Останалите дракони проточиха вратове над преградите на кошарите си и го наблюдаваха предпазливо.
Долетя нов далечен, стомашен рев. Еръл се помръдна болезнено.
Драконите се спогледаха. После, един по един, те внимателно легнаха на земята и закриха очи с лапите си.
Ноби наклони глава на една страна.
— Изглежда многообещаващо — критично каза той. — Май почти сме успели. Смятам, че шансовете на човек със сажди по лицето, с изплезен език, изправен на един крак и който пее Песента на Таралежа, изобщо да улучи уязвимото място на дракона, са… ти какво ще кажеш, Керът?
— Едно на милион, струва ми се — кротко каза Керът.
Колън ги изгледа ядно.
— Слушайте, момчета, изобщо не можете да ме убедите.
Керът погледна към площада под тях.
— О, по дяволите — меко каза той.
— К’во има? — припряно попита Колън, като се огледа наоколо.
— Приковават една жена за скала!
Групичката се втренчи над парапета. Огромната мълчалива тълпа, която изпълваше площада, също се беше втренчила в една бяла фигура, която се бунтуваше сред половин дузина дворцови стражи.
— Чудно откъде са намерили скалата? — каза Колън. — Тук сме на глинеста почва, нали знаете.
— Страхотно яко момиче, която и да е тя — с одобрение каза Ноби, докато един от гардовете се присви, преплете крака и се строполи на земята. — Ето едно момче, дето няма да знае какво да прави вечер за няколко седмици. Коварно дясно коляно има тая.
— Да е някоя, която познаваме? — попита Колън.
Керът примижа.
— Това е Лейди Рамкин! — каза той, а ченето му увисна.
— Не може да бъде!
— Той е прав. По нощница — добави Ноби.
— Кучите му синове! — Колън сграбчи лъка си и затърси стрела. — Ще им дам аз едно уязвимо място! Изискана дама като нея, това е позор!
— Ъъ — отрони Керът, който беше надникнал иззад рамото му. — Сержант?
— Ето докъде я докарахме! — промърмори Колън. — Една почтена жена не може да мине по улицата, без да я изядат! Така, копелета такива, вече сте… география…
— Сержант! — настойчиво повтори Керът.
— История, не география — натърти Ноби. — Това трябва да кажеш. История. „Вие сте история!“ трябва да кажеш.
— Е, каквото ще да е — сопна му се Колън. — Да видим как…
— Сержант!
Ноби също гледаше назад.
— О, по дяволите…
— Няма начин да не уцеля — промърмори Колън, докато се прицелваше.
— Сержант!
— Млъквайте, вие двамата, не мога да се съсредоточа като крещите…
— Сержант, той идва!
Драконът продължаваше да набира скорост.
Покривите на Анкх-Морпорк се замъглиха, щом той мина над тях, крилата му — играещи си с въздуха. Вратът му се протегна право напред, пилотните пламъци от ноздрите му се проточиха зад него, а шумът от полета му се разстла из небето.
Ръцете на Колън затрепериха. Драконът сякаш се устремяваше към гърлото му, а се движеше твърде бързо, твърде, твърде бързо…
— Това е то! — каза Керът. Той стрелна поглед към Центъра, в случай, че някои богове бяха забравили за какво са там, и добави бавно и отчетливо: — Това е шанс едно на милион, но все пак може да стане!
— Стреляй по гада! — изпищя Ноби.
— Избирам си целта, момче, избирам си целта — с разтреперан глас отвърна Колън. — Не се притеснявайте, момчета, казах ви, че това ми е стрелата-късмет. Първокласна стрела е тази, имам я откакто бях момче, ще се изненадате по какви неща съм стрелял с нея, хич да не ви е грижа.
Той млъкна, щом кошмарът го връхлетя на крила от ужас.
— Ъъ, Керът? — хрисимо каза той.
— Да, Сержант?
— Дали пък старият ти дядо не ти е казвал някога как изглежда уязвимото му място?
И тогава вече драконът не се приближаваше, той беше там, минавайки на няколко стъпки над главите им, шуртяща мозайка от люспи и шум, изпълваща цялото небе.
Колън стреля. Видяха как стрелата се вдигна устремена и нагоре.
Ваймс полупробяга, полуприпълзя по мокрите павета, без дъх и изгубил представа за времето.
Не може да бъде така, диво мислеше той. Героят винаги малко късно разбира, но винаги стига в решителния момент. Само дето решителният момент май беше преди пет минути.
И аз не съм герой. Не ставам за нищо, и имам нужда да си пийна и иолучавам шепа долари на месец, без полагаемите се за перата. Това не е геройско заплащане. Героите получават кралства и принцеси, и се упражняват редовно, а когато се усмихнат, светлината проблясва по зъбите им със звън. Копелета такива!
Пот защипа очите му. Притокът на адреналин, който го беше изстрелял вън от двореца, се беше изразходвал и сега настояваше за неизбежния си данък.
Той се закова на място и сграбчи една стена, за да се задържи на крака, докато си поемаше дъх. И именно така видя фигурите на покрива.
— О, не! — помисли си той. — Те също не са герои! На какво си мислят, че си играят?
Това беше шанс едно на милион. И кой можеше да каже, че някъде из милионите други вероятни вселени, е нямало да стане?
Това беше нещо, което наистина им харесваше на боговете. Но Шансът, който понякога може да надхитри дори и боговете, има 999, 999 гласа при гласуването.
В тази вселена, например, стрелата отскочи от една люспеста плоча и издрънча нанякъде в небитието.
Колън се облещи, когато щръкналата опашка на дракона премина над главата му.
— Тя… не улучи… — промълви той.
— Но няма начин да не е улучила! — Той изгледа с кръвясал поглед другите двама. — Това беше шибаният, последен, отчаян шанс едно на милион!
Драконът изви крила, залюля огромното си туловище около една точка във въздуха, след което се спусна върху покрива.
Керът сграбчи Ноби около кръста и сложи ръка върху рамото на Колън.
Сержантът виеше от ярост и безсилие.
— Последен отчаян, скапан, шибан шанс едно на милион!
— Сержант…
Драконът изстреля плам.
Беше красиво контролирана линия плазма. Мина през покрива като масло.
Проряза стълбището.
Изпращя в древните дъски и ги набръчка като хартия. Раздроби се на ивици.
Прониза етаж след етаж като юмрука на разярен бог и най-сетне стигна до голямата медна цистерна, съдържаща хиляда галона пресен, зрял, подобен на уиски спирт.
Горя и в него.
За щастие, шансовете някой да оцелее в последвалата експозия наистина бяха едно на милион.
Кълбовидната мълния се издигна като… ами, роза. Огромна, оранжева роза, набраздена с жълто. Отнесе покрива със себе си и го уви около удивения дракон, вдигайки го високо във въздуха във врящ облак от изпочупено дърво и парчета тръби.
Тълпата гледаше слисана, докато свръхнагорещеният въздушен поток го запокити в небето и почти не забеляза Ваймс, който си пробиваше път, като хъхреше и викаше, през пресата от тела.
Мина покрай редица дворцови стражи и се понесе възможно най-бързо по каменните плочи. В този момент никой не му обръщаше никакво внимание.
Той спря.
Не беше скала, защото Анкх-Морпорк се намираше върху глинеста почва. Това беше просто някаква огромна останка от хоросанена зидария, вероятно отпреди хиляди години, някъде от основаването на града. Анкх-Морпорк беше толкова стар, че това, върху което беше построен, най-общо беше пак Анкх-Морпорк.
Бяха завлекли този къс на центъра на площада, а към него бяха приковали Лейди Сибил. Тя май беше по нощница и с огромни кожени ботуши. Ако се съдеше по вида й, беше се борила, и Ваймс моментално изпита състрадание към който и да беше другият участник в двубоя. Тя го изгледа с най-откровена ярост.
— Ти!
— Ти!
Той размаха неопределено сатъра.
— Но защо ти?…
— Капитан Ваймс — остро каза тя, — много ще ви бъда задължена, ако не размахвате това нещо насам-натам, а започнете да го използвате по предназначение!
