— Е, това, което трябва да направим тогава — бавно произнесе Ноби, — е да нагласим шансовете…

Сега в мазилката близо до средната пръчка имаше плитка дупка. Не беше нищо особено, Ваймс го знаеше, но беше началото.

— Дали случайно нямаш нужда от помощ? — попита Патрицият.

— Не.

— Както желаеш.

Хоросанът беше полуизгнил, но решетките бяха пъхнати дълбоко в камъка. Под ръждивия им горен слой все още беше останало много желязо. Беше дълга работа, но нещо, с което да се занимава и изискваше благословено отсъствие на мисъл. Не можеха да му я отнемат. Беше хубаво, директно предизвикателство; знаеше, че ако продължи да дълбае, най-накрая ще стигне оттатък.

Именно в това „най-накрая“ беше проблемът. Най-накрая Великата А’Туин щеше да стигне до края на вселената. Най-накрая звездите щяха да изгаснат. Най-накрая Ноби можеше да се изкъпе, макар че това най-вероятно щеше да доведе до радикално преосмисляне на характера на Времето.

Той така или иначе продължи да разбива хоросана и изведнъж спря, щом нещо малко и бледо изпадна навън, съвсем бавно.

— Черупка от фъстък? — каза той.

Лицето на Библиотекаря се появи обърнато наопаки в преградения отвор, и го дари с усмивка, която не ставаше по-малко ужасна поради изкривеното си положение.

— Ууук?

Орангутанът се строполи от стената, сграбчи няколко решетки и задърпа. Мускули заиграха напред-назад по туловището му в сложната лавина на напъна. Устата, пълна с жълти зъби, зина в безмълвно съсредоточение.

Последваха няколко тъпи пукота, щом решетките поддадоха и се измъкнаха. Маймуната ги отмести настрани и посегна в зейналата дупка. После най-дългите ръце на Закона сграбчиха смаяния Ваймс под мишници и го измъкнаха през нея с едно-единствено движение.

Отрядът разгледа произведението си.

— Добре — рече Ноби. — Така, какви са шансовете човек, застанал на един крак с обърната назад шапка и с носна кърпа в устата да уцели уязвимото място на дракон?

— Ммммф — каза Колън.

— Шансовете са значителни — каза Керът. — Но ми се струва, че с кърпата е малко прекалено, обаче.

Колън я изплю.

— Вие решете — каза той. — Докато не ми е изтръпнал кракът.

Ваймс се вдигна от калните павета и се облещи срещу Библиотекаря. В момента изживяваше нещо, което беше връхлитало като шок много хора, обикновено при далеч по-неприятни обстоятелства, като например, кавга, започнала в „Поправения Барабан“, когато маймуната е искала малко спокойствие и тишина, за да се наслади на някоя съзерцателна халба бира; и се свеждаше до следното: Библиотекарят може и да изглежда като натъпкан гумен чувал, но това, с което беше натъпкан, бяха мускули.

— Това беше удивително — можа да каже. Той погледна към извитите железа долу и усети, че мозъкът му се затъмнява. Сграбчи огънатия метал. — Дали случайно не знаеш къде е Уанз, а? — добави той.

— Ииик! — Библиотекарят пъхна един съдран пергамент под носа му. — Ииик!

Ваймс прочете думите.

„Имам удоволствие… като се вземе предвид… точно по пладне… истинска девица, при това с високо потекло… сближаване между владетеля и поданиците…“

— В моя град! — изрева той. — В моя собствен град!

Той награби Библиотекаря посредством две шепи косми по гърдите и го вдигна до височината на очите.

— Колко е часът? — извика той.

— Уук!

Една дълга, с червени косми ръка се вдигна нагоре. Ваймс проследи с поглед насочения пръст. Слънцето определено имаше вида на небесно тяло, което е почти на гребена на орбитата си и което очаква дълго, мързеливо спускане към диплите на здрача…

— Няма да го допусна, по дяволите, разбра ли? — изкрещя Ваймс, като друсаше маймуната напред-назад.

— Уук — изтъкна Библиотекарят търпеливо.

— Какво? О, извинявай.

Ваймс пусна маймуната, която много мъдро не го направи на проблем, тъй като един човек, ядосан дотолкова, че да вдигне сто и петдесет килограмов орангутан, без да го забележи, сигурно е човек, дето си има бая грижи.

Сега той оглеждаше вътрешния двор.

— Има ли някакъв изход оттук? Без да се катерим по стените, искам да кажа.

Не дочака отговор, а се затича покрай стените, докато не стигна до тясна, оцапана врата и я отвори с крак. Тя така или иначе не беше заключена, но той все пак я ритна. Библиотекарят се помъкна след него, като се олюляваше на глезените си.

Кухнята от другата страна на вратата беше почти пуста, тъй като персоналът най-накрая беше изгубил търпение и беше решил, че всички благоразумни главни готвачи се въздържат да работят в учреждение, където гърлото е по-голямо и от тях самите. Двойка дворцови стражи ядяха студен обяд.

— А сега — започна Ваймс, когато се привдигнаха на крака, — не искам да ми се налага да…

Те като че не искаха да слушат. Един от тях посегна към арбалета си.

— О, по дяволите. — Ваймс сграбчи един месарски нож от някаква дъска до него и го хвърли.

Съществува изкуство за хвърлянето на ножове и човек се нуждае от точния вид нож. В противен случай прави точно това, което направи и Ваймс, а именно — изобщо не уцели.

Гардът с арбалета се наклони настрани, възстанови равновесието си и установи, че един морав пръст нежно препречва спусъка. Огледа се. Библиотекарят го фрасна точно по върха на шлема.

Другият гард се сви назад, като обезумял размахваше ръце.

— Не, не, не! — викаше той. — Това е недоразумение! Какво беше дето казахте, че не искате да ви се налага да правите? Каква хубава маймунка!

— О, божичко — каза Ваймс. — Грешка!

Той пренебрегна ужасените писъци и затършува из отломките в кухнята, докато не се появи с един сатър. Никога не се беше справял много добре със сабите, но сатърът — това беше друго нещо. Един сатър имаше тежест. Имаше предназначение. Сабята може и да притежаваше известно благородство, освен ако не беше онази, която принадлежеше на Ноби и която се осланяше на ръждата, за да не се разпадне, но нещото, което притежаваше сатърът, беше страхотната му способност да разсича. Откри една подходяща врата и се спусна през нея. Това отново го изведе навън, на голямата павирана територия, която ограждаше двореца. Сега той можеше да се ориентира, можеше да…

Нещо избумтя във въздуха над него. Вихър полетя надолу и го събори.

Кралят на Анкх-Морпорк, разперил крила, се плъзна по небето и се спря за един миг върху портата на двореца, а ноктите му дълбаеха дълги резки в камъка, докато пазеше равновесие. Слънцето блестеше по извития му гръб, когато той протегна врат, избълва лениво кълбо пламък и после отново се вдигна във въздуха.

Ваймс издаде животински — по-точно на бозайник, — звук в дъното на гърлото си и побягна по празните улици.

Тишина изпълваше наследствения дом на фамилията Рамкин. Входната врата се люлееше напред-назад на пантите й, пропускайки обикновения, зле възпитан вятър, който бродеше из опустелите стаи, като отвяваше и търсеше прах по повърхността на мебелите. Той изви нагоре по стълбите и връхлетя през вратата на спалнята на Сибил Рамкин, събаряйки шишетата по тоалетната й масичка и разлиствайки страниците на „Болести по драконите“.

Един наистина бързо четящ човек би научил симптомите на всичко, от Слабите Пети, та до Зигзаговидното Гърло.

А ниско долу, в малкия, топъл и вонящ на гадно навес, където се помещаваха блатните дракони, като че Еръл ги беше хванал всичките. Сега седеше насред кошарата си, олюляваше се и тихичко стенеше. От ушите му бавно се нижеше бял пушек и се носеше към пода. Някъде от дълбините на подутия му стомах се носеха сложни, експлозивни хидравлични шумове, като че отчаяни отряди гноми се опитваха да прокарат канал през скала по време на гръмотевична буря.

Ноздрите му се разшириха, и се раздвижиха кажи-речи по свое собствено желание.