Но никой нищо не каза. Мамка им, страхливци, мислеше си всеки един от тях.

И никой не посегна към пудинга, нито към дебелите като тухла шоколадови сладки, които сервираха след това. Просто слушаха в пламнал, мрачен ужас, докато гласът на Уанз продължаваше монотонно да бучи, и когато ги освободиха да си вървят, те се опитаха да напуснат колкото се може по-единично, за да не им се наложи да разговарят помежду си.

С изключение на главния търговец, всъщност. Оказа се, че той напуска двореца заедно със старшия убиец, и те крачеха един до друг, а мозъците им препускаха. Главният търговец се опита да погледне откъм веселата страна на нещата; той беше един от онези хора, които организират импровизирани концерти, когато нещата драстично се закучат.

— Виж ти. Та сега значи сме Лични Съветници. Представи си само.

— Хмм — рече убиецът.

— Чудя се каква е разликата между обикновените съветници и личните съветници?

Убиецът се намръщи срещу него.

— Май в това, че загазваш съвсем лично.

Той отново насочи поглед надолу към краката си. Това, което непрекъснато се въртеше из главата му, бяха последните думи на Уанз, докато стискаше отпуснатата ръка на секретаря. Чудеше се дали някой друг ги е чул. Едва ли… те бяха по-скоро форма, отколкото звук. Уанз просто беше раздвижил устни около тях, докато гледаше втренчено загорялото на лунна светлина лице на убиеца.

— Помогнете. Ми.

Убиецът потрепери. Защо той? Доколкото можеше да разбере, съществуваше само един-единствен вид помощ, която той беше квалифициран да окаже, и не бяха много хората, които сами се молеха за нея.

Всъщност, обикновено плащаха огромни суми тя да бъде връчена като подарък-изненада на други хора. Зачуди се какво ли ставаше с Уанз, щом го караше да си мисли, че всяка алтернатива е по-добра…

Уанз седеше сам в тъмната, порутена зала. Чакаше.

Можеше да се опита да избяга. Но той отново ще го намери. Той винаги ще е в състояние да го намира. Подушваше мозъка на секретаря.

Или пък щеше да го изпепели. Това беше по-зле. Точно като Братството. Може би мигновена смърт, изглеждаше мигновена, но нощем Уанз лежеше буден в леглото и се чудеше дали онези последни микросекунди по някакъв начин не се разтягаха в субективна, нажежена до бяло вечност, а всяка една микроскопична частичка от тялото ти — в най-обикновено петно плазма, а ти — жив, насред всичко това…

„Не и ти. Теб не бих те изгорил.“

Това не беше телепатия. Доколкото Уанз винаги я беше разбирал, телепатията беше като да чуеш глас в главата си.

Това беше като да чуеш глас в тялото си. Цялата му нервна система се опъна в отговор, като лък.

„Стани.“

Уанз се вдигна на крака, като събори стола и си удари краката в масата. Когато гласът говореше, той можеше да контролира тялото си точно толкова, колкото и водата — гравитацията.

„Ела.“

Уанз залитна по пода.

Крилата бавно се разтвориха, съпровождани от спорадично изскърцване, докато не изпълниха залата от край до край. Върхът на едното от тях размаза прозорец и се показа навън на следобедния въздух.

Драконът бавно, чувствено протегна врат и се прозина. Когато свърши, той завъртя глава и я поднесе едва на няколко инча пред лицето на Уанз.

„Какво означава доброволно?“

— Ъъ, то означава, че правиш нещо по свое собствено желание.

„Но те нямат право на собствено желание! Те ще увеличават съкровището ми, или ще ги изпепеля!“

Уанз преглътна.

— Да, но ти не трябва…

Безмълвният яростен рев го завъртя в кръг.

„Няма нищо, което аз да да не трябва да правя!“

— Не, не, не! — изписка Уанз, хващайки се за главата. — Нямах предвид това! Повярвай ми! Така е по-добре, това е всичко! По-добре и по-сигурно!

„Мен никой не може да ме победи!“

— Това определено е така… Мен никой не може да ме контролира!

Уанз вдигна разперени пръсти в знак на помирение.

— Разбира се, разбира се. Но има начини, и начини, знаеш. Нали разбираш, цялото това бучене и изпепеляване, нямаш нужда от него…

„Глупава маймуна! Как иначе мога да ги накарам да изпълнят волята ми?“

Уанз прибра ръце зад гърба си.

— Те ще го направят по собствено желание. А с времето ще повярват, че е било тяхна собствена идея. Ще стане традиция. Запомни го от мен. Ние, човеците, сме адаптивни създания.

Драконът впи в него продължителен, празен поглед.

— Всъщност — каза Уанз, като се опитваше да изхвърли треперенето от гласа си, — не след дълго, ако някой дойде и им каже, че крал-дракон е лоша идея, те собственоръчно ще го убият.

Драконът примижа.

За пръв път, доколкото Уанз можа да си спомни, той изглеждаше неуверен.

— Познавам хората, нали разбираш — каза Уанз простичко.

Драконът продължи да го пронизва с погледа си. „Ако лъжеш…“ — помисли си той, най-накрая.

— Знаеш, че не мога. Не и теб.

„И те наистина се държат така?“

— О, да. Непрекъснато. Това е основна човешка черта.

Уанз знаеше, че драконът може да прочете поне най-горните пластове на мозъка му. Двамата резонираха в страшна хармония. А той виждаше могъщите мисли зад очите пред себе си.

Драконът беше ужасен.

— Съжалявам — слабо каза Уанз. — Такива сме си. Всичко опира до оцеляването, струва ми се.

„И няма да има могъщи воини, изпратени, за да ме убият?“ — помисли си звярът, почти натъжен.

— Не бих казал. И никакви герои?

— Вече не. Твърде скъпо излизат.

„Но аз ще ям хора!“

Уанз изскимтя.

Той усети ясно как драконът тършува из съзнанието му, опитвайки се да открие нещо, за което да се закачи и да го проумее. Той полувидя, полуусети проблясването на случайните образи, на дракони, на митичната възраст на влечугите и — и тук той усети най-искреното учудване на дракона, — на някои от най-малко похвалните сфери от човешката история, каквито бяха повечето от тях. А след учудването дойде и безсилният гняв. На практика не съществуваше нищо, което драконът би могъл да направи на хората, и което те, рано или късно, да не са се опитвали да си причинят един на друг, често пъти и с ентусиазъм.

„Вие имате наглостта да сте придирчиви“ — обърна се той мислено към Уанз. — „Но ние бяхме дракони. Предполагаше се да сме жестоки, лукави, безсърдечни и ужасни. Но ето какво ще ти кажа, маймуно такава“ — огромното лице се приближи още повече, така че Уанз се озова срещу безпощадните дълбини на очите му, — „ние никога не сме се изгаряли, измъчвали или разкъсвали един другиго, наричайки това нравственост.“

Драконът отново протегна крила, веднъж-два пъти, след което тупна тежко върху евтиния асортимент от умерено скъпоценни вещи. Ноктите му се заровиха в купчината. Той се усмихна презрително.

„Един трикрак гущер не би събрал такава купчина“ — помисли си той.

— Ще има и по-добри неща — прошепна Уанз, временно облекчен от смяната на посоката.

„За вас ще е по-добре.“

— Мога ли… — Уанз се поколеба, — мога ли да те попитам нещо?

„Питай.“

— Ти нямаш нужда да ядеш хора наистина, нали? Аз мисля, че от човешка гледна точка това е единственият проблем, нали разбираш — добави той, а гласът му се ускори до неясен брътвеж. — Съкровището и т.н., това няма да е никакъв проблем, но ако е въпрос само за, така де, протеините, тогава сигурно на могъщ интелект като твоя няма начин да не му е хрумвало, че нещо по-малко спорно, като крава, например, би могло…

Драконът издиша хоризонтален пласт огън, който калцинира отсрещната стена.

„Нужда? Нужда?“ — изрева той, когато звукът вече отмря. — „Ти ми говориш за нужда? А не е ли в самата традиция най-добрите цветове на женствеността да бъдат изпращани на дракона, за да се гарантира мир и благоденствие?“

— Но, нали разбираш, ние винаги сме били сравнително миролюбиви и разумно благоденстващи…

„ИСКАШ ЛИ ТОВА СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА ДА ПРОДЪЛЖИ?“