— От години, Капитане — рече Харга. — Идваш тук почти всеки ден, най-редовно. Един от най-добрите ми клиенти.

Ваймс се наведе над тезгяха, докато носът му не се изравни с пихтиестото, розово нещо насред лицето на Харга.

— И през всичкото това време някога изобщо да си сменял мазнината?

Харга се опита да отстъпи назад.

— Ами…

— Като приятел ми беше тая стара мазнина — продължи Ваймс. — Имаше едни малки черни парченца из нея, дето така добре си ги познавах и ги бях обикнал. Тя сама по себе си е блюдо. А си изчистил и кафеника, така ли е. Личи си. Това е някаква немощна и слаба помия, дето не може да се пие. Старото кафе, ами, то си имаше аромат.

— Е, рекох си, че е време…

— Защо?

Харга изпусна тигана от дундавите си пръсти.

— Ами, рекох си, ако случайно кралят влезе тук…

— Вие всички сте се побъркали!

— Но, Капитане…

Обвинителният пръст на Ваймс се заби чак до втората става в обемистата фланела на Харга.

— Вие дори не знаете как се казва горкото момче! — изкрещя той.

Харга се окопити.

— Аз знам, Капитане — заекна той. — Разбира се, че знам. Виждал съм го по украсата и прочее. Казва се Рекс Виват.

Много леко, като клатеше глава от отчаяние, а сърцето му плачеше заради абсолютното раболепие на човешкия род, Ваймс го пусна.

В едно друго време и на друго място Библиотекарят довърши четенето си. Беше стигнал до края на текста. Не края на книгата — оставаше още адски много от нея. Но тя беше опърлена до неузнаваемост.

Не че беше много лесно да прочете последните няколко неизгорени страници. Ръката на автора е треперела, пишел е бързо, а и много е драскал. Но Библиотекарят се беше преборил с не един и два ужасяващи текста в някои от най-страшно окованите книги, думи, които се опитваха да те прочетат, докато ги четеш, думи, които се гърчеха по страниците. Тези поне не бяха такива думи. Това бяха просто думите на човек, уплашен за живота си. Човек, който пише ужасно предупреждение.

Това беше една страница, малко преди изгорената част, която привлече погледа на Библиотекаря. Той седна и се вгледа в нея известно време. После се вгледа в тъмнината.

Това беше неговата тъмнина. Беше заспал там някъде. В нея насам се упътваше крадец, за да открадне тази книга. И после някой ще прочете тази книга, ще прочете тези думи, но въпреки всичко ще го направи.

Ръцете го засърбяха.

Единственото, което трябваше да направи, бе да скрие книгата, или да я изпусне върху главата на крадеца и да го обезвреди.

Той отново се вгледа в тъмнината…

Но това би било вмешателство в хода на историята. Можеха да се случат страшни неща. Библиотекарят знаеше всичко за тях, това беше част от нещата, които трябва да знаеш, преди да те допуснат в Б-пространството. Беше виждал картинки в старинни книги. Времето можеше да се раздвоява като крачолите на панталони. Човек можеше да се окаже в погрешния крачол, живеейки живот, който всъщност се случва на другия крачол, разговаряйки с хора, които не са в неговия крачол, блъскайки се в стени, дето вече не са там. Животът би могъл да е ужасен в погрешния крачол на Времето.

Освен това, то противоречеше на правилата на Библиотеката19.

Братството на Библиотекарите на Времето и Пространството сигурно щеше да има какво да каже по въпроса, ако той се захванеше да ръчка каузалността.

Внимателно затвори книгата и я пъхна обратно на рафта. После лекичко се запремята от етажерка на етажерка, докато стигна до вратата. За един миг се спря и погледна към собственото си спящо тяло долу. Може би се почуди, за кратко, дали да не се събуди, да си поприказват малко, да си каже, че има приятели и да не се тревожи. Дори и така да беше, реши да не го прави. Можеш сума ти неприятности да си навлечеш по този начин.

Вместо това се измъкна през вратата, после се спотаи в сенките, проследи забуления крадец, когато той излезе, притиснал книгата към себе си, и изчака близо до портата на ужаса в дъжда, докато Проясненото Братство не се събра и, когато и последният от тях си тръгна, го проследи до дома му, и си промърмори с антропоидна изненада…

И после се върна на бегом в Библиотеката си и по коварните пътеки на Б-пространството.

До средата на утрото улиците бяха вече претъпкани, Ваймс удържа една надница на Ноби за това, че е размахал флагче, а над Двора се възцари атмосферата на мрак в телени ограждения, също като голям черен облак със спорадични светкавици, пробягващи в него.

— „Качете се на високо място“ — мърмореше Ноби.

— Много му е лесно да го каже.

— Очаквах с нетърпение ограждането на улиците — рече Колън. — Чудесно място за гледане щях да си намеря.

— Онази нощ разправяше за привилегиите и за правата на хората — обвинително каза Ноби.

— Да, ами, една от привилегиите и правата на този човек е да си намери чудесно място за гледане — каза сержантът. — Това е всичко, което мога да кажа.

— Никога не съм виждал капитана в толкова гадно настроение. По ми харесваше, когато пиеше. Струва ми се, че е…

— Знаете ли, мисля, че Еръл наистина е болен — обади се Керът.

Обърнаха се към кошницата от плодове.

— Много е горещ. А и цялата му кожа лъщи.

— Каква е нормалната температура на един дракон? — попита Колън.

— Ъхъ. Как се измерва? — попита Ноби.

— Мисля, че трябва да помолим Лейди Рамкин да го прегледа — каза Керът. — Тя ги знае тези неща.

— Не, тя сигурно се приготвя за коронацията. Не е редно да я безпокоим — възрази Колън. Той протегна ръка към треперещите хълбоци на Еръл. — Някога имах куче, което… арррггх! Това не е горещо, то направо ври!

— Давах му много вода, но той дори не я закача. Какво правиш с тоя чайник, Ноби?

Ноби го погледна невинно.

— Ами, помислих си, че няма нищо лошо, ако си направим по чаша чай, преди да излезем. Жалко да се губи…

— Свали го от него!

Дойде пладне. Мъглата не се вдигна, но се поразсея малко, за да пусне бледа жълта мараня там, където трябваше да се намира слънцето.

Макар че ходът на времето беше превърнал поста Капитан от Нощната Стража в нещо доста опърпано, то все още означаваше, че на Ваймс му се полага място при официални случаи. Вълчите закони го бяха преместили, обаче, така че сега той се намираше на най-ниския ред на скамейките, между Председателя на Сдружението на Просяците и шефа на Учителската Гилдия. Нямаше нищо против това. Всичко беше по-добро в сравнение с най-горния ред, сред Убийците, Крадците, Търговците и всички останали, изплували на върха на обществото. Никога не знаеше за какво да си говори с тях. Както и да е, учителят беше кротка компания, тъй като не правеше нищо, освен че от време на време стискаше и отпускаше юмруци, и че хленчеше.

— Да не би нещо да не е наред с врата ви, Капитане? — учтиво го попита главният просяк, докато чакаха каретите.

— Какво? — отнесено рече Ваймс.

— Непрекъснато гледате нагоре.

— Хмм? О! Не. Всичко е наред.

Просякът се загърна в кадифеното си наметало.

— Дали случайно не бихте могли да заделите… — той млъкна, докато пресмяташе сумата съобразно статуса му, — около триста долара за граждански банкет с дванайсет блюда, а?

— Не.

— Имате право. Имате право — дружелюбно рече главният просяк.

Въздъхна. Не беше благодарна работа да си старши просяк. За теб оставаха само титлите. Долнопробните просяци преживяваха доста сносно от пенитата, които събираха, но хората винаги се обръщаха на другата страна, като ги врънкаш за резиденция с шестнайсет спални, в която да прекараш нощта.

Ваймс възобнови наблюдението си върху небето.

Горе на платформата Висшият Свещеник на Слепия Айо, който предишната нощ посредством сложен вселенски спор, а най-накрая и с бухалка с гвоздеи по нея, бе спечелил правото да короняса краля, се суетеше по приготовленията. До малкия подвижен жертвен олтар един завързан на въже козел кротко преживяше и вероятно си мислеше, на козешки: „Ама че късметлия козел съм, да ми се падне такава хубава гледка към процесията. Ето това ще е нещо, дето да го разказвам на козлетата.“