Ваймс разгледа размитите очертания на най-близките сгради.

Далечно оживление подсказа, че церемониалната процесия вече е тръгнала.

Около платформата настъпи трескаво движение, щом Лупин Уанз подкара тълпа от слуги, които разстлаха морав килим надолу по стъпалата.

От другата страна на площада, сред редиците на поизбледнялата Анкх-Морпоркска аристокрация, Лейди Рамкин вирна лице нагоре.

Около трона, който набързо бяха сковали от дърво и златно фолио, известен брой по-низши свещеници, някои от тях с леки наранявания по главите, се наредиха по местата си.

Ваймс се размърда, долавяйки ударите на собственото си сърце, и се втренчи в маранята над реката.

…и видя крилата.

— Ах ти, идиот такъв!

— Съжалявам — каза Ваймс. — Съжалявам.

Хората се катереха обратно нагоре по местата си, а много от тях го гледаха ядно. Уанз беше пребледнял от гняв.

— Как можа да си толкова глупав?

Ваймс се вгледа в собствените си пръсти.

— Стори ми се, че видях… — започна той.

— Беше гарван! Знаеш ли какво е това гарван? Трябва да ги има със стотици в града!

— В мъглата, нали разбирате, размерът не беше много лесно да го… — мънкаше Ваймс.

— А горкият Мастро Грийтлинг, да знаеш само какво му причиняват силните шумове! — Няколко любезни граждани се наложи да отведат шефа на Учителската Гилдия. — Да изкрещиш така! — продължаваше Уанз.

— Виж, казах, че съжалявам! Беше най-чистосърдечна грешка!

— Наложи се да спра процесията и всичко!

Ваймс нищо не каза. Усещаше стотиците развеселени или враждебни погледи върху себе си.

— Ами — промълви той, — аз най-добре да се връщам в Двора…

Уанз присви очи.

— Не — отсече той. — Но можеш да си вървиш вкъщи, ако искаш. Или където собственото ти въображение те отведе. Дай ми значката ти.

— Хъ?

Уанз протегна ръка.

— Значката ти — повтори той.

— Моята значка?

— Точно това казах. Искам да те предпазя от неприятности.

Ваймс го погледна удивено.

— Но това е моята значка!

— И ти ще ми я дадеш — мрачно каза Уанз. — По заповед на краля.

— Какво искаш да кажеш? Та той дори не знае! — Ваймс чу скимтенето в собствения си глас.

Уанз се намръщи.

— Но ще узнае. И не мисля, че дори ще си направи труда да ти назначи заместник.

Ваймс бавно откачи зеленясалия меден кръг, подържа го в ръката си, след което го метна към Уанз без нито дума.

За един миг си помисли да се примоли, но нещо у него възропта. Той се обърна и се отдалечи в тълпата.

Е, това беше всичко.

Толкова просто. След половин живот служба. Край на Градската Стража. Ха! Ваймс ритна тротоара. Сега вече щеше да е някаква си Кралска Гвардия.

С пера по скапаните им шлемове.

Е, беше му дошло до гуша. Така или иначе, това не беше нормален живот, там в Стражата. Не срещаш хората при най-добри обстоятелства. Трябва да има стотици други неща, които може да върши и ако му дадяха достатъчно дълго време да помисли, сигурно щеше да си спомни поне няколко от тях.

„Дворът на Псевдополис“ не беше по пътя на процесията и когато се довлече до Наблюдателницата, до ушите му долитаха далечните възгласи отвъд покривите. В другия край на града биеха храмовите гонгове.

Сега удрят гонговете, помисли си Ваймс, но много скоро ще… ще… не ще удрят гонговете. Не е кой знае какъв афоризъм, помисли си той, но може да поработи върху него. Имаше време, отсега нататък.

Ваймс забеляза неразборията.

Еръл отново беше започнал да яде. Беше погълнал по-голямата част от масата, кофата за въглища, няколко лампи и писукащото гумено хипопотамче. Сега отново лежеше в коша си, кожата му трепереше, а той скимтеше насън.

— Ама че каша си направил — озадачено рече Ваймс. Е, поне не на него щеше да се наложи да разтребва.

Той отвори чекмеджето на писалището си.

Някой беше ял и в него. Единственото, което беше останало, бяха няколко парченца стъкло.

Сержант Колън се вдигна върху парапета около Храма на Малките Богове. Твърде стар беше вече за такива работи. Би се включил в биенето на звънците, вместо да се мотае по високи места и да чака драконите да го открият.

Пое си отново дъх, после се взря в мъглата.

— Да има още някой друг човек тук? — прошепна той.

Гласът на Керът прозвуча мъртвешки и непознат в сивия въздух.

— Аз съм тук, Сержант.

— Само проверявах дали още си тук.

— Още съм тук, Сержант — рече Керът послушно.

Колън се присъедини към него.

— Само проверявам дали не са те изяли — каза той, като се опита да се ухили.

— Не са ме изяли.

— О! Добре, тогава.

Колън забарабани с пръсти по влажния зид с чувството, че трябва да изясни абсолютно собственото си положение.

— Само проверявам — повтори той. — Част от задълженията ми, нали разбираш. Обикаляне, такива неща. Не че ме е страх да стоя сам горе на покрива, нали разбираш. Мъгливо е тук горе, а?

— Да, Сержант.

— Всичко съвсем наред ли е?

Приглушеният глас на Ноби си проби път през гъстия въздух, последван скоро след това от собственика си.

— Да, Ефрейтор — каза Керът.

— Ти какво правиш тук горе? — попита Колън.

— Просто дойдох да видя дали Волнонаемен Полицай Керът е добре — невинно отвърна Ноби. — Ти какво правеше, Сержант?

— Всички ние сме добре — каза Керът със сияещ поглед. — Това е хубаво, нали?

Двамата Старши По Служба се размърдаха притеснено, като избягваха да се погледнат в очите. Пътят обратно до техните постове им се струваше много, много дълъг, през мокрите, облачни и, преди всичко, открити покриви.

Колън взе служебно решение.

— Да върви по дяволите! — каза той и намери едно парче паднала скулптура, върху което да седне. Ноби се облегна на парапета и измъкна един влажен фас от неописуемия пепелник зад ухото си.

— Чух процесията да минава — отбеляза той.

Колън си напълни лулата, после драсна клечка о камъка до него.

— Ако оня дракон още е жив — рече той, като изпусна стълб дим и превърна малка част от мъглата в смог, — тогава вече ще се е измъкнал оттук, казвам ви. Не е място за дракони това, градът — добави той с тона на човек, който бая зор вижда да убеди сам себе си.

— Ще се е изнесъл някъде, където има знатни и богати къщи, с много ядене, помнете ми думата.

— За богатите квартали ли говориш? — попита Керът.

— Затваряй си устата! — казаха другите двама в хор.

— Подай ни кибрита, Сержант — каза Ноби.

Колън метна стиската пагубни клечки с жълти главички през покрива. Ноби запали една, която незабавно изгасна. Ивици мъгла летяха край него.

— Вятърът се засилва.

— Хубаво. Не мога да понасям тази мъгла — каза Колън. — Какво казвах?

— Казваше, че драконът ще е вече на мили оттук — подсказа Ноби.

— О! Така. Ами, логично е, нали? Искам да кажа, аз не бих си губил времето тук наоколо, ако можех да отлетя. Ако можех да летя, не бих седял на покрив върху някаква си сплута стара статуя. Ако можех да летя, бих…

— Каква статуя? — попита Ноби с цигара — на половината път до устата му.

— Тази — рече Колън и потупа камъка си. — И не се опитвай да ми се правиш на умен, Ноби. Знаеш, че има стотици плесенясали стари статуи горе по Малките Богове.

— Не, не знам. Това, което знам, е, че всичките ги свалиха миналия месец, когато препокриваха покрива. Сега е само покривът, куполът и толкоз. Трябва да обръщаш внимание на дребни неща като това, когато се занимаваш с разследване.