Сержант Колън надменно си оправи бронята.

— Когато наистина най-много се нуждаеш от него — изрече той, — шансът едно на милион винаги се пада. Всеизвестен факт.

— Сержантът е прав, Ноби — хрисимо рече Керът.

— Знаеш, че точно когато съществува само една възможност, която може да проработи… ами, то става. Иначе не би имало… — той понижи глас, — искам да кажа, логично е, ако последните най-отчаяни шансове не са проработили, нямаше да има… ами, боговете не биха допуснали да е другояче. Не биха.

Като по команда и тримата се обърнаха и погледнаха през навъсеното небе към центъра на Света на Диска, на хиляди мили разстояние. Сега въздухът беше сив от стария дим и парцаливата мъгла, но в ясни дни беше възможно да се види Кори Селести — домът на боговете. Мястото на дома на боговете, поне. Те живееха в Дънманифестин, украсената с гипсови орнаменти Валхала, където се изправяха срещу вечността с такива съзнания, че не можеха да решат дори какво да направят, че да прекарат един дъждовен следобед прилично. Играеха със съдбите на хората, или така поне разправяха. Точно каква игра си мислеха, че играят в този момент, беше трудно да се каже.

Но, разбира се, правила съществуваха. Всеки знаеше, че съществуват правила. Те просто трябваше да се надяват, че и боговете знаят правилата.

— Трябва да стане — промълви Колън. — Ще си използвам стрелата-късмет и прочее. Прави сте. Последните безнадеждни шансове трябва да проработят. Иначе нищо друго няма смисъл. По-добре да не си жив тогава.

Ноби отново погледна към езерото долу. След един миг колебание, Колън се присъедини към него. Имаха съсредоточените изражения на хора, които са видели много неща и знаят, че, макар човек, разбира се, би могъл да разчита на герои, крале и в крайна сметка, на богове, несъмнено може да разчита на гравитацията и на дълбоката вода.

— Не че ще ни потрябва — примирено каза Колън.

— Не и със стрелата ти късмет — рече Ноби.

— Точно така. Но, просто от любопитство, колко високо се намираме, как мислите? — попита Колън.

— Около трийсет стъпки, бих казал.

— Трийсет стъпки. — Колън кимна бавно. — И аз така бих казал. И е дълбоко, а?

— Чувал съм, че е много дълбоко.

— Осланям се на думите ти. Изглежда доста мръсно. Ще ми е неприятно, ако се наложи да скачам в него.

Керът го плясна весело по гърба, като за малко не го събори, и каза:

— Какво има, Сержант? Вечно ли искаш да живееш?

— Н’нам. Попитай ме пак след петстотин години.

— Много хубаво, че имаме стрелата ти късмет тогава! — каза Керът.

— Хмм? — каза Колън, който май се намираше в свой собствен окаян кошмарен свят.

— Искам да кажа, много хубаво, че имаме последен шанс едно на милион, на който да се осланяме, или наистина здравата сме я загазили!

— О, да — тъжно каза Ноби. — Печени късметлии сме.

Ваймс скръцна със зъби и продължи да разбива. От другата страна на малката решетка се намираше мръсен вътрешен двор, съвсем малко по-светъл от килията. В единия ъгъл имаше бунище, но в този момент то изглеждаше много привлекателно. Във всички случаи по-привлекателно от подземието. Едно откровено бунище беше за предпочитане пред начина, по който се развиваха нещата в Анкх-Морпорк напоследък. Може би беше алегорично или нещо подобно.

Той чукаше и чукаше и чукаше. Острието на ножа звънтеше и трепереше в ръката му.

Патрицият се облегна назад. Двойка плъхове примъкнаха възглавница под главата му.

— Нещата отвън са доста зле, доколкото разбирам.

— Да — горчиво отвърна Ваймс. — Прав сте. Вие сте човекът на най-безопасното място в града.

Той вклини още един нож в цепнатина между камъните и внимателно изпробва тежестта си, докато Лорд Ветинари го наблюдаваше с интерес. Беше успял да се вдигне на шест стъпки от пода и се беше изравнил с нивото на решетката.

Сега започна да троши хоросана около решетките.

Патрицият го наблюдава известно време, после взе една книга от малката полица до него. Тъй като плъховете не можеха да четат, библиотеката, която бе успял да събере, беше малко чудновата, но той не беше човек, дето ще се откаже от ново знание. Откри отметката си в „Плетенето на дантела през вековете“ и прочете няколко страници.

След известно време му се наложи да изтръска няколко буци хоросан от книгата си и погледна нагоре.

— Успяваш ли? — учтиво попита той.

Библиотекарят се почеса замислено под мишниците. Беше изправен пред свои си проблеми.

Беше дошъл тук, изпълнен с ярост срещу крадците на книги и тази ярост още гореше. Но го беше осенила и бунтарската мисъл, че, макар че престъпленията срещу книгите да бяха най-лошият вид престъпления, отмъщението може би трябваше да бъде отложено.

Хрумна му, че, макар, разбира се, на него му беше все тая какво си правят хората един на друг, съществуват и определени действия, които трябва да бъдат прекратени, за да не би извършителите им да се самозабравят и да започнат да причиняват такива неща и на книгите.

Библиотекарят отново се вгледа в значката си и лекичко я захапа, воден от оптимистичната надежда, че се е превърнала в нещо, дето може да се изяде. Нямаше никакво съмнение, той имаше Дълг пред капитана.

Капитанът винаги се беше отнасял добре с него. А и капитанът имаше значка.

Да.

Има моменти, когато една маймуна трябва да постъпи така, както трябва да постъпят хората…

Орангутанът отдаде чест по сложния начин, който му беше достъпен, и се понесе в тъмнината.

Слънцето се издигна още по-високо, търкаляйки се през мъглата и мръсния пушек като откъснал се балон.

Отрядът седеше в сянката на няколко комина, докато чакаше и убиваше времето всеки по своему. Ноби замислено изследваше съдържанието на едната си ноздра, Керът пишеше писмо до вкъщи, а Сержант Колън се притесняваше.

След изввестно време той се раздвижи тежко и каза:

— Сетих се за един проблем.

— К’во има, Сержант? — попита Керът.

Сержант Колън изглеждаше много нещастен.

— Амиии, какво ако шансът не е едно на милион?

Ноби се опули срещу него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, добре де, последният, отчаян шанс едно на милион винаги преработва, така, няма проблеми, но… ами, много е как му се вика, специфично. Това искам да кажа, нали така?

— Ти ще кажеш — отвърна Ноби.

— Ами какво, ако е само шанс едно на хиляда? — рече Колън измъчено.

— Какво?

— Някой някога да е чувал за изстрел, който улучва при шанс едно на хиляда?

Керът погледна нагоре.

— Не ставай глупав, Сержант — каза той. — Никой никога не е виждал да се падне шанс едно на хиляда. Шансовете срещу това са… — устните му се раздвижиха, — едно на милиони.

— Да. Милиони — съгласи се Ноби.

— Така че, ще стане само, ако наистина е шанс едно на милион — каза сержантът.

— Предполагам, че е така — каза Ноби.

— Значи едно на 999 943, например… — започна Колън.

Керът поклати глава.

— Никаква надежда. Никой никога не е казвал: „Шансът е 999 943 на едно, но може пък и да проработи“.

Те се вгледаха в града пред себе си в тишината на яростно умствено пресмятане.

— Това може да се окаже истински проблем — най-накрая каза Колън.

Керът бясно се захвана да дращи по листа. Когато го запитаха, той им обясни надълго и нашироко как се намира лицевата повърхност на дракон и после се опита да изчисли шансовете стрела да го улучи някъде изобщо.

— Да го уцели, обърни внимание — каза Сержант Колън. — Аз се целя.

Ноби се прокашля.

— В такъв случай трябва да е далеч по-голям от шанс едно на един милион — пресметна Керът. — Може да е едно на сто. Ако драконът лети бавно, а мястото е голямо, то той може да е почти сигурен.

Устните на Колън се оформиха около фразата: „Сигурно е, но може и да стане.“ Той поклати глава.