Много от преградите имаха розетки и сертификати, закачени над тях.

— А този, струва ми се, е Добричкият Биндъл Леки от Куирм — безпощадно рече Лейди Рамкин.

Ваймс се взря замаян над овъглената преграда в малкото създание, свито на топка на средата на пода. То приличаше почти толкова на всички останали, колкото Ноби — на средностатистическия човек. Нещо в родословното му дърво му беше отредило двойка вежди с почти същия размер, колкото и ниските му крила, които никога не биха могли да го вдигнат във въздуха. Главата му имаше неправилна форма, като на мравояд. Имаше ноздри като смукателна помпа. Ако някога въобще успееше да полети, нещата щяха да го теглят назад като двойка парашути.

Освен това, то насочи към Капитан Ваймс най-безмълвния интелигентен поглед, който някога беше срещал у животно, включително и у Ефрейтор Нобс.

— Случва се — тъжно каза Лейди Рамкин. — Всичко е в гените, нали знаете.

— Така ли? — попита Ваймс.

По някакъв начин, създанието концентрираше цялата сила, която събратята му хвърляха по пламъка и шума, в поглед като термично копие. Не можа да се сдържи и си спомни колко много искаше кученце, когато беше малко момче. Но да не забравяме, тогава те гладуваха — всяко нещо с месо по него щеше да свърши работа.

Чу стопанката на драконите да казва:

— Човек се опитва да отгледа добър пламък, дълбочина на люспите, правилния цвят и т.н. Трябва просто да се примири с някоя тотална издънка от време на време.

Малкият дракон насочи към Ваймс поглед, който сто процента би му спечелил наградата за „Дракона, Който Съдиите Най-Вероятно Ще Си Вземат У Дома И Ще Го Използват Като Подвижна Запалка“.

Тотална издънка, помисли си Ваймс. Той не беше сигурен за точното значение на думата, но можеше да рискува с интелигентна догадка. Звучеше като остатъка, след като си извадил ама съвсем всичко от каквото и да било значение. Като Стражата, помисли си той. Тотална издънка, всеки един от тях. И също като него. Това беше сагата на неговия живот.

— Това е то Природата — рече нейна светлост. — Естествено, и през ум не би ми минало да искам потомство от него, пък и той, така или иначе, не би могъл.

— Защо не? — попита Ваймс.

— Защото драконите трябва да се чифтосат във въздуха, а той никога няма да успее да полети с тези крила, струва ми се. Ще ми е мъчно да загубя кръвната линия, разбира се. Негов баща беше Дървоядната Яркалюспа на Бренда Родли. Познаваш ли Бренда?

— Ъ, не — каза Ваймс. Лейди Рамкин беше от хората, които приемат, че всички останали познават всекиго, когото тя познава.

— Очарователно момиче. Все едно, братята и сестрите му се оформят много добре.

Горкото малко животинче, помисли си Ваймс. Това е то Природата, во кратце. Винаги изгаднява с изтърсаците.

Нищо чудно, че й викат майка…

— Имахте нещо да ми показвате — подсказа му Лейди Рамкин.

Ваймс безмълвно й подаде пакета. Тя свали тежките си ръкавици и го разви.

— Гипсова отливка от стъпка — каза направо. — Е и?

— Напомня ли ви на нещо? — попита Ваймс.

— Може да е блатна птица.

— О! — Ваймс беше съкрушен.

Лейди Рамкин се засмя.

— Или наистина голям дракон. Взели сте я от музей, нали?

— Не. Взех я от улицата тази сутрин.

— Ха? Някой си е направил шегичка с теб, мили ми приятелю.

— Ъъ. Там имаше, ъъ… косвено доказателство.

Разказа й. Тя се облещи срещу него.

— Draco nobilis — дрезгаво каза тя.

— Моля? — попита Ваймс.

— Draco Nobilis. Благородният дракон. Обратното на тези тука… — тя махна с ръка по посока на сбутаните редици виещи гущери, — Draco Vulgaris, това са повечето от тях. Но всички големи са измрели. Това наистина е глупост. Няма два мнения. Всички са измрели. Красиви неща, наистина. Тежали тонове. Най-големите неща, които някога са летели. Никой не знае как са го правили.

И тогава те научиха.

Изведнъж стана много тихо.

По редиците с прегради, драконите се смълчаха, с пламнали очи и застанали нащрек. Гледаха към покрива.

Керът се огледа. Във всички посоки надалеч се простираха рафтове. Върху тези рафтове — книги. Направи премерено предположение.

— Това е Библиотеката, нали?

Библиотекарят продължи внимателно, но здраво да държи момчето за ръката и го поведе из лабиринта от пътеки.

— Има ли тяло? — попита Керът.

Би трябвало да има. По-лошо и от убийство! Тяло в библиотека. Това може да доведе до всичко.

Накрая маймуната тупна й спря пред един рафт, не по-различен, както изглеждаше, от стотиците други. Някои от книгите бяха приковани с вериги. Там имаше дупка. Библиотекарят посочи към нея.

— Уук.

— Е, и какво от това? Някаква си дупка, където би трябвало да има книга.

— Уук.

— Взели са книга. Взели са книга? Викаш Нощната Стража — Керът се изпъчи гордо, — само защото някой е взел книга? И ти си мислиш, че това е по-лошо от убийство?

Библиотекарят го изгледа с поглед, какъвто останалите хора пазят специално за онези, които казват нещо подобно на: „Какво толкова лошо има в геноцида?“

— Това на практика е наказуемо деяние, да губиш времето на Стражата — каза Керът. — Защо просто не го кажеш на главните магьосници, или на каквито и да са там?

— Уук. — Библиотекарят посочи с няколко изненадващо оскъдни жеста, че повечето магьосници и с две ръце не биха могли да си намерят собствените задници.

— Е, не виждам ние какво можем да помогнем. Как се казва книгата?

Библиотекарят се почеса по главата. Това щеше да е малко трудничко. Обърна се с лице към Керът, сключи кожените си като ръкавици ръце, после ги разтвори.

— Знам, че е книга. Как се казва?

Библиотекарят въздъхна, после вдигна ръка.

— Четири думи? — каза Керът. — Първата дума. — Маймуната пристисна два сбръчкани пръста един към друг. — Малка дума? Как? Какво? А…

— Уук!

— Как? Как. Втората дума?… Малка дума? А? Какво? Защо? Да? Но… Да? Да. Как да… и какво понататък? Третата дума. Какво? О! Втора сричка. Пръсти? Докосваме си пръстите. Палци.

Орангутанът изръмжа и театрално задърпа голямо космато ухо.

— О, звучи така. Пръсти? Ръка? Прибавяме. Викове. Да срежа. По-малка дума… Зов. Зов! Първа сричка. Малка. Съвсем малка сричка. Заедно? На. От. До. При. При! Зов. При. Зов. При. Призов! Призов-аване? Призов-аваме? Призоваваме. Призоваваме. Как да призоваваме Нещо? Ама че смешна работа! Четвъртата дума. Една цяла…

Той се взря внимателно, докато Библиотекарят загадъчно се въртеше в кръг.

— Голямо нещо. Страхотно голямо. Размахва криле. Нещо страхотно голямо, което подскача и размахва криле. Зъби. Пухти. Бълва. Страхотно, ужасно, голямо нещо, което бълва и размахва криле. — Пот изби по челото на Керът, докато той послушно се опитваше да разбере. — Смуче пръсти. Смуче някакви пръсти. Изгорено. Горещо. Огън. Нещо огромно, което размахва криле и бълва огън…

Библиотекарят завъртя очи. Хомо сапиенс? Дръжте си го за вас.

Огромният дракон танцуваше и се въртеше и тъпчеше въздуха над града. Беше в цвета на лунната светлина, която хвърляше отблясъци по люспите му. От време на време се извърташе и се плъзгаше измамно леко над покривите, опиянен от абсолютната радост на съществуването.

И всичко това никак не е редно, мислеше си Ваймс. Една част от него се възхищаваше на неподправената красота, но друга, настойчива и бдителна малка групичка от мозъчни клетки откъм погрешната страна на синапсите, дращеше тънкия си щрих по стените на почудата.

Това е адски голям гущер, присмиваха се те. Сигурно тежи тонове. Нищо, дето е толкова голямо, не би могло да полети, не и с красиви криле дори. И защо са му на един летящ гущер огромни люспи по гърба?

Петстотин стъпки над него копие от синьо-бял пламък избуча в небето.

Не може да направи нещо подобно! Та той сам ще си изпепели устните!