструваш се, че най-напред ти си се сетил за него.

Vivat Draco.

Усети, че малкото дете отново се е приближило. То размаха лекичко флагче към него и каза:

— Сега мога ли отново да извикам „Ура“?

— Защо не? — рече Ваймс. — Всички други ще го направят.

От двореца долетяха приглушените звуци на сериозно рушене…

Еръл помъкна с уста една метла по пода и, като скимтеше от усилието, я изправи. След далеч повече скимтене и няколко фалстарта той успя да вмъкне края й между стената и голямото тенеке.

Спря за един миг, като дишаше тежко като духало, после бутна.

Тенекето се съпротивлява за миг, залюля се веднъж-два пъти, след което се преобърна върху плочките. Сурово, много лошо рафинирано масло се разля в черна локва.

Огромните ноздри на Еръл трепнаха. Някъде в дъното на мозъка му непознати синапен защракаха като телеграфни ключета. Огромни ивици информация потекоха по дебелата нервна нишка надолу към носа му, предавайки непонятна информация за тройни връзки, алкани и геометричен изомеризъм. Така или иначе, по-голямата част от нея обаче не уцели малката част от мозъка на Еръл, която беше свикнала, че е Еръл.

Единственото, което той разбра, беше, че изведнъж страшно много е ожаднял.

Нещо важно се случваше в двореца. Носеше се спорадичният трясък от разбиване на под или сгромолясване на таван…