До него Лейди Рамкин стоеше със зинала уста. Зад нея малките оковани дракони скимтяха и виеха.

Огромният звяр се обърна във въздуха и връхлетя над покривите. Пламъкът се стрелна отново. Под него изникнаха нови жълти пламъци. Направи го толкова тихо и стилно, че на Ваймс му бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че, всъщност, няколко сгради вече горят.

— Божичко! — възкликна Лейди Рамкин. — Виж! Използва въздушните течения! Затова е огънят! — Тя се обърна към Ваймс, с безнадежден блясък в погледа. — Даваш ли си сметка, че ние може би сме свидетели на нещо, което никой не е виждал от векове?

— Да, това е един скапан летящ алигатор, дето ми подпалва града! — изкрещя Ваймс.

Тя не го слушаше.

— Трябва да има тяхно котило някъде. След всичкото това време! Къде мислиш, че живее?

Ваймс не знаеше. Но се закле пред себе си, че ще го открие и че ще му зададе няколко, ама много сериозни въпроса.

— Едно яйце — прошепна драконовъдката. — Да пипна само едно яйчице…

Ваймс се облещи срещу нея в най-искрено учудване. Осени го мисълта, че той самият може би е нещо сбъркан.

Под тях нова сграда избухна в пламъци.

— Колко далече точно — започна той, много бавно и внимателно, все едно говореше на дете, — са летели тия неща?

— Те са много териториални животни — промърмори нейна светлост. — Според една легенда те…

Ваймс усети, че му се готви нова порция знания относно драконите.

— Само фактите, милейди — каза нетърпеливо.

— Не много надалеч всъщност — отвърна тя, леко изненадана.

— Много ви благодаря, госпожо, бяхте изключително полезна — изломоти Ваймс и се втурна да бяга.

Някъде в града. Извън него нямаше нищо друго, освен ниски поля и едно блато. Нямаше начин да не живее някъде в града.

Сандалите му шляпаха по паветата, докато летеше като хала из улиците. Някъде в града! Което беше абсолютно смехотворно, разбира се. Абсолютно смехотворно и невъзможно.

Не заслужавах това. От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, избра моя…

По времето, когато стигна до реката, драконът беше изчезнал. Но над улиците висеше облак дим и вече бяха сформирани няколко живи вериги с кофи, които си предаваха вода от реката за към пострадалите сгради.16

Работата значително се затрудняваше поради потоците от хора, които се изливаха по улиците, помъкнали покъщнината си. По-голямата част от града беше от дърво и слама, а те нямаха никакъв шанс в случая.

Всъщност, опасността беше удивително малка. Загадъчно малка, като се замислеше човек.

Ваймс незабележимо беше почнал да си носи тетрадка със себе си в последните дни, и отбеляза инцидента, сякаш самият факт на записването му по някакъв начин правеше света по-разбираемо място.

„Пункт: Една пустройка за коли (принадлежашта на един мирен бизнесмен), който видя как новата му карета избухва в пламъци).

Пункт: И малка зарзъватчийница (абсолутно точно я уцели).“

Ваймс се учуди от това. Беше си купувал ябълки оттам веднъж и не му беше направило впечатление да има нищо, което би могло по някакъв начин да обиди дракон.

И все пак, много внимателен дракон, мислеше си, докато си проправяше път към Наблюдателницата. Като се вземат предвид всичките площи с дървен материал, купи сено, сламени покриви и складове за гориво, които случайно би могъл да удари, той бе успял наистина да уплаши всички, без да засегне града.

Лъчи от ранното утринно слънце пронизваха кълбата дим, когато той отвори вратата. Това беше дом. Не голата малка стаичка над магазинчето за свещи на Уиксънска уличка, където спеше той, а тази гадна кафява стая, която миришеше на непочистени кюнци, на лулата на Сержант Колън, на тайнствения личен проблем на Ноби и, напоследък, на боята за ризницата на Керът. Беше почти като у дома.

Беше празно. Той не се изненада много. Изтрополи до мястото си и се отпусна на стола си, възглавницата на който би била изхвърлена с отвращение оттам даже и от всяко едно мърляво улично псе, нахлупи шлема връз очите си и се опита да помисли.

Нямаше смисъл да се действа прибързано. Сред целия този пушек и смут драконът изчезна също така внезапно, както и дойде. Имаше достатъчно време да се действа. По-важното беше да реши в коя посока да се действа…

Оказа се прав. Блатна птица, а! Но откъде, по дяволите, трябваше да започне човек, когато търси шибан, огромен дракон в един милионен град?

Усещаше как дясната му ръка, съвършено неволно, е отворила най-долното чекмедже, а три от пръстите му, действащи по тайни заповеди от малкия му мозък, са надигнали бутилка. Беше една от онези бутилки, дето сами се изпразваха. Разумът му подсказваше, че понякога, от време на време, той трябва случайно да отвори някоя, да счупи пломбата и да проследи как кехлибарената течност се надига искряща към гърлото му. Само дето не можеше да си спомни усещането. Сякаш бутилките пристигаха вече изпразнени две трети…

Вгледа се в етикета. Приличаше на Старото Уиски от Подбрана Драконова Кръв на Джимкин Мечкаря. Евтино и силно, човек можеше огън да подпали с него, или пък да излъска лъжици. И не трябваше да изпиеш много, за да се напиеш, което също беше чудесно.

Именно Ноби го разбуди с новината, че в града има дракон, а също и Сержант Колън си е изпатил гадно. Ваймс седеше и примигваше късогледо, докато думите се носеха край него. Очевидно появата на огнедишащ дракон, който се съсредоточава с интерес върху нечии долни части от разстояние няколко стъпки, може да разстрои и най-силната натура. Подобно изживяване може да остави трайни последици у човек.

Ваймс все още храносмилаше това, когато се появи Керът, следван по петите от Библиотекаря.

— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — попита той.

— Всички го видяхме — рече Ваймс.

— Знам всичко за него! — победоносно заяви Керът. — Някой го е довел тук с магия. Някой е откраднал книга от Библиотеката и познайте как се казва тя?

— Даже и идея си нямам — немощно рече Ваймс.

— Казва се „Как да призоваваме дракони!“

— Уук — потвърди Библиотекарят.

— О! За какво се разправя? — попита Ваймс. Библиотекарят завъртя очи.

— Ами, за това по какъв начин да се викат дракони. С магия!

— Ууук.

— А това е незаконно, съвсем сигурно! — щастливо заяви Керът. — Пускането на Свирепи Създания по Улиците…

Ваймс изпъшка. Това означаваше магьосници. Човек можеше само проблеми да очаква от тях.

— Дали — започна той, — не бихме могли да намерим някой друг екземпляр от тази книга, а?

— Уук. — Библиотекарят поклати глава.

— А дали случайно не знаете какво има в нея? — въздъхна Ваймс. — Какво? О! Четири думи — уморено каза той. — Първа дума. Звучи така. Така. Так? Бак, вак, мак, как… Как. Втора дума. Малка дума. А, и, на, от, да… Да. Да, ясно, но имах предвид нещо по-конкретно? Не. Ясно.

— Какво ще правим сега, сър? — загрижено попита Керът.

— Той е там навън — изрече Ноби. — На земята, тъй де, през деня. Свит на кълбо в скритото си леговище, върху огромно златно съкровище, сънува древни драконови сънища от зората на времето и чака тайната завеса на нощта, когато отново ще се понесе… — Поколеба се, после добави намусено: — Какво сте ме зяпнали всички така?

— Много поетично — каза Керът.

— Е, всеки знае, че истинските стари дракони са спели върху златни съкровища — вдигна рамене Ноби.

— Широко известен фолклорен мит.

Ваймс се вгледа тъпо в непосредствено близкото бъдеще. Макар и гаден, Ноби представляваше и добра индикация за това какво минава през главата на средностатистическия обитател на града. Човек можеше да го използва като един вид лабораторен плъх, за да предсказва какво е следващото събитие.

— Предполагам, че наистина би те заинтересувало да откриеш къде лежи това съкровище, нали така? — направи си експеримент Ваймс.