Силата на тази мисъл свлече Уанз на колене.

— Разбира се — успя да каже той.

Драконът пищно протегна нокти.

„Тогава не аз, а вие имате нужда“ — помисли той. — „А сега се разкарай от погледа ми.“

Уанз се строполи в момента, в който той напусна съзнанието му.

Драконът се плъзна над долнопробното съкровище, подскочи върху перваза на един от големите прозорци на залата и размаза цветното стъкло с глава. Многоцветният образ на някакъв праотец на града се срути сред останалия боклук на земята.

Дългият врат се протегна в ранния вечерен въздух навън, след което се задвижи като совалка. Из града никнеха светлини. Шумът от милиони хора, които живеят, издаваше приглушено, дълбоко дрънчене.

Драконът пое дъх дълбоко и радостно.

После измъкна останалата част от тялото си върху перваза, отърси се от останките от рамката на прозореца и скочи в небето.

— Какво е това? — попита Ноби.

Беше почти обло, дървесно на пипане и когато го удареха, издаваше звук сякаш са прокарали линия по ръба на маса.

Сержант Колън отново го потупа.

— Предавам се — каза той.

Керът гордо го повдигна от измачканата опаковка.

— Това е кейк — обясни, като пъхна две ръце под нещото и го вдигна с известно усилие. — От майка ми. — Той успя да го сложи на масата, без да си премаже пръстите.

— Може ли да се яде? — попита Ноби. — Необходими са били месеци, докато стигне дотук. Човек би си помислил, че е станал корав.

— О, направен е по специална рецепта на джуджетата — каза Керът. — Кейковете на джуджетата не се втвърдяват.

Сержант Колън го почука яко още веднъж.

— Сигурно — съгласи се той.

— Невероятно питателен е — рече Керът. — На практика — вълшебен. Рецептата се е предавала от джудже на джудже от векове. Едно съвсем мъничко парченце от него и цял ден нищо друго няма да поискаш да хапнеш.

— Може би завинаги, а? — каза Колън.

— Едно джудже може да измине стотици мили с такъв кейк в раницата си — продължи Керът.

— Обзалагам се, че е така — мрачно каза Колън. — Обзалагам се, че през цялото време сигурно си мисли: „По дяволите, надявам се, че скоро ще намеря нещо друго за хапване, иначе отново ме чака скапаният кейк.“

Керът, за когото думата ирония звучеше точно както думата „пирони“, на която кой знае защо са й изяли „П“-то, вдигна копието си и след няколко внушителни рикошета, успя да среже кейка на приблизително четири парчета.

— Готово — весело каза той. — По едно за всеки от нас, и едно за капитана. — Осъзна какво е казал. — О, съжалявам.

— Да — равнодушно отрони Колън.

Един миг седяха в мълчание.

— На мен ми харесваше — рече Керът. — Съжалявам, че вече не е с нас.

Последва още мълчание, много наподобяващо предишното, но по-дълбоко и по-нагнетено с униние.

— Предполагам, че сега теб ще те направят капитан — каза Керът.

Колън се сепна.

— Мен? Не искам да ставам капитан! Не мога да се справя с мисленето. Не си струва да се мориш с толкова много мислене за някакви си пикливи девет долара на месец.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Това ли е всичко, което получаваше? — попита Ноби. — Аз пък си мислех, че офицерите са страшно богати.

— Девет долара на месец — рече Колън. — Веднъж видях фишовете за заплатите. Девет долара на месец плюс два долара полагаеми за перата. Само че той никога не ги е искал. Смешно наистина.

— Не беше от онези, дето обичат перата — отсъди Ноби.

— Прав си. Проблемът с капитана, да ви кажа, четох го веднъж в някаква книга… знаете, че всички ние съдържаме алкохол в телата си… един вид естествен алкохол? Даже никога през живота си да не пийнеш и капка, тялото ти така или иначе го произвежда… но Капитан Ваймс, нали разбирате, той е един от онези хора, тялото на които не го произвежда по естествен път. Като да кажем, че се е родил с две малки под нормата.

— Ама че работа — рече Керът.

— Да… така че, когато е трезвен, той наистина е трезвен. Викат му „пресъхнал“. Нали знаеш как се буди човек, ако цяла нощ е бил дежурен по клозета, Ноби? Е, той непрекъснато се чувства така.

— Горкият човек. Никога не съм си давал сметка за това. Нищо чудно, че винаги е толкова мрачен.

— Така че той винаги се мъчи да си навакса, сещате ли се. Само дето не винаги улучва правилната доза. И, разбира се… — Колън хвърли поглед към Керът, — беше унизен от жена. Имайте предвид, него почти всичко го унижава.

— И какво ще правим сега, Сержант? — попита Ноби.

— А мислиш ли, че той ще има нещо против, ако изядем и неговото парче кейк? — замечтано попита Керът. — Срамота, ако го оставим да се втвърди.

Колън сви рамене.

По-възрастните мъже седяха в окаяно мълчание, докато Керът си пробиваше с мъка път през кейка като каменоломно водно колело във варовикова яма. Даже и най-лекото суфле да беше, пак нямаше да имат никакъв апетит.

Размишляваха върху живота си без капитана. Щеше да е мрачен, дори и без дракони. Кой каквото щеше да казва за Капитан Ваймс, но той имаше стил. Беше циничен, бачкаторски стил, но той го имаше, а те — не. Той можеше да чете дълги думи и да събира. Дори и това беше стил, един вид. Той дори се напиваше стилно.

Бяха се опитали да проточат минутите, да разтеглят времето. Но нощта беше дошла. Нямаше надежда за тях. Щеше да им се наложи да излязат по улиците. Беше шест часът. И нищо не беше наред.

— И Еръл ми липсва — каза Керът.

— Той си беше на капитана всъщност — рече Ноби. — Все едно, Лейди Рамкин ще знае как да се погрижи за него.

— Не че ние бихме могли да опазим нещо — каза Колън. — Искам да кажа, даже и газта за лампата. Той изпи даже газта за лампата.

— И нафталина — каза Ноби. — Цяла кутия нафталин. Защо му е на някой да яде нафталин? И чайника. И захарта. Истинска чума беше на захарта.

— Ама беше сладък — каза Керът. — Дружелюбен.

— О, няма съмнение — рече Колън. — Само че не е съвсем наред, наистина, домашно животинче, дето трябва да се криеш под масата всеки път, когато то кихне.

— Ще ми липсва мъничкото му личице — измрънка Керът.

Ноби си издуха носа високо.

Беше последван от тропане по вратата. Колън извърна глава. Керът стана и я отвори.

Няколко члена на кралската гвардия чакаха с арогантно нетърпение. Отстъпиха назад, щом видяха Керът, който бе принуден да се понаведе малко, за да погледне под трегера. Лошите новини като Керът се разпространяват бързо.

— Донесли сме ви прокламация — каза единият от тях. — Вие трябва да…

— Каква е цялата тази прясна боя върху нагръдниците ви? — учтиво попита Керът.

Ноби и сержантът надникнаха край него.

— Това е дракон — отвърна по-младият от гардовете.

— Драконът — поправи го старшият.

— Ъъ, аз те познавам — рече Ноби. — Ти си Скали Малтуун. Живееше на Кълцаната Улица. Майка ти правеше сладки против кашлица, нали, и падна в сместа и умря. Никога не си купувам сладки, но винаги се сещам за майка ти.

— Здравей, Ноби — каза гардът без ентусиазъм.

— Обзалагам се, че майка ти би била много горда с теб, с тоя дракон на жилетката — разговорчиво рече Ноби.

Гардът го удостои с поглед, изпълнен с омраза и смущение.

— Пък и с нови пера на шапката — сладко добави Ноби.

— Това тук е прокламация, която ви се нарежда да прочетете — високо каза гардът. — Както и да я разлепите по улиците. По заповед.

— Чия? — попита Ноби.

Сержант Колън сграбчи свитъка в охранения си като бут юмрук.

— Като се вземе предвид — бавно зачете той, като следеше буквите неуверено с пръст, — Че И-Ма-Й-Ки У-До-Вол-С-Т-Вието Де-Ръ-А-Ка… драконът, Ка-Ръ-А… крал на кралете и А-Бе-Съ-О-Лъ-Ю… — пот ороси широкото розово възвишение на челото му, — абсолютен, тъй, Мъ-О-Нъ-А… монарх на… — Той изпадна в изтерзаното мълчание на просветлението, а пръстът му бавно се движеше надолу по пергамента. — Не — каза най-сетне. — Има някаква грешка, нали? Нали няма да изяде никого?