— Къде отиваме, сър? — успя да попита.

— В двореца. Някой от вас да има все още сабя?

— Можете да използвате моята, Капитане — каза Керът.

— Така — тихо каза Ваймс. Изгледа ги страшно. — Да вървим.

Стражите се мъкнеха след Ваймс по опустошените улици.

Той ускори крачка. Стражите преминаха в лек тръс, за да не изостават.

Ваймс премина в тръс, за да остане най-отпред.

Стражите преминаха в бърз тръс.

После, като по неизречена команда, те се втурнаха да тичат.

После в галоп.

Хората се отдръпваха бързо встрани, когато те профучаваха. Огромните сандали на Керът бъхтеха по паветата. Искри изхвърчаха от налчетата по ботушите на Ноби. Колън тичаше тихо за толкова дебел мъж, както често правят дебелите хора, а лицето му беше сключено в съсредоточена гримаса.

Те изтрополиха по Улицата на Изкусните Занаятчии, свиха по Уличката на Свинския Гръб, появиха се на Улицата на Малките Богове и влязоха с гръм и трясък в двореца. Ваймс едва-едва се открояваше най-отпред, със съзнание временно изпразнено от всичко друго, освен нуждата да бяга и пак да бяга.

Или поне от почти всичко друго. Но главата му бръмчеше и резонираше маниакално с главите на всички останали градски стражи, навсякъде, с всички трамбоващи паветата глупаци в мултивселената, които поне веднъж, съвсем случайно, се бяха опитали да направят онова, което е Редно.

Далече пред тях шепа дворцови стражи изтеглиха саби, погледнаха по-внимателно, поразмислиха, втурнаха се обратно през стената и наченаха да затварят портите. Точно когато Ваймс пристигна, те се затръшваха.

Той се поколеба, задъхан, после погледна към масивните неща пред себе си. Онези, които драконът беше изгорил, бяха заменени с дори още по-внушителни и страшни порти. Иззад тях долетя шумът от спуснати резета.

Не беше време за половинчати мерки. Той беше капитан, по дяволите. Офицер. Такива неща не представляваха проблем за един офицер. Офицерите имаха изпитан и проверен начин за разрешаване на подобни проблеми. Казваше се сержант.

— Сержант Колън! — отсече той, а съзнанието му още бучеше със световното полицайство, — простреляй ключалката!

Сержантът се поколеба.

— Какво, сър? С лък и стрела ли, сър?

— Искам да кажа… — Ваймс се поколеба. — Искам да кажа, отвори тази порта!

— Сър! — отдаде чест Колън. Той се втренчи за един миг в портата. — Така! — излая той. — Волнонаемен полицай, Керът, една крачка напред, хо-дом марш! Волнонаемен полицай Керът, яви се не-за-бав-но! Отвори тази порта!

— Да, сър!

Керът пристъпи напред, отдаде чест, сви една огромна ръка в юмрук и… лекичко почука по дървенията.

— Отворете — каза той, — в името на Закона!

От другата страна на портата се дочу шепот и най-накрая едно малко прозорче някъде по средата на портата се открехна едва-едва и един глас попита:

— Защо?

— Защото ако не го направите, това ще бъде Възпрепятстване на Офицер от Нощната Стража при Изпълнение на Служебните Му Задължения, което е наказуемо с глоба от не по-малко от трийсет долара, едномесечен затвор, или задържане до събиране на противни сведения след обществено разследване и половин час нажежен до червено ръжен — каза Керът.

Последва още малко сподавен шепот, звук от дърпане на резета, след което портата се отвори наполовина.

От другата страна не се виждаше никой.

Ваймс приближи пръст към устните си. Тикна Керът към едната порта и примъкна Ноби и Колън към другата.

— Бутайте — прошепна той. Напънаха силно. Иззад дървенията долетя внезапен изблик на болезнени ругатни.

— Бягайте! — извика Колън.

— Не! — изкрещя Ваймс. Той заобиколи вратата. Четирима полуразмазани дворцови стражи го изгледаха застрашително.

— Не — каза той. — Никакво бягане повече. Искам тези мъже арестувани.

— Няма да посмееш — каза един.

Ваймс се взря в него.

— Това не е ли Клерънс, а? С „К“. Добре, Клерънс с „К“, следи внимателно устните ми. Това, което можеш да получиш е или обвинение в Подстрекателство и Подбуда, или… — той се наведе още по-наблизо и многозначително се озърна към Керът, — брадва.

— Завърти се насам, трътлеста буцо! — добави Ноби, като подскачаше от крак на крак в злобен пристъп.

Малките свински очички на Клерънс се ококориха срещу застрашителното туловище на Керът, после и срещу лицето на Ваймс. Там не срещна абсолютно никаква милост. Той като че стигна до неохотно решение.

— Много добре — каза Ваймс. — Заключете ги в портиерната, Сержант.

Колън извади лъка си и изправи рамене.

— Чухте Шефа — изрева той. — Едно погрешно движение и сте… сте… — опита се да налучка отчаяно израза, — сте Домашна Икономика!

— Да! Затвори ги в панделата! — извика Ноби. Ако червеите можеха да се въртят, то Ноби се сучеше със скорост, от която и те да се поучат. — Разплути мекотели! — подвикна подигравателно той към отдалечаващите им се гърбове.

— Подстрекателство и Подбуда към какво, Капитане? — попита Керът, когато невъоръжените стражи де отдалечиха. — Трябва да подстрекаваш и да подбуждаш към нещо.

— Мисля, че в този случай ще е просто най-общо подстрекаване — отвърна Ваймс. — Постоянно и дръзко подстрекаване.

— Аха — каза Ноби. — Не понасям подстрекателите. Подлизурковци!

Колън подаде ключа от портиерната на Капитан Ваймс.

— Не е много сигурно там вътре, Капитане. Най-накрая ще успеят да избягат.

— Надявам се — каза Ваймс, — защото ти ще пуснеш ключа още в първия канал, до който стигнем. Всички ли са тук? Добре. Последвайте ме.

Лупин Уанз бързаше по разрушените коридори на двореца, с „Как да призоваваме дракони“ под едната мишница и с бляскавата кралска сабя, стисната несигурно в другата ръка.

Той се спря, задъхан, пред една врата.

В настоящия момент онази част от съзнанието му, в достатъчно нормално състояние, че да мисли както трябва, не беше особено голяма, но пък малката част, която все още беше в ред, настояваше, че не е възможно да е видяла онова, което беше видяла, или да е чула това, което беше чула.

Някой го следваше.

И беше видял Ветинари да върви из двореца. Знаеше, че той съвсем сигурно е затворен. Ключалката беше напълно неразгадаема. Спомни си как Патрицият беше настоявал абсолютно категорично тя да е неразгадаема, когато я поставяха.

Усети движение сред сенките в дъното на коридора. Уанз изломоти нещо нарезбираемо, помота се малко с ръчката на вратата до него, втурна се вътре, затръшна вратата и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх.

Отвори очи.

Намираше се в старата частна приемна. Патрицият седеше на старото си място, кръстосал крака един върху друг, и го наблюдаваше с кротък интерес.

— А, Уанз — каза той.

Уанз подскочи, задращи по дръжката, изскочи в коридора и побягна, чак докато не стигна до главното стълбище, издигащо се сега над руините от централния дворец като самотен тирбушон. Стълби — височина — високо място — отбрана. Затича нагоре, като прескачаше по три наведнъж.

Единственото, от което имаше нужда, бяха няколко минути спокойствие. Тогава той ще ги научи.

Горните етажи бяха дори още по-пълни със сенки. Това, което им липсваше, беше структурна сила. Колоните и стените бяха разпокъсани от дракона, когато той си правеше пещерата. Стаи бяха зинали патетично на ръба на пропастта. Увиснали парцали стенна украса и килими се развяваха на вятъра от изпотрошените прозорци. Подът подскачаше и се тресеше като акробатична мрежа, щом Уанз се втурна по него.

Той си проби път до най-близката врата.

— Това беше похвално бързо — каза Патрицият.

Уанз затръшна вратата в лицето му и побягна с писъци по един коридор.

Нормалността надделя за кратко. Той се спря до една статуя. Нямаше никакъв шум, нито бързащи стъпки, нито бръмчене на скрити врати. Той погледна подозрително статуята и я ръгна със сабята.