— Как ще ги спрете?

Лорд Ветинари го изгледа огорчен.

— Скъпи ми Ваймс — каза той. — Аз пък си мислех, че си наблюдателен човек. Погледна ли вратата?

— Разбира се, че я погледнах — каза Ваймс, после добави: — сър. Адски е масивна.

— Може би е редно да я погледнеш отново?

Ваймс зяпна срещу него, после прецапа пода и се вгледа ядосано във вратата. Беше един от видовете известни порти на ужаса, цялата в решетки, прегради и железни пики и масивни панти. Колкото и дълго да я гледаше, от това тя нямаше да стане по-малко масивна. Ключалката беше една от онези главоблъсканици, дето ги измисляха джуджетата, за които трябваха години, докато я отключиш. В общи линии, ако човек трябваше да си избере символ на нещо съвършено неподвижно, тази врата беше точно нещото, от което имаше нужда.

Патрицият се появи до него в сковаващо сърцето мълчание.

— Нали разбираш — каза той, — винаги така става, не си ли съгласен? Че щом градът е превзет с мощно гражданско неподчинение, бившият управник се хвърля в подземията? За определен вид съзнания това е далеч по-задоволително, отколкото най-обикновена екзекуция.

— Добре, но не разбирам… — започна Ваймс.

— И ти гледаш тази врата и това, което виждаш е наистина здрава килийна врата, нали?

— Разбира се. Трябва само да погледнеш резетата и…

— Знаеш ли, наистина съм доволен — тихо каза Лорд Ветинари.

Ваймс се втренчи във вратата, чак докато веждите го заболяха. И тогава, точно както случайните шарки в облак изведнъж, без по никакъв начин да са се променили, се превръщат в конска опашка или в кораб в открито море, той видя какво точно е наблюдавал през цялото това време.

Обзе го чувство на ужасено възхищение.

Зачуди се какво ли беше в мозъка на Патриция. Целият леден и бляскав, помисли си той, целият тъмна стомана и лостчета, и малки колелца, които щракат като огромен часовник. Такъв мозък, който внимателно ще обмисли собственото си падение и ще го превърне в предимство.

Това беше съвсем обикновена врата на подземие, но всичко зависеше от чувството за перспектива на гледащия я.

В това подземие Патрицият можеше да отстрани света.

Всичко, което беше отвън, беше ключалката.

Всички резета бяха отвътре.

Отрядът се катереше с мъка по мокрите покриви, докато утринната мъгла се топеше на слънцето. Не че днес въздухът щеше да е по-чист — лепкави ивици пушек и мръсна пара обрамчваха града и изпълваха въздуха с тъжния мирис на мокри въглени.

— Какво е това място? — попита Керът, като помагаше на останалите по една мазна пътека.

Сержант Колън се огледа към гората от комини наоколо.

— Точно над фабриката за дестилиране на уиски на Джимкин Беърхагър сме — каза той. — По права линия, ясно, между двореца и площада. Трябва да прелети ей оттук.

Ноби погледна замислено през ръба на сградата.

— Бил съм нек’га там. Проверих вратата в една тъмна нощ и тя просто се оказа отворена в ръката ми.

— Най-накрая, предполагам — кисело каза Колън.

— Е, трябваше да вляза вътре, нали така, за да проверя, че не вършат нищо престъпно. Удивително място. Само тръби и такива ми ти работи. И миризмата!

— Всяка бутилка остарява максимум седем минути — цитира Колън. — „Отпийте капка преди да тръгнете“ — така пише на етикета. Адски са прави. Отпих веднъж една капка и после цял ден никакъв ме нямаше.

Той коленичи и разви дългия пакет от зебло, който носеше неловко по време на катеренето им. Оттам се показа голям лък със старинна конструкция и колчан със стрели.

Той бавно вдигна лъка с благоговение и прокара дундавите си пръсти по него.

— Знаете ли — тихо промълви той, — страшно добър бях в тая работа. Капитанът трябваше да ми позволи да се опитам миналата нощ.

— Непрекъснато все това ни разправяш — каза Ноби с хладно равнодушие.

— Е, печелех награди. — Сержантът разви нова тетива, върза я около единия край на лъка, изправи се, стисна, изръмжа леко…

— Ъъ. Керът? — каза той, леко задъхан.

— Да, Сержант?

— Случайно да разбираш нещо от опъване на лък?

Керът сграбчи лъка, огъна го без никакво затруднение и пъхна другия край на тетивата на мястото му.

— Това е добро начало, Сержант — каза Ноби.

— Не ставай саркастичен с мен, Ноби! Не е в силата работата, остро око и здрава ръка се искат. А сега ми подай стрела. Не тази!

Пръстите на Ноби замръзнаха насред сграбчването на стрела.

— Това ми е стрелата-късмет! — запелтечи Колън. — Никой от вас да не е посмял да ми докосва стрелата-късмет!

— На мен ми прилича на всички останали скапани стрели, Сержант — меко каза Ноби.

— Това е онази, която ще използвам за същинското как-му-се-викаше, смъртнишки удар — каза Колън. — Никога не ме е оставяла стрелата-късмет. Удряше всяко едно нещо, по което съм стрелял. Почти не трябваше да се прицелвам. Ако тоя дракон има някакви уязвими части, то стрелата ще ги открие.

Той избра съвършено същата на вид, но предполагаемо по-малко късметлийска стрела и я сложи на тетивата. После огледа пресметливо покривите.

— Най-добре да го изпробвам — промълви той. — Разбира се, веднъж като се научиш, никога не забравяш, то е като да караш… да караш… да караш нещо, дето никога не забравяш, че можеш да го караш.

Той опъна тетивата назад към ухото си и изръмжа.

— Така — изхриптя той, докато ръката му трепереше от натиска като клон в ураган. — Виждате ли покрива на Гилдията на Убийците, ей-там?

Те се взряха в мърлявия въздух.

— Така, добре — каза Колън. — А виждате ли ветропоказателя на него? Виждате ли го?

Керът погледна към острието на стрелата. Трептеше в поредица от осморки.

— Много е далеч, Сержант — каза Ноби със съмнение в гласа.

— Ти за мен не се грижи, гледай само ветропоказателя — изпъшка сержантът.

Кимнаха. Ветропоказателят беше във формата на пълзящ човек в голямо наметало; протегнатият му кинжал беше насочен вечно да прониже вятъра. От такова разстояние, обаче, изглеждаше съвсем мъничък.

— Окей — изпухтя Колън. — А сега виждате ли окото на човека?

— О, хайде де — рече Ноби.

— Млъквай, млъквай, млъквай! — изпъшка Колън.

— Виждате ли го, попитах?

— Мисля, че аз го виждам, Сержант — лоялно каза Керът.

— Така. Така — каза сержантът, олюлявайки си напред-назад от усилието. — Така. Добро момче. Окей. А сега го дръжте под око, ясно?

Той изръмжа и пусна стрелата.

Няколко неща се случиха толкова бързо, че ще се наложи да бъдат възпроизведени под черта в текста. Може би, първото беше, че тетивата перна меката вътрешна част на китката на Колън, от което той изпищя и изпусна лъка. Това не се отрази по никакъв начин на пътя на стрелата, която вече летеше право към водоливника на покрива точно отсреща през пътя. Уцели го по ухото, отскочи, рикошира о една стена на шест стъпки оттам, след което се насочи обратно към Колън, видимо с леко повишена скорост, профучавайки край ухото му със сребърно жужене.

Изчезна по посока на градските стени.

След известно време Ноби се прокашля и дари Керът с погледа на най-невинно любопитство.

— Приблизително колко големи са уязвимите части на драконите, най-общо казано?

— О, то може да е и едно съвсем мъничко местенце — услужливо обясни Керът.

— Малко се боях точно от това — каза Ноби. Той се приближи до края на покрива и посочи надолу. — Има едно езеро точно там, долу — каза той. — Използват го за охлаждане на вода във фабриката. Предполагам, че е доста дълбоко, така че след като сержантът стреля в дракона, можем да скочим в него. Вие какво ще кажете?

— О, не е необходимо да правим това — възрази Керът. — Защото стрелата-късмет на сержанта ще е улучила мястото и драконът вече ще е мъртъв, така че няма за какво да се тревожим.

— Дадено, дадено — припряно каза Ноби, като гледаше намръщеното лице на Колън. — Но за всеки случай, така де, ако в един на милион случая, той не улучи… не казвам, че точно това ще направи, обръщам ви внимание, просто трябва да помислите за всички възможности. Ако поради невероятен лош късмет той не съвсем успее да нарани смъртоносно уязвимото му място, тогава нашият дракон ще побеснее, нали така, и може би няма да е хич лоша идея да не сме тук. Труден изстрел е, знам. Наречете ме страхопъзльо, ако щете. Това е всичко, което искам да кажа.