— Това не им се нрави — вметна Ноби.

Изклокочи гръм, после връхлетя дъжд.

— Това не им се нрави — съгласи се Колън. — Но Гаскин взе, че го забрави, продължи да тича, сви зад ъгъла и, ами, онзи мръсник и няколко като него чакаха…

— Всъщност сърцето му го довърши — намеси се Ноби.

— Хубаво. Както и да е. И това беше всичко. Капитан Ваймс много се разстрои от това. В Нощната Стража не трябва да бягаш бързо, момче. Можеш да си или бърз страж, или стар страж, но не можеш да си бърз стар страж. Горкият стар Гаскин!

— Не би трябвало да е така — каза Керът.

Колън дръпна от бутилката.

— Да, но е така — рече той.

Дъждът тропаше по шлема му и се стичаше по лицето му.

— Но не би трябвало — спокойно каза Керът.

— Но е така — отвърна Колън.

Още някой в града имаше проблеми. Това беше Библиотекарят.

Сержант Колън му беше дал значка. Библиотекарят я премяташе отново и отново в големите си, внимателни ръце и се опитваше да я отхапе.

Не защото градът внезапно имаше крал. Орангутаните са традиционалисти, а по-традиционен от краля — здраве му кажи! Но те също така обичаха нещата да са подредени, а нещата не бяха. Или по-скоро, бяха твърде подредени. Истината и реалността никога не бяха толкова подредени. Внезапните наследници на стари корони не растяха по дърветата, това той го знаеше.

Освен това никой не търсеше неговата книга. Това са то, човешките приоритети.

Книгата беше ключът на проблема. Сигурен беше в това. Е, съществуваше само един начин да разбере какво има в книгата. Беше опасен начин, но Библиотекарят непрекъснато се движеше по опасен начин.

В тишината на спящата библиотека той отвори писалището си и взе от най-скритите му дълбини един малък фенер, грижливо направен така, че да възпира случайния гол пламък. Трябваше много да се внимава с всичката тази хартия наоколо…

Той взе още плик с фъстъци и, след кратък размисъл, и голямо кълбо връв. Отхапа една къса нишка от него и я използва, за да провеси значката на врата си като талисман. После завърза единия край на кълбото за писалището и, след мигновено съзерцание, пое сред рафтовете с книги, като размотаваше кълбото след себе си.

Знанието е равно на сила…

Нишката беше важна. След малко Библиотекарят спря. Съсредоточи цялата си библиотекарска сила.

Силата е равна на енергия…

Хората бяха много глупави понякога. Те си мислеха, че Библиотеката е опасно място, поради всичките магически книги, което беше вярно, но това, което наистина я правеше едно от най-опасните възможни места, беше простият факт, че е библиотека.

Енергията е равна на материя…

Той кривна по алея от рафтове, която наглед беше дълга няколко стъпки и отривисто се разхожда около половин час по нея.

Материята е равна на маса.

А масата изкривява пространството. То се изкривява в поличастичното Б-пространство.

Така че каталожната система на Дюи може и да си има своите добри страни, но когато тръгне да търси нещо в мултиизмерните дебри на Б-пространството, това от което наистина се нуждае човек, е кълбо връв.

Сега дъждът полагаше големи усилия. Лъщеше по плочките на Площада на Счупените Луни, осеяни с разпокъсани флагчета и знамена, изпочупени бутилки и тук-там с нечия повърната вечеря. Наоколо още се носеха обилни гръмотевици, както и зелена, свежа миризма във въздуха. Няколко кълба парцалива мъгла от Анкх кръжеше над камъните. Скоро щеше да се съмне.

Стъпките на Ваймс отекваха мокро по околните сгради, докато си проправяше път през площада. Момчето беше стояло тук.

Той се взря през парцаливата мъгла към околните сгради, като се опитваше да се ориентира. Така, драконът кръжеше… той направи няколко крачки напред, — тук.

— И — каза Ваймс, — точно тук беше убит. Той затършува из джобовете си. Там имаше всевъзможни неща — ключове, парчета канап, тапи. Пръстът му се спря върху късче тебешир.

Коленичи. Еръл скочи от рамото му и се заклати нататък, за да инспектира останките от празненството. Той винаги душеше всичко преди да го изяде, беше забелязал Ваймс. Беше му доста чудно защо си правеше труда, щом тъй или иначе винаги го изяждаше. Главата му май беше, я да видим, тук. Той тръгна назад, прокарвайки тебешира по камъка, като напредваше бавно по мокрия, празен площад като древен богомолец, който броди из лабиринт. Тук крило, което извива назад към опашката, която стигаше до ТУК, смяна на ръцете, а сега към другото крило…

Когато свърши, той се приближи към центъра на очертаната фигура и прокара ръце по каменните плочи. Даде си сметка, че почти очаква да са топли.

Определено трябваше да има нещо. Някаква — ох, не знаеше — може би някаква мас или нещо такова, някое и друго хрупкаво, изпържено драконово парче месо.

Еръл започна да дъвче счупена бутилка с всички признаци на задоволство.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Ваймс. — Мисля, че той е отишъл някъде.

Отново удари гръм.

— Добре, добре — промърмори Ваймс. — Само така си помислих. Не беше чак толкова драматично.

Еръл спря насред хрускането.

Много бавно, като че го бяха качили върху много гладки, добре смазани лагери, драконът обърна глава, за да погледне нагоре.

Това, в което той така внимателно се взираше, беше отрязък от празен въздух. Май нищо повече не можеше да се каже за него.

Ваймс потрепери в наметката си. Това беше тъпо.

— Виж какво, стига си се мотал. Там няма нищо.

Еръл започна да се тресе от страх.

— Това е само дъждът — рече Ваймс. — Хайде, довърши си бутилката. Хубава бутилка.

Тънък, притеснен звук се откъсна от устата на дракона.

— Аз ще ти покажа — рече Ваймс. Той се огледа и съзря една от наденичките на Гърлото, изхвърлена от някой гладен гуляйджия, който беше решил, че никога няма да огладнее чак толкова много. Взе я.

— Виж — каза той и я метна нагоре.

Беше сигурен, наблюдавайки траекторията й, че би трябвало да падне обратно на земята. Не би трябвало да пропадне нанякъде, сякаш я беше хвърлил точно в някакъв тунел на небето. А тунелът не би трябвало да отвръща на погледа му.

Наситено морава светкавица връхлетя от празното пространство и порази къщите откъм близката страна на площада, плъзгайки се ниско по стените няколко ярда, преди да изгасне толкова внезапно, че това почти отрече някога изобщо да е била.

После избухна отново, но този път удари стената по посока на ръба. Светлината се пръсна в мрежа от пронизващи филизи, пълзящи по камъните.

Третият опит се отправи нагоре, образувайки стълб, който най-накрая се издигна петдесет или шестдесет стъпки във въздуха, видимо се стабилизира, и после бавно започна да се върти.

Ваймс почувства, че се изисква коментар. Каза:

— Арргх!

Докато светлината се въртеше, тя излъчваше тънки зигзаговидни серпантини, които пробягваха по покривите, като понякога попиваха, понякога се връщаха назад. Търсеха.

Еръл се покатери сред суматоха от нокти по гърба на Ваймс и здраво се прикрепи за рамото му. Мъчителната болка припомни на Ваймс, че има нещо, което точно сега трябваше да прави. Беше ли време да изпищи отново? Пробва с ново: „Арргх“. Не, най-вероятно не.

Въздухът замириса като горящо тенеке.

Каретата на Лейди Рамкин изтрополи на площада с шум като от колелото на рулетка и се отправи директно към Ваймс, наби спирачките, при което колата се завъртя в полукръг и принуди конете или да се обърнат и те, или да си преплетат краката. Едно яростно видение в кожа с подплънки, специални ръкавици, тиара и трийсет ярда мокър, розов тюл се наведе към него и изкрещя:

— Хайде, скапан идиот такъв!

Една ръкавица го подхвана под отпуснатото рамо и го издърпа целия върху капрата.

— И престани да крещиш! — заповяда фантомът, съсредоточавайки поколения естествена власт във възможно най-малко срички. Нов вик пришпори конете от объркания им висок старт в пълен галоп.