В препълненото с плъхове подземие, зад една врата с повече ключалки от клапаните на основен напоителен канал, Патрицият на Анкх-Морпорк се отпусна назад и се ухили в тъмнината.

Отвън огньове на открито лумтяха в здрача.

Анкх-Морпорк празнуваше. Никой не беше съвсем сигурен защо, но бяха се приготвили за празненство тази вечер, бяха пробили бъчви, говеда бяха набучени на шиш, по една книжна шапка и празнична чаша бяха приготвени за всяко дете и им се струваше срамота всичките тези усилия да отидат нахалост. Така или иначе, оказа се много интересен ден, а жителите на Анкх-Морпорк отдаваха голямо значение на забавленията.

— Така, както аз виждам нещата — говореше един от гуляйджиите, насред огромна, мазна мръвка полусурово месо, — дракон в качеството му на крал може и да не е чак толкова лоша идея. Като я проумееш, искам да кажа.

— Той определено изглеждаше много снизходителен — каза жената отдясно до него, като че ли изпробвайки идеята. — Малко, ами, мазен. Хубав и интелигентен. Стегнат. Сам по себе си излъчваше гордост. — Тя изгледа недоволно някои от по-младите гуляйджии по-нататък по масата. — Проблемът с хората в наши дни е, че нямат чувство за гордост.

— А има и външна политика, разбира се — вметна трети, посягайки към едно ребро. — Като се замисли човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Дипломация — отвърна ядящият реброто, спокойно.

Помислиха върху това. После им пролича, как обърнаха идеята наопаки и как се помъчиха да я обмислят от другата страна, опитвайки се любезно да разберат какво по дяволите искаше да каже той.

— Н’нам — бавно каза експертът по монархиите. — Искам да кажа, това, истинският дракон има тия, основно, ами, два начина за преговаряне. Нали така? Искам да кажа, или те изпича жив, или не те изпича. Моля да ме поправите, ако греша.

— Точно това имам предвид. Искам да кажа, да речем, че посланикът на Клач дойде, знаете ги колко арогантни са тия, та, да предположим, че той каже: ние искаме това, искаме онова, искаме трето. Е — рече той, сияещ срещу тях, — това, което ние ще кажем, е, затваряй си устата, ако не искаш да те върнат у вас в урна.

Те изпробваха идеята в интелектуален напън. Определено съдържаше нещо.

— Имат голяма флота в Клач — неуверено каза монархистът. — Може да се окаже малко рисковано да печеш дипломати. Хората виждат, че шепа въглени се връщат с кораба и може да те погледнат малко накриво.

— А, тогава ние ще им кажем: „Ей, вие, тъпи Клачианци, кат’ не ви харесва, един готин страхотен гущер, дето небето е негово, ще ви опече скапаните колиби от кал, преди още да се усетите.“

— Наистина ли можем да кажем това?

— А защо не? И после ще им кажем: „Изпратете толкова-и-толкова лепта.“

— Никога не съм ги обичала, тия Клачианци — твърдо каза жената. — Ама че храна ядат! Отвратителна е. И непрекъснато бръщолевят нещо на смотания им дивашки език…

В сенките припламна кибрит.

Ваймс събра ръце около пламъка, смукна от гадния тютюн, хвърли клечката в канавката и се помъкна по мократа, осеяна с локви уличка.

Ако съществуваше нещо, което да го потиска повече от собствения му цинизъм, то беше, че твърде често истинският живот беше по-циничен и от него самия.

От векове съжителстваме мирно и тихо с другите, мислеше си той. Мирното съжителстване на практика беше цялата ни външна политика. А струва ми се, току-що чух, че обявяваме война на древна цивилизация, с която винаги, кажи-речи, сме се спогаждали, независимо, че наистина говорят смешно. А след това — на света. Но което е най-лошото, най-вероятно ще победим.

Подобни мисли, макар и с различна перспектива, минаваха през главите на гражданските лидери на Анкх-Морпорк, когато на следващата сутрин всеки един от тях получи кратко съобщение, което им нареждаше да се явят на работен обяд в двореца.

Не се казваше по чия заповед. Нито пък, забелязаха и това, чий обяд.

Сега се бяха събрали в предверието.

А бяха настъпили и промени. Патрицият винаги беше споделял мнението, че ако накараш хората да се почувстват като у дома си, може да не поискат да си тръгнат после. Мебелировката се състоеше от няколко много стари стола и, покрай стените, портрети на някогашни градски управници, със свитъци и тем подобни в ръцете.

Столовете още бяха тук. Портретите ги нямаше. Или по-скоро, омазаните и попукани платна, бяха струпани в един ъгъл, но златните рамки бяха изчезнали.

Съветниците се опитваха да не се погледнат един друг в очите, седяха и потрепваха с пръсти по коленете си.

Най-накрая двама слуги с много притеснено изражение отвориха вратата към основната зала. През нея Лупин Уанз залитна напред.

Повечето от съветниците така или иначе цяла нощ не си бяха лягали, опитвайки се да формулират някаква политика по отношение на драконите, но Уанз изглеждаше така, сякаш не е спал от години. Лицето му имаше цвета на ферментирала бърсалка. Без някога да е бил особено пълен, сега приличаше на нещо, дето е излязло от пирамида.

— А — напевно произнесе той. — Добре. Всички ли сте тук? Тогава бихте ли минали насам, господа.

— Ъъ — рече старшият крадец, — в съобщението се споменаваше обяд?

— Да? — каза Уанз.

— С дракон?

— Божичко, нали не мислите, че ще ви изяде, а? — попита Уанз. — Ама че идея!

— Никога и през ум не ми е минавало — отрече старшият крадец, а облекчението се понесе през ушите му като пара. — Ама че идея. Ха-ха.

— Ха-ха — каза старшият търговец.

— Хо-хо — присъедини се главният убиец. — Ама че идея.

— Не, предполагам, че всички сте твърде жилави — рече Уанз. — Ха-ха.

— Ха-ха.

— А-ха-ха.

— Хо-хо. — Температурата спадна с няколко градуса.

— Така че ще бъдете ли така любезни да минете насам?

Голямата зала се бе променила. Като начало, беше станала доста по-голяма. Няколко стени бяха съборени към съседните стаи, а таванът и няколко етажа от горните стаи бяха отстранени напълно. Подът представляваше купчина зидария, с изключение на средата на стаята, която беше камара злато…

Е, златиста поне. Изглеждаше така, сякаш някой е преровил двореца за всяко едно нещо, дето блести или свети. Там бяха и рамките на картините, и златната нишка от гоблените, и сребро, и някоя случайна скъпоценност. Виждаха се също така супниците от кухнята, свещници, грейки, парчета от огледала. Всякакви искрящи неща.

Съветниците, обаче, не бяха в състояние да обърнат кой знае колко внимание на това, поради нещото, което висеше над главите им.

Приличаше на най-голямата зле свита пура във вселената, ако най-голямата зле свита пура във вселената имаше навика да виси, обърната наопаки. Едва-едва се виждаха два крака, стиснали тъмните греди горе.

На средата между лъскавата купчина и вратата беше поставена малка масичка. Без особена изненада съветниците забелязаха, че познатият старинен сребърен сервиз липсва. Имаше порцеланови чинии, както и прибори, които изглеждаха така, сякаш съвсем наскоро са били издялани от парчета дърво. Уанз зае място начело на масата и кимна към слугите.

— Моля, седнете, господа. Съжалявам, че нещата са малко… по-различни, но кралят се надява, че ще ги понесете, докато бъдат организирани по по-подходящ начин.

— Ъъ, той — започна старшият търговец.

— Кралят — повтори Уанз. Гласът му прозвуча на капка от лудостта.

— О! Кралят. Така. — каза търговецът. От мястото, където седеше, голямото висящо нещо се виждаше добре. Там като че нещо се движеше, нещо трепереше в огромните гънки, които го обвиваха. — Желая му дълъг живот, от мене — бързо добави той.

Първото блюдо беше супа с кнедли. Уанз не си взе. Останалите ядоха в ужасено мълчание, нарушавано само от тъпото трополене на дървото по порцелана.

— Съществуват определени въпроси за разрешаване, по които кралят мисли, че вашето съгласие ще бъде много полезно — каза Уанз най-накрая. — Абсолютна формалност, разбира се, и аз много съжалявам, че трябва да ви безпокоя за такива дребни подробности.