— Е, сигурно има — измънка жената неуверено.

— Като трябва да спи върху тях през цялото това време — каза монархистът.

— А да не споменаваме стотиците матраци.

— Точно така.

— Така ли? Мисля, че мога да му ги доставя на едро — каза Гърлото. Той се обърна към Ваймс, който беше изслушал всичко това с оловно униние. — Виждаш ли, Капитане? А ти ще си в кралската гвардия, предполагам. С някое и друго перо на шлема.

— Вие всички сте луди! — изкрещя Ваймс. — Нищо не знаете за него, а и той даже не е победил още!

— Малка формалност, предполагам — каза жената.

— Това е огнедишащ дракон! — изпищя Ваймс, припомняйки си онези ноздри. — А той е само едно момче на кон, за бога!

Гърлото го ръгна лекичко в нагръдника.

— Ти нямаш душа, Капитане. Когато в града, под гнета на дракон, пристигне чужденец и го призове на двубой с бляскава сабя, амиии, съществува само един изход, не е ли така? Това може би е съдба.

— Гнет? — изкрещя Ваймс. — Гнет? Ах, ти, крадливо копеле, вчера продаваше пухкави дракони-кукли!

— Това беше просто бизнес, Капитане. Няма защо да се горещиш толкова — любезно каза Гърлото.

Ваймс се върна обратно при хората си в мрачна ярост. Каквото щете казвайте за хората на Анкх-Морпорк, но те винаги бяха оставали горди и независими, без да отстъпват никому правото си да крадат, мамят, да злоупотребяват и да убиват на равни начала. Това изглеждаше абсолютно справедливо за начина на мислене на Ваймс. Не съществуваше никаква разлика между най-богатия човек и най-бедния просяк, с изключение на това, че първият имаше много пари, храна, власт, хубави дрехи, и добро здраве. Но поне той не беше по-добре. Просто по-богат, по-дебел, по-властен, по-добре облечен и по-здрав. И така беше от стотици години.

— А сега им замириса малко на хермелинов плащ и всички се разлигавиха — промърмори той.

Драконът кръжеше бавно и предпазливо над площада. Ваймс проточи врат да види над главите пред него.

Както многобройните хищници имат силуета на плячката си почти програмиран в гените си, беше възможно и фигурата на някой на кон, стиснал сабя в ръка, да щракне няколко клапана в съзнанието на дракона. Той проявяваше силен, но не нахален интерес.

Отзад в тълпата Ваймс сви рамене.

— Даже не знаех, че сме били кралство.

— Е, от векове вече не сме — каза Лейди Рамкин. — Изхвърлихме кралете и адски добра работа свършихме. Понякога могат да са доста страшни.

— Но ти си, ами… от сой… от високопоставено семейство. Бих предположил, че си „за“ кралете.

— Някои от тях бяха страшни келемета, да ти кажа. Навсякъде имаха съпруги, а и отсичаха главите на хората, водеха безсмислени войни, ядяха с ножа си, мятаха недоизядени пилешки кълки през рамо, такива ми ти работи. Изобщо не бяха от нашата класа.

Площадът стихна. Драконът беше отлетял бавно до отсрещния край и стоеше почти неподвижно във въздуха, ако не броим бавното пулсиране на крилата му.

Ваймс усети как нещо забива леко нокти в гърба му и тогава Еръл вече беше на рамото му, сграбчил го със задните си крака. Тантурестите му крила пулсираха едновременно с тези на по-големия екземпляр. Той съскаше. Очите му бяха фиксирани върху кръжащото туловище.

Конят на момчето танцуваше нервно по плочите на площада, когато то слезе от него, извади сабята и се обърна да посрещне далечния враг.

Той определено изглежда самоуверен, помисли си Ваймс. От друга страна, как така способността да убиеш дракон пасва на царствеността в наши дни?

Определено беше много бляскава сабя. Трябваше да го признае човек.

А сега вече беше два часа на следната утрин. И всичко беше наред, като изключим дъжда. Отново ръмеше.

В мултивселената съществуват няколко града, които си мислят, че знаят как да имат хубаво време. Места като Ню Орлийнс и Рио смятат, че не само знаят как да организират работата по прекарването му, но и да го направят така, че да се запомни; но в сравнение с Анкх-Морпорк и при това без той да си прави много труд, те са просто едно уелско селце в два часа следобед през дъждовен неделен ден.

Фойерверки трещяха и искряха в мокрия въздух над мътната кал на река Анкх. Всякакви питомни животни се изпичаха по улиците. Танцьори се носеха от къща на къща, като често пъти успяваха да задигнат някой и друг хлабав орнамент в движение. Лееше се алкохол на големи глътки. Хора, които при нормални обстоятелства не биха си и помислили, че са способни да го направят, сега крещяха „Ураа!“.

Ваймс крачеше мрачно из претъпканите улици и се чувстваше като единственият маринован лук в плодова салата. Беше пуснал хората си да почиват тази вечер.

Хич не се чувстваше роялист. Не смяташе, че има нещо против кралете като такива, но гледката на Анкх-Морпоркианците, развяващи знамена, необяснимо защо го разстройваше. Това беше нещо, дето го правеха само глупавите, поробени хора, и то в други страни. Освен това, самата идея за кралски пера на шапката му го отвращаваше. Винаги си беше имал едно наум за перата. Перата, един вид, ами, те предаваха, казваха на всички, че не принадлежиш сам на себе си. А той искаше да е като птичка. Това щеше да е последната капка.

Блуждаещите му крака го поведоха обратно към Двора. В края на краищата, къде другаде можеше да отиде? Квартирата му го потискаше, а хазяйката му се оплакваше от дупките, които, въпреки всичкото крещене, Еръл продължаваше да прави на килима. И от миризмата, която излъчваше Еръл. А тази вечер Ваймс не можеше да иде и да пие в някоя кръчма, без да види неща, които щяха да го разстроят дори още повече от нещата, които обикновено виждаше, когато беше пиян.

Беше уютно и тихо, макар че през прозореца се чуваше далечният шум от пируването.

Еръл се смъкна от рамото му и се захвана да яде въглищата от огъня.

Ваймс се облегна назад и вдигна крака на масата.

Ама че ден! И какъв бой! Отклоняването на ударите, вплитането, крясъците на тълпата, младият мъж, изправен там дребен и уязвим, драконът, който си поема дълбоко дъх по начин, вече така познат на Ваймс…

И който не изригва пламъци. Това беше изненадало Ваймс. Беше изненадало тълпата. То определено беше изненадало и дракона, който се опита да примижи срещу собствения си нос и впи отчаяно нокти в огнепроводите си. Беше останал изненадан така, точно до мига, когато момъкът се пъхна под единия му нокът и заби сабята.

И последва гръм.

Човек би си помислил, че сигурно ще останат някое и друго парче от дракона.

Ваймс придърпа лист хартия към себе си. Погледна към бележките, които си беше записал вчера:

Пункт: Тежък дракон, ама все пак може дъ лети дубре;

Пункт: Огъня биде страшно горешт, и въпреки това придизвикан от едно живо Нешто;

Пункт: Блатните Дракони са ного Жалки Създания, ама тая чудовишна Форма е пораснала страхотно голяма;

Пункт: Отде иде никой не знай, нито где утива, нито къде е помежду туй;

Пункт: Защо изгаряше тъй пудредено?

Той придърпа писалката и мастилото към себе си и с бавен и кръгъл почерк добави:

Пункт: Може ли дракон да бъде унищожен в абсолютно нищо?

Помисли малко, после продължи:

Пункт: Зашто тогава той Експлодира тъй, че никой не може да го намери, колкото и да търси?

Мъчен въпрос беше тоя. Лейди Рамкин казваше, че когато ексшюдирал блатен дракон, навсякъде наоколо било покрито с парчета от дракон. А този беше адски голям. Честно казано, вътрешността му сигурно представляваше алхимичен кошмар, но гражданите на Анкх-Морпорк все още би трябвало да прекарват нощта в изриване на останките му от улиците. Явно никой не се бе притеснил от това. Но поне моравият дим беше доста внушителен.

Еръл привърши с кокса и се залови с машите. До настоящия момент тази вечер той беше изял три павета, една ръчка на врата, нещо неидентифицируемо, което откри в канавката и, за всеобщо учудване, три от наденичките на Сам-Си-Прерязвам-Гърлото, приготвени от истински свински органи. Хрущенето на вече погълната маша се смеси с трополенето на дъжда по прозорците.