— Изконсумира — поправи го другият гард.

— Всичко е част от обществения… обществения договор — дървено рече помощникът му. — Малка цена, която да платим, сигурен съм, че ще се съгласите в замяна на сигурността и безопасността на града.

— От какво? — попита Ноби. — Ние никога не сме имали някой враг, когото да не можем да подкупим или корумпираме.

— Досега — мрачно каза Колън.

— Бързо схващаш — одобри гардът. — Така че, вие ще я разпространите. Под страх от смъртно наказание.

Керът надникна през рамото на Колън.

— Какво е девица? — попита той.

— Неомъжено момиче — бързо отвърна Колън.

— Какво, като приятелката ми Рийт ли? — попита Керът ужасен.

— Ами, не — рече Колън.

— Тя не е омъжена, да знаеш. Нито едно от момичетата на Г-жа Пам не е омъжено.

— Ами, да — каза Колън.

— Ами, значи тогава — рече Керът с категоричен тон. — Няма да допуснем нищо подобно, надявам се.

— Хората няма да одобрят това — каза Колън. — Помнете ми думата.

Гардовете отстъпиха назад, далеч от обсега на нарастващия гняв на Керът.

— Както искат — каза старшият гард. — Но ако вие не я оповестите, можете да се опитате да обясните нещата на Негово Величество.

Побързаха да си тръгнат.

Ноби се втурна навън на улицата.

— Дракон на жилетката ти! — изкрещя той. — Ако старата ти майчица знаеше за това, щеше да се обърне в гроба, да се размотаваш насам-натам с дракон на жилетката!

Колън се приближи до масата и разгъна свитъка.

— Лоша работа — промълви той.

— Вече е убил хора — каза Керът. — В противоречие с шестнайсет различни Действащи Укази.

— Ами, да. Но то беше само като, така де, гюрултия за това-онова — заговори Колън. — Не че беше добро, искам да кажа, но хората един вид участват, просто предават някакво си девойче и стоят наоколо, за да видят дали всичко е по реда и закона, това е далеч по-лошо.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка — замислено рече Ноби.

— К’во искаш да кажеш?

— Ами, от гледна точка на някой, когото жив ще изгорят, може би няма кой знае какво значение — философски се произнесе Ноби.

— Хората няма да го одобрят, казах ви — рече Колън, без да му обърне внимание. — Ще видите. Ще се вдигнат и право в двореца, и какво ще прави тогава драконът, а?

— Ще ги изгори всичките — незабавно отвърна Ноби.

Колън изглеждаше озадачен.

— Не би направил това, нали? — каза той.

— Не виждам какво може да го спре, а ти? — каза Ноби. Той хвърли бегъл поглед през вратата. — Добро момче беше, онова. Изпълняваше поръчки за дядо ми. Кой би си помислил, че ще се помъкне с дракон на гърдите…

— Какво ще правим, Сержант? — попита Керът.

— Не искам жив да ме изгорят — отвърна Сержант Колън. — Жена ми ще ми почерни живота след това. Предполагам, че трябва, как му се викаше, да я оповестим. Но не се притеснявай, момче — каза той, потупвайки Керът по едната мускулеста ръка и като си повтаряше, сякаш и той самият не го беше повярвал от първия път: — няма да се стигне до това. Хората изобщо няма да се съгласят.

Лейди Рамкин прокара ръце по тялото на Еръл.

— По дяволите, ако знам какво става там вътре. — Малкият дракон се опита да я лизне по лицето. — С какво се е хранил?

— Последното нещо, струва ми се, беше чайник — отговори Ваймс.

— Чайник с какво?

— Не. Просто чайник. Едно такова черно нещо с дръжка и чучур. Сума ти време го души и накрая го изяде.

Еръл немощно му се ухили, после се оригна. И двамата залегнаха.

— О, и после го сварихме да яде сажди от комина — продължи Ваймс, когато главите им отново се показаха над перилата.

Облегнаха се на подсиления бункер, който беше една от кошарите-лазарет на Лейди Рамкин. Трябваше да го подсилят. Обикновено едно от първите неща, които правеха болните дракони, беше да изгубят контрол върху храносмилателната си система.

— Не ми изглежда точно болен — каза тя. — Просто дебел.

— Много вие. И един вид можеш да видиш разни неща, дето се движат под кожата му. Знаеш ли какво си мисля? Нали ти каза, че те можели да си преподреждат храносмилателната система?

— О, да. Всичките им стомаси и панкреатични трошачки могат да се скачат по най-различни начини, разбираш ли. За да се възползват от…

— От всичко, което могат да открият, за да го превърнат в пламък — каза Ваймс. — Да. Струва ми се, че той се опитва да произведе някакъв много горещ пламък. Иска да се опълчи на големия дракон. Всеки път, когато онзи се понесе из въздуха, той просто застава и почва да вие.

— И не експлодира?

— Не сме забелязали. Искам да кажа, сигурен съм, че ако го беше направил, щяхме да забележим.

— И просто яде безразборно?

— Мъчно е да се каже със сигурност. Души всичко и яде повечето неща. Два галона газ за лампата, например. Както и да е, не мога да го оставя там долу. Не можем да се грижим за него както трябва. Пък и вече не е необходимо да търсим къде е драконът — горчиво добави той.

— Струва ми се, че реагираш малко глупаво по отношение на това — каза тя, докато водеше напред обратно към къщата.

— Глупаво? Уволниха ме пред всичките онези хора!

— Да, но всичко е било само едно недоразумение, сигурна съм в това.

— От моя страна нямаше никакво недоразумение!

— Е, аз пък мисля, че просто си разстроен, защото си импотентен.

Очите на Ваймс се изцъклиха.

— Какво?

— По отношение на дракона — продължи Лейди Рамкин, съвсем спокойно. — Нищо не можеш да направиш за това.

— Предполагам, че тоя шибан град и драконът просто са си лика-прилика.

— Хората са уплашени. Не можеш да очакваш кой знае колко от хората, когато са така уплашени.

Тя го докосна внимателно по ръката. Беше все едно наблюдаваш как съвършено управляват индустриален робот, за да го накарат лекичко да хване яйце.

— Не всички са храбри като теб — добави тя плахо.

— Като мен?

— Миналата седмица. Когато ги спря да убият драконите ми.

— О, онова ли. Това не е храброст. Както и да е, бяха просто хора. Хората са по-лесни. Най-откровено ще ти кажа едно нещо: за нищо на света няма да погледна в ноздрите на онзи дракон отново. Будя се денем и все за това мисля.

— О! — Тя като че ли поохладня. — Е, щом си сигурен… имам много приятели, да знаеш. Ако имаш нужда от някаква помощ, само трябва да кажеш. Дукът на Сто Хелит си търси капитан на дворцовата стража, сигурна съм в това. Ще ти напиша препоръчително писмо. Ще ти харесат, много приятна млада двойка са.

— Не съм сигурен какво ще правя сега — каза Ваймс по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Обмислям едно-две предложения.

— Е, разбира се. Сигурна съм, че ти най-добре знаеш.

Ваймс кимна.

Лейди Рамкин не спираше да премята кърпичката из ръцете си.

— Е, добре тогава.

— Добре — каза й Ваймс.

— Аз, ъъ, предполагам, че ще искаш да си тръгваш тогава.

— Да, предполагам, че е най-добре да тръгвам.

Настъпи мълчание. После и двамата заговориха наведнъж.

— Беше много…

— Просто искам да кажа…

— Съжалявам.

— Съжалявам.

— Не, ти говореше.

— Не, съжалявам, та казваше?

— О! — Ваймс се поколеба. — Ще тръгвам тогава.

— О! Да. — Лейди Рамкин му се усмихна пребледняла. — Не можеш да караш всички онези предложения да те чакат, нали — каза тя.

Подаде му ръка. Ваймс внимателно я стисна.

— Е, ще тръгвам значи.

— Обаждай се — каза Лейди Рамкин вече по-суховато, — ако случайно отново минаваш насам. И т.н. Сигурна съм, че Еръл ще се радва да те види отново.

— Да. Добре. Довиждане, значи.

— Довиждане, Капитан Ваймс.

Той се измъкна с неуверена крачка през вратата и забърза по тъмната, обрасла пътека. Усещаше погледа й върху гърба си, докато вървеше, или поне така си мислеше. Тя стои там, на вратата, почти закрила светлината. Стои и ме гледа. Но аз няма да се обърна назад, мислеше си той. Това би било наистина глупаво. Искам да кажа, тя е прекрасен човек, има много здрав разум и е страхотна личност, но наистина…