А не мога да накарам мускулите на устата си да помръднат.

Всички сме мъртви. Разбира се, можем да бъдем само задържани, според настроението на Патриция. Но както всички знаем, той рядко е в чак такова добро настроение.

В този момент Сержант Колън си завоюва метафоричен медал.

— Волнонаемен полицай, Керът! — извика той. — Внимание! Волнонаемен полицай Керът, кръъ-ъгом! Волнонаемен полицай Керът, бее-гом марш!

Керът се изопна като внезапно издигнал се хамбар и се вгледа право напред с яростното изражение на върховно послушание.

— Браво, човече — замислено каза Патрицият. — Продължавайте, Капитане. И не се колебайте да се разправите твърдо с всякакви глупави слухове за дракони, ясно?

— Да, сър.

— Браво.

Каретата затрополи нататък, а телохранителите подтичваха край нея.

Зад него, Капитан Ваймс само смътно си даваше сметка за сержанта, който крещеше на отдалечаващия се Керът да се спре. Той мислеше.

Погледна към отпечатъците в калта. Използва униформеното си копие, за което знаеше, че е дълго точно седем стъпки, за да ги премери, а също и разстоянието между тях. Подсвирна тихо. После, с повишена предпазливост, продължи по улицата зад ъгъла. Водеше към една малка, заключена с катинар и покрита с мръсотия врата на гърба на някакъв магазин за дърво. Има нещо много сбъркано, помисли си той.

Отпечатъците излизаха от улицата, но не влизаха в нея. Пък и нямаме блатни птици особено често в Анкх, основно защото замърсяването би им разяло краката.

Той погледна нагоре. Безброй простори за пране кръстосваха тесния правоъгълник на небето като мрежа.

Така, помисли си той, нещо голямо и страшно е излязло от тази улица, но не е влязло в нея.

И Патрицият е много притеснен от него.

Наредено ми е да забравя.

Отстрани на улицата забеляза нещо, наведе се и вдигна прясна, празна черупка от фъстък.

Запремята я от ръка в ръка, вгледан в нищото.

Точно сега имаше нужда да пийне едно. Но може би беше по-добре да почака.

Библиотекарят си пробиваше трескаво път из тъмните пътеки между дремещите рафтове с книги.

Покривите на града му принадлежаха. О, убийците и крадците също можеха да се възползват от тях, но той много, много отдавна бе открил, че комините, подпорите, водоливниците и ветропоказателите са удобна и по някакъв начин успокояваща алтернатива на улиците.

Или поне досега.

Беше му се сторило забавно и поучително да последва Стражата в „Сенките“, градска джунгла, която не представляваше никаква опасност за една сто и двайсет килограмова маймуна. Но кошмарът, който видя, докато се мяташе насам-натам над една тъмна улица, щеше — ако беше човек, — да го накара да се усъмни в собствените си очи.

Като маймуна той не изпитваше каквито и да било съмнения относно очите си и им вярваше винаги и безрезервно.

Точно в този момент той искаше незабавно да ги съсредоточи върху една книга, която може би съдържаше някакво обяснение. Намираше се в една секция, с която никой не се занимаваше в наши дни; книгите там не бяха точно магически. По пода обвинително се стелеше прах.

Прах със стъпки по него.

— Ууук? — каза Библиотекарят в топлия здрач.

Продължи предпазливо напред, съзнавайки с чувство за неизбежност, че стъпките като че имаха предвид същата посока.

Сви зад един ъгъл и ето. Секцията. Шкафът с книгите. Рафтът.

Празното място.

В мултивселената съществуват много ужасни гледки. Но по някакъв начин обаче за душа, настроена към деликатния ритъм на една библиотека, почти не съществува по-страшна гледка от дупката, където трябва да е една книга.

Някой беше откраднал книга.

В самотата на Продълговатия кабинет, личното му светилище, Патрицият крачеше нагоре-надолу. Диктуваше поток от заповеди.

— И да изпратят хора да боядисат стената — довърши той.

Лупин Уанз повдигна вежда.

— Това разумно ли е, сър?

— Мислиш ли, че фриз с мъртвешки сенки по него няма да предизвика коментари и размишления? — кисело отвърна Патрицият.

— Но не толкова, колкото прясно боядисване в „Сенките“ — спокойно каза Уанз.

Патрицият се поколеба един миг.

— Имаш право — изръмжа той. — Накарай няколко човека да я съборят.

Той стигна дъното на стаята, завъртя се на пети и отново закрачи в обратна посока. Дракони! Като че нямаше достатъчно важни, достатъчно истински неща, с които да се занимава сега.

— Ти вярваш ли в дракони? — попита той.

Уанз поклати глава.

— Това е невъзможно, сър.

— И аз така съм чувал — каза Лорд Ветинари. Той стигна до отсрещната стена, обърна се.

— Бихте ли желали да продължа с разследването? — попита Уанз.

— Да. Направи го.

— И ще се погрижа Стражата да внимава много — каза Уанз.

Патрицият прекъсна маршируването си.

— Стражата? Стражата? Мили ми приятелю, Стражата е шайка некадърници, командвани от пияница. Необходими ми бяха години, за да го постигна. Последното нещо, за което трябва да мислим, е Стражата. — Той размисли един миг. — Виждал ли си някога дракон, Уанз? Някой от големите, искам да кажа? О, те са невъзможни. Ти го каза.

— Те са само легенда всъщност. Суеверие.

— Хмм — рече Патрицият. — А характерно за легендите, разбира се, е това, че те са легендарни.

— Точно така, сър.

— Дори и така да е… — Патрицият млъкна, после постоя втренчен в Уанз. — Е, добре. Погрижи се да го разбереш. Не желая да чувам нищо повече за тази история с драконите. Това е от нещата, които правят хората неспокойни. Да му се сложи край.

Щом остана сам, той се изправи и погледна мрачно към града-близнак в краката си. Отново ръмеше.

Анкх-Морпорк! Кипящ град на стотици хиляди души! И, както Патрицият тайничко забеляза, десет пъти повече хора. Свежият дъжд блестеше върху панорамата от кули и покриви, без ни най-малка представа за гъмжащия, злобен свят, върху който се излива. Един по-късметлия дъжд се ронеше върху планински овце, или пък шепнеше тихо над горите, или пък попиваше кръвосмесително в морето. Дъждът, който валеше над Анкх-Морпорк, обаче беше здравата загазил. Причиняваха ужасни неща на водата тук. Че я пиеха, беше само началото на проблемите й.

Патрицият обичаше да усеща, че има поглед над един град, който работи. Не красив град, не известен, нито пък град с добра канализационна система, а още по-малко град, който се слави с добра архитектура. Дори и най-ревностните му жители биха се съгласили, че наблюдаван някъде отвисоко, Анкх-Морпорк изглеждаше сякаш някой се е опитал от камък и дърво да постигне ефекта, обикновено асоцииран с паважа пред денонощните закусвални с храна за вкъщи.

Но той работеше. Продължаваше безгрижно като жироскоп на ръба на пагубен завой. Патрицият твърдо вярваше, се дължеше на факта, че нито една групировка не беше достатъчно могъща, за да го бутне в пропастта. Търговци, крадци, убийци, магьосници — всички вземаха дейно участие в състезанието, без да си дават сметка, че изобщо не им е нужно никакво състезание, и със сигурност, без капчица доверие един в другиго, че да спрат и да се замислят кой е разчертал трасето и кой държи стартовия флаг.

Патрицият мразеше думата „диктатор“. Тя го оскърбяваше. Той никога на никого не казваше какво да прави. Не ставаше нужда, това беше великолепното. Една голяма част от живота му се състоеше в нагласяване на нещата така, че това състояние да продължава.

Разбира се, съществуваха най-различни групировки, които искаха падането му, и това беше съвсем нормално и редно, както и белег за едно действащо и здраво общество. Никой не би могъл да го упрекне в неразумен подход по този въпрос. Нима не беше създал повечето самият той? А най-очарователно при тях беше, че прекарваха почти цялото си време в ежби помежду си.

Чудно нещо е човешката природа, винаги казваше Патрицият. Стига веднъж да разбереш къде са й лостовете за управление.