Беше го обзело неприятно предчувствие за тази работа с дракона. Ако някога, някъде е съществувало създание, което няма никакви видими лостове, то това беше драконът. Нещото трябваше да се изясни.

Патрицият не вярваше в ненужната жестокост.14

Не вярваше в безсмисленото отмъщение. Но страстно вярваше в нуждата нещата да се изясняват.

Странно, но и Капитан Ваймс мислеше същото. Той установи, че хич не му харесва идеята граждани, та било то и от „Сенките“, да бъдат превръщани в най-обикновена керамична окраска.

А и го бяха извършили пред очите на Стражата, кажи-речи. Като че Стражата нямаше никакво значение, като че беше някакъв си незначителен детайл. Това го тормозеше.

Разбира се, беше вярно. От това само му ставаше по-зле.

Още повече се ядосваше, че наруши заповед. Естествено, заличи следите. Но в най-долното чекмедже на старинното му писалище, скрита под купчина празни бутилки, лежеше гипсова отливка. Усещаше я как се е втренчила в него през три пласта дърво.

И представа си нямаше какво го прихвана. А сега правеше нещо още по-лошо.

Той направи преглед на… — поради липсата на по-подходяща дума — …бойците си. Беше наредил на двамата старши по чин да дойдат във всекидневно облекло. Което ще рече, че Сержант Колън, който цял живот беше носил единствено и само униформа, се потеше зачервен и притеснен в костюма си, дето го обличаше за погребения. Докато Ноби…

— Чудя се, дали съм бил съвсем ясен с думата „всекидневно“? — рече Капитан Ваймс.

— Това нося извън работа, шефе — отвърна Ноби укорно.

— Сър — поправи го Сержант Колън.

— И гласът ми е цивилен. На това му викам аз инициатива.

Ваймс бавно се завъртя около ефрейтора.

— А това твое цивилно облекло не кара ли стариците да припадат, а дечурлигата да търчат подире ти по улиците? — попита той.

Ноби се размърда притеснено. Не се чувстваше много на ти с иронията.

— Не, сър, шефе. Това е по последна мода.

В най-общи линии беше вярно. Напоследък в Анкх си падаха по големи шапки с пера, цепнати жакети със златни ширити, клоширани панталони и ботуши с декоративни шпори. Проблемът беше, помисли си Ваймс, че повечето от последователите на модата имаха далеч повече телеса, които да пъхнат из съставните части, докато за ефрейтор Нобс можеше да се каже само, че е там някъде, вътре.

Можеше да се окаже и предимство. В края на краищата, абсолютно никой не би повярвал, ако го видеше да иде насреща му по улицата, че той е страж, който се опитва да изглежда незабележим.

На Ваймс му мина през ума, че не знае абсолютно нищо за Нобс извън работата. Даже не можеше да си спомни къде живее. Познаваше го от толкова години, а никога не си даде сметка, че в личния си живот Ефрейтор Нобс е едно наперено конте. Като петле. Едно съвсем малко петле, наистина, дето продължително време са го удряли с нещо тежко, може би, но все пак конте. Ето ти още едно доказателство, че човек никого не познава истински.

Той отново се съсредоточи върху неотложната задача.

— Искам вие двамата — обърна се към Нобс и Колън, — да се смесите незабележимо, или в твоя случай, забележимо, Ефрейтор Нобс, с хората тази вечер и ъ-ъ… да видите дали ще можете да откриете нещо необичайно.

— Необичайно като какво например? — попита сержантът.

Ваймс се поколеба. Той самият не беше съвсем сигурен.

— Нещо, дето прилича на такова.

— А! — Сержантът кимна учено. — Дето прилича. Добре.

Последва неловко мълчание.

— Може би хората са видели странни неща — каза Капитан Ваймс. — Или е имало необясними пожари. Или отпечатъци от стъпки. Сещате се — довърши той в отчаяние, — следи от дракони.

— Искаш да кажеш, като например, купчини злато, дето са спали на тях — каза сержантът.

— И девици, приковани към скали — добави Нобс ерудирано.

— Виждам, че сте специалисти — въздъхна Ваймс. — Просто направете каквото можете.

— Това смесване — тънко подхвана Сержант Колън, — то ще предполага посещения по кръчми, пиене и т.н., нали?

— До известна степен — каза Ваймс.

— А! — възкликна сержантът щастливо.

— В определени граници.

— Съвсем прав сте, сър.

— И за ваша сметка.

— О!

— Но преди да тръгнете — каза капитанът, — някой от вас да познава някого, който би могъл да знае нещо за дракони? Освен че спят върху злато и онова там, за младите жени, искам да кажа.

— Сигурно магьосниците знаят — пробва се Ноби.

— Освен магьосниците — твърдо отсече Ваймс. На магьосниците не можеше да им се има вяра. Всеки страж го знаеше. Те бяха по-зле даже и от цивилното население.

Колън обмисли това.

— Ами, остава Лейди Рамкин. Живее на Скуун Авеню. Отглежда блатни дракони. Сещате се, онези малките гадинки, дето хората си ги гледат по къщите?

— О, тази ли — мрачно рече Ваймс. — Мисля, че я мярках напоследък. Онази, с лепенката „Изцвили, Ако Обичаш Дракони“ на гърба на каретата?

— Точно тя. Тя е куку — отвърна Сержант Колън.

— А какво искате аз да направя, сър? — попита Керът.

— Ъ-ъ. За теб е най-важната работа — припряно каза Ваймс. — Искам ти да останеш тук и да наглеждаш канцеларията.

Лицето на Керът цъфна в бавна, невярваща усмивка.

— Искате да кажете, че аз отговарям тук, сър?

— Така да се каже — отговори Ваймс. — Но ти се забранява да арестуваш когото и да било, разбрано? — побърза да добави.

— Дори и ако нарушават закона, сър?

— Дори и тогава. Само го отбележи.

— Ще си чета книгата тогава. И ще си лъскам шлема.

— Добро момче — рече капитанът. Това ще е абсолютно безопасно, помисли си той. Никой никога не влиза тук, даже заради изгубено куче. Никой никога не се сеща за Стражата. Трябва наистина съвсем да не си в час, за да се обърнеш за помощ към Стражата, горчиво си помисли той.

Скуун Авеню беше широка, засадена с дървета и невероятно изискана част от Анкх, достатъчно високо над реката, за да е надалеч от всепроникващата й миризма. Хората на тази улица имаха стари пари, които се предполагаше да са доста по-добри от новите пари, макар че Капитан Ваймс никога не беше притежавал достатъчно и от двата вида, че да забележи разликата. Хората на Скуун Авеню си имаха лични бодигардове. Смяташе се, че са толкова издигнати, та не си говорят даже и с боговете. Това беше по-скоро клевета. Те биха си говорили с боговете, ако бяха добре възпитани богове от прилично семейство.

Не беше трудно да се открие къщата на Лейди Рамкин. Тя заемаше стърчащ зъбер, от който се откриваше величествена гледка към града, ако човек на това му викаше приятно прекарване на времето. На входната врата имаше каменни дракони, а градините имаха запуснат и неподдържан вид. Статуи на отдавна споминали се Рамкиновци стърчаха мрачно из зеленината. Повечето от тях имаха саби и бяха обвити с бръшлян досами шията.

Ваймс почувства, че не беше така, защото собственикът на градината е твърде беден, че да направи нещо по въпроса, а по-скоро си е помислил, че съществуват далеч по-важни неща, отколкото предците, което беше доста необичайна гледна точка за аристократ.

Освен това явно мислеше и че съществуват далеч по-важни неща от поддържането на недвижимата собственост. Когато натисна звънеца на иначе доста хубавата стара къща, насред избуялата рододендронова гора, няколко парчета от гипсовата фасада изпопадаха.

Това май беше единственият резултат, като се изключи фактът, че нещо откъм задната страна на къщата започна да вие. Или някакви неща.

Отново заваля. След известно време Ваймс се усети за достойнството на поста си и предпазливо заобиколи сградата на безопасно разстояние от стените.

Стигна до тежка дървена порта в тежка дървена стена. В пълен контраст с пълната запуснатост на останалата част от къщата, тази изглеждаше сравнително нова и много солидна.