Ваймс отново се вгледа в листа и после написа:

Пункт: Как могът кралете да се появят от ништото?

Дори не беше видял момчето отблизо. Изглеждаше доста представителен на външен вид, не точно много умен, но определено с оня профил, срещу когото човек не би имал нищо против да го вижда върху банкнотите. При това, след като уби дракона, той можеше да е и кривоглед таласъм. Тълпата го беше понесла триумфираща към двореца на Патриция.

Заключиха Лорд Ветинари в собствените му подземия. Той не оказа голяма съпротива. Само се усмихваше на всички и вървеше кротко.

Какво щастливо съвпадение за града, че точно когато се нуждаеше от герой, който да убие дракона, се появи крал.

Ваймс отхвърли за известно време тази мисъл назад. После отново я изкара напред. Взе перото и написа:

Пункт: Каква щастлива случайност е това, за едно момче, да е Крал, че има Дракон, да бъде убит, за да докаже несъмнено „блъгуродньиъ си происхот“.

Беше далеч по-добре от знаците по рождение и сабите, това беше абсолютно сигурно.

Той повъртя перото известно време, след което надраска:

Пункт: Драконът не беши Механично устройство, но сигурно е, че никой магьосник не притежава силата да създаде звяр от такава вел. вели. велич. Размер.

Пункт: Защо в Решаваштия Момент той не можа да изригне Пламък?

Пункт: Откъде дойде той?

Пункт: Къде отиде?

Дъждът заудря по-силно върху стъклото. Шумът от празненството стана отчетливо мокър, а после заглъхна напълно. Заромоли гръм.

Ваймс подчерта няколко пъти „отиде“. След като помисли още малко, добави още две въпросителни:

„??“

Погледа резултата известно време, след което смачка листа на топка и я хвърли в огъня, където тя беше поета и погълната от Еръл.

Беше извършено престъпление. Усет, за който Ваймс не предполагаше, че го има, древен полицейски усет, накара космите по врата му да щръкнат и му съобщи, че е било извършено престъпление. Сигурно беше толкова странно престъпление, че не фигурираше никъде в книгата на Керът, но все пак беше извършено. Шепата високотемпературни убийства бяха само началото му. Той ще го разкрие и ще го назове.

После се изправи, откачи кожения си дъждобран от куката зад вратата и прекрачи в голия град.

Ето къде отиваха драконите.

Те лежат…

Не мъртви, нито заспали. Не чакаха, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е…

…ядосани.

Той си спомняше усещането за истински въздух под крилата си, както и истинското удоволствие от пламъка. Над него бяха празните небеса, а под него — един интересен свят, пълен със странни бягащи същества. Съществуването имаше различна структура там. По-добра.

И точно когато беше започнало да му харесва, бяха го осакатили, бяха го възпрели да изпепелява и го бяха отблъснали с удари, като някакво космато бозаещо кученце.

Бяха му отнели света.

В драконовите синапси на съзнанието му се породи идеята, че, само като вероятност, е възможно той да си възвърне света. Бяха го призовали, после позорно го бяха пропъдили отново. Но може би съществуваше следа, мирис, нишка, която да го отведе до небето…

Може би съществуваше пътека на самата мисъл… Припомни си съзнание. Свадливия глас, така зает със собствената си дребна значимост, съзнание почти като на дракон, но в миниатюрен, твърде миниатюрен мащаб. Аха! Той протегна криле.

Лейди Рамкин си направи чаша какао и се заслуша в дъжда, който клокочеше отвън.

Изхлузи омразните бални обувки, които дори и тя беше готова да признае, приличаха на двойка розови канута. Но така е с благородството, както би се изразил смешният дребен сержант, и в качеството си на последен представител на една от най-старите Анкх-Морпоркски фамилии, тя се беше видяла принудена да отиде на бала в чест на победата, за да демонстрира добра воля.

Лорд Ветинари рядко организираше балове. Но сега вече само балове ги чакаха.

Тя не можеше да понася баловете. Колкото за едното развлечение, и дума не можеше да става то да се сравни с почистването на тора от драконите. Човек беше наясно с това, с изриването на тора на драконите. Човек не трябваше да се поти и черви, или пък да яде глупави неща на клечки, нито да носи рокли, дето го правеха да изглежда като облак, натъпкан с херувимчета. Малките дракони пет пари не даваха как изглеждаш, стига да държиш паница с манджа в ръцете си.

Смешно, наистина. Тя винаги си беше мислила, че са необходими седмици, месеци, за да се организира един бал. Покани, украса, наденички на пръчки, страховита пилешка смес, която да се натъпче във формите за сладкиши. Но всичко беше свършено за броени часове, да не повярва човек! Едно от чудесата на услугите, очевидно. Тя даже танцува с… поради липсата на по-добра дума — новия крал, който й каза няколко учтиви реплики, макар че бяха доста неясни.

А утре — коронация. Човек би си помислил, че ще са нужни месеци да я подготвят.

Тя още разсъждаваше върху това, докато забъркваше среднощната храна на драконите от нефт и торф, със сяра за вкус. Не си направи труда да съблече балната си рокля, а само нахлузи тежката гумена престилка отгоре, надяна ръкавиците и шлема, смъкна забралото над очите и се втурна, стиснала баките с храната, през поройния дъжд към навеса.

Разбра го още щом отвори вратата. Обикновено пристигането на храната беше приветствано с бухане, подсвирване и кратко избухване на пламък.

Драконите, всеки в кошарата си, се бяха изправили в напрегнато мълчание, втренчени през покрива.

Беше някак страшно. Тя издрънча кофите една в друга.

— Няма защо да се страхувате, няма го вече гадният, голям дракон! — бодро каза тя. — Хайде, съвземете се, деца!

Един-два от тях я погледнаха за миг, след което се върнаха отново към…

Какво? Те не изглеждаха уплашени. Само с много, много повишено внимание. Беше като бдение. Те очакваха нещо да се случи.

Гърмът изклокочи отново.

Няколко минути по-късно тя беше вече на път към мокрия град.

Съществуват някои песни, които никога не се пеят в трезво състояние. „Нели Дийн“ е една от тях. Такава е и всяка една песен, която започва с „Както си вървях…“ В района около Анкх-Морпорк, най-любимата мелодия е „Магьосническият Жезъл Има Топка На Единия Край“.

Отрядът беше пиян. Поне двама от тримата в отряда бяха пияни. Бяха придумали Керът да опита и хич не му беше харесало на вкус. Пък и не знаеше всичките думи, а много от онези, които знаеше, тях пък не ги разбираше.

— О, разбирам — най-сетне се сети той. — Това е един вид шеговита игра на думи, нали така?

— Знаете ли — замечтано каза Колън, вглеждайки се в сгъстяващата се мъгла, която се кълбеше над Анкх, — понякога в такива моменти ми се иска стар…

— Не го казвай — рече Ноби, като се олюляваше леко. — Ти се съгласи, че няма да го споменаваме, няма смисъл да говорим за това.

— Това беше любимата му песен — тъжно промълви Колън. — Той беше добър висок тенор.

— Стига, Сержант…

— Той беше добродетелен човек, нашият Гаскин.

— Нищо не бихме могли да направим — намусено рече Ноби.

— Можехме да тичаме по-бързо.

— Какво се е случило там? — попита Керът.

— Той умря — отвърна Ноби, — при изпълнение на служебния си дълг.

— Казвах му — рече Колън, като отпи глътка от бутилката, която си бяха взели, за да ги подкрепя в нощта, — казвах му. По-бавно, виках му. Ще си докараш някоя беля, виках му. Не знам какво го прихвана тогава, да се втурне така напред.

— Аз обвинявам Гилдията на Крадците — рече Ноби. — Да пускат така хора по улиците…

— Т’ва беше оня мръсник, дето го видяхме да краде една нощ — нещастно каза Колън. — Точно пред нас! А Капитан Ваймс, той рече: „Хайде!“, и ние се втурнахме, само че проблемът е в това, че не трябва да бягаш твърде бързо, схващаш ли. Иначе може да ги хванеш. А това води до най-различни проблеми, да хващаш хората…