Никой не се помръдна.

Хванаха се. Ей, богове, добър съм в тая работа, помисли си Върховният Старши Учител. Мога да си играя с ужасните им малки мозъчета като с ксилофон. Удивителна е простата сила на обикновения живот. Кой би си помислил, че слабостта може да се окаже по-голяма сила от силата? Но трябва да знаеш как да я направляваш. А аз знам.

— Много добре. А сега ще повторим Клетвата.

Той поведе неуверените им, ужасени гласове по нея, като отбелязваше с одобрение сподавения начин, по който казваха „фигин“. И държеше Брат Пръсти под око.

Той е малко по-умен от останалите, помисли си той. Или поне по-малко наивен. Най-добре да се погрижа винаги аз да съм този, който си тръгва последен. Не искам да се пръкне някоя хитра идея да ме проследят до вкъщи.

Необходимо е твърде особено мислене, за да управляваш град като Анкх-Морпорк, а Лорд Ветинари го притежаваше. Но в края на краищата, той също беше особено човек.

Той объркваше и вбесяваше по-дребните търговски магнати до такава степен, че отдавна се отказаха от покушенията срещу него и сега просто се боричкаха за постове помежду си. Както и да е, всеки убиец, който би се опитал да нападне Патриция, щеше да се види в чудо къде да намери достатъчно плът, че да забие камата.

Докато останалите лордове вечеряха с чучулиги, пълнени с паунов език, Лорд Ветинари считаше, че чаша преварена вода и половин филия сух хляб са изискано, насищащо ястие.

Беше вбесяващо. Той като че нямаше никакъв порок. Човек би си помислил, че с това бледо, конско лице, той би имал склонност към разни работи с камшици, игли, както и млади жени из подземията. Останалите лордове биха приели нещо такова. Няма нищо лошо в камшиците и иглите, в известни граници. Но Патрицият очевидно прекарваше вечерите си в изучаване на доклади и, в специални случаи, ако можеше да си позволи вълнението, в игра на шах.

Най-често носеше черно. То не беше особено внушително черно, каквото обличаха най-добрите убийци, а трезвото, леко опърпано черно на човек, който не иска да губи време сутрин, докато се чуди какво да избере. А човек трябваше да стане много рано сутрин, ако искаше да превари Патриция. Всъщност по-мъдро беше изобщо да не си ляга.

Но той беше популярен, поне донякъде. Под негово управление, за пръв път от хиляди години, Анкх-Морпорк функционираше. Може и да не беше честно, или справедливо, или пък изключително демократично, но градът работеше. Той се грижеше за него, така както човек се грижи за буен храст — пуска някое клонче да порасне тук, подкастря друго нежелано там, Говореше се, че е в състояние да толерира абсолютно всичко, с изключение на онова, което застрашава града13, и така си беше…

Той дълго стоя втренчен в поразената стена, докато дъждът се стичаше по брадичката му и просмукваше дрехите му. Зад него Уанз кръжеше нервно.

После една дълга, тънка, изпъстрена със сини вени ръка се пресегна и върховете на пръстите й проследиха сенките.

Е, не толкова сенки, по-скоро поредица от силуети, Очертанията бяха много ясни. Вътре се намираше познатият вид зидария. Отвън обаче нещо беше стопило стената в доста хубава керамика, придавайки на древните плочи огледален блясък.

Формите, очертани в зидарията, представляваха живата картина на шест човека, замръзнали в изненадана поза. Вдигнатите ръце съвсем ясно са държали ножове и къси саби.

Патрицият мълчаливо погледна към купчината пепел в краката си. Няколкото жилки разтопен метал може някога и да са били съвсем същите оръжия, които така категорично се бяха изобразили върху стената.

— Хмм.

Капитан Ваймс почтително го преведе през улицата и после по Уличката на Бързия късмет, където му посочи Обстоятелство А, а именно…

— Стъпки. Което малко поразтяга понятието, сър. Те по-приличат на нещо, дето можеш да го наречеш нокти. Даже човек може да стигне чак дотам, че да каже огромни нокти.

Патрицият се вгледа в отпечатъците в калта. Изражението му беше непроницаемо.

— Виждам — най-накрая каза той. — И имате ли някакво мнение за всичко това, Капитане?

Капитанът имаше. В часовете преди да се съмне го бяха споходили всякакви мнения, като се започне от твърдото убеждение, че е било голяма грешка изобщо да се ражда.

И тогава сивата светлина се бе промъкнала чак в „Сенките“, а той все още беше жив и неопечен. Бе се огледал с идиотско облекчение и бе видял, на не повече от метър, отпечатъците. Неподходящ момент да си трезвен.

— Ами, сър, знам, че драконите са изчезнали преди хиляди години, сър…

— Да? — Патрицият присви очи.

Ваймс задълба упорито.

— Но, сър, проблемът е дали те го знаят? Сержант Колън каза, че е чул шум от търкане на кожа точно преди, точно преди, точно преди, ъъ… нападението.

— Та значи мислите, че някакъв изчезнал, а всъщност напълно митичен дракон е долетял в града, кацнал е на тази малка уличка, изпепелил е група престъпници и после е отлетял? Човек би казал, че е било създание с много силно развито обществено чувство.

— Ами, щом така казвате…

— Ако добре си спомням, драконите от легендите са били самотни и диви създания, които избягват хората и обитават запустели места, където човешки крак не е стъпвал — рече Патрицият. — Съвсем не са били градски създания.

— Не, сър — отвърна капитанът, като превъзмогна забележката си, че ако човек искаше да намери наистина запустяло място, където човешки крак не стъпва, то „Сенките“ идеално можеха да свършат работа.

— Освен това нормално е да предположим, че все някой щеше да е забелязал, не сте ли съгласни?

Капитанът кимна към стената и ужасяващия й фриз.

— Освен тях ли, имате предвид, сър?

— Аз мисля — отвърна Лорд Ветинари, — че това е някакъв особен вид бойно изкуство. Може би някоя от враждуващите банди е наела магьосник. Малко местно спречкване.

— Може да има връзка с всичките онези странни кражби, сър — обади се и Уанз.

— Но съществуват и отпечатъците от стъпките, сър — твърдоглаво продължи Ваймс.

— Досами реката сме — каза Патрицият. — Може би е била, кой-знае, някакъв вид блатна птица. Чисто съвпадение — добави той, — но аз на ваше място бих ги покрил. Не искаме хората да го разберат погрешно и да стигнат до глупави заключения, нали? — остро довърши той.

Ваймс се предаде.

— Както желаете, сър — каза той, като си гледаше в сандалите.

Патрицият го потупа по рамото.

— Няма значение. Продължавайте. Добра проява на инициативност от твоя човек. И да патрулирате в „Сенките“… Браво.

Той се обърна и почти се заби в стената, която представляваше ризницата на Керът.

За свой ужас, Капитан Ваймс видя как най-новото му попълнение учтиво сочи към каретата на Патриция. Около нея, въоръжени до зъби и нащрек, стояха шестимата членове на Дворцовата Стража, които се изправиха и го погледнаха още по-бдително. Ваймс ги мразеше неимоверно. Имаха пера на шлемовете си. Той мразеше стражи с пера.

Чу Керът да казва:

— Моля да ме извините, сър, това ваша карета ли е, сър?

А Патрицият го изгледа тъпо отгоре до долу и рече:

— Да, моя е. Кой си ти, млади човече?

Керът отдаде чест.

— Волнонаемен полицай, Керът, сър.

— Керът, Керът. Звучи ми познато.

Лупин Уанз, който пърхаше зад него, зашепна в ухото на Патриция. Лицето му се разведри.

— А, младият ловец на крадци. Малка грешка беше станала там, струва ми се, но е похвално. Никой не е над закона, а?

— Не, сър — рече Керът.

— Много похвално, много похвално. А сега, господа…

— Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът, — нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с…

Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата „страх“. О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване“…