О, богове, помисли си той, така ли се дресира дракон? Като му посочиш разтопеното петно на пода и го заплашиш, че ще му натриеш носа в него? Рискува да надникне иззад поилката. Драконът бавно извръщаше глава като въртящ се кран. Имаше малък проблем с фокусирането върху нея, точно под главата си.

Ваймс видя как огромните червени очи се присвиха, когато звярът се опита да примижи по протежение на собствения си нос.

Изглеждаше озадачен. Ваймс не се изненада.

— Седни! — изрева Лейди Рамкин с такъв нетърпящ възражение глас, че дори и Ваймс усети как краката му неволно омекват. — Браво, добро момче! Мисля, че май имам бучка кокс тук някъде… — Тя се потупа по джобовете.

Да го гледаш право в очите. Това беше най-важното. Тя наистина, помисли си Ваймс, дори и за миг не трябваше да свежда поглед.

Драконът вдигна нокът без ни най-малко усилие и я закова на земята.

Ваймс се привдигна в ужас, а Еръл се измъкна от ръцете му и прелетя над ведрото с един-единствен скок. Заподскача през площада в серия от разтрисащи крилата дъги, зинал с уста и с хъхрещи оригвания, опитвайки се да изригне пламък.

Отговорът на това беше език от синьо-бял огън, който разтопи ивица клокочеща скала от около няколко ярда, но не успя да покоси дразнителя. Трудно беше да го засечеш във въздуха, защото, съвсем очевидно, дори и Еръл не знаеше къде ще се намира, нито пък как точно ще бъде, когато се озовеше там горе. Единствената му надежда в този момент беше в движението, и той подскачаше и се въртеше между все по-яростните огнени изригвания като уплашен, но изпълнен с решимост свободен електрон.

Огромният дракон се изправи на задните си крака с шума от една дузина котви, които са се стоварили накуп в някое кьоше, и се опита да изтика противника си от въздуха.

В този миг краката на Ваймс се предадоха и решиха, че за известно време биха могли да си позволят да бъдат геройски крака. Той се втурна през разделящото ги пространство, стиснал сабя, готов за каквото и да беше нещото, за което тя можеше да послужи, сграбчи Лейди Рамкин за ръка и я метна на рамо.

Направи няколко стъпки преди да осъзнае абсолютната неразумност на това си действие.

Последва едно „Тупфффхф“. Гръбначният стълб и коленете му се опитаха да се слеят в една буца. Морави точици заиграха пред очите му. Като връх на всичкото, нещо непознато, но очевидно направено от китова кост го ръгаше остро право в тила.

Успя да направи още няколко крачки по чиста инерция и с абсолютната увереност, че когато спре, ще бъде напълно размазан. Родът Рамкин не се грижеше за красотата, грижеше се за здрава маса и яки кости, и наистина бяха станали много добри в тая работа с течение на вековете.

Капка жив драконов огън изпука върху плочите на няколко стъпки разстояние.

По-късно той щеше да се чуди дали не си е измислил само, че е подскочил на половин стъпка във въздуха и че е покрил останалото разстояние до поилката в приличен бяг. Може би в екстремни ситуации всеки човек научаваше онзи вид незабавно действие, което на Ноби му беше втора природа. Така или иначе, поилката беше зад него, а Лейди Рамкин беше в ръцете му, или поне приковаваше ръцете му към земята. Успя да ги освободи и се опита да им върне малко живот с търкане. Какво следваше сега? Тя видимо не беше наранена. Той си припомни нещо за разхлабване на дрехите на човек, но в случая с Лейди Рамкин това можеше да се окаже опасно без специални сечива.

Тя разреши неотложния проблем като сграбчи ръба на поилката и се изправи на крака.

— Така — каза тя, — пантоф те чака тебе… — Очите й чак сега се фокусираха върху Ваймс за пръв път. — Какво по дяволите става… — започна отново и тогава съзря сцената зад гърба му. — О, мамка му! Моля да ме извиниш, разбира се.

Енергията на Еръл се изчерпваше. Тантурестите му крилца наистина бяха непригодни за същински полет и той съумяваше да се задържи във въздуха единствено като размахваше диво криле, също като пиле. А огромните нокти свистяха из въздуха. Един от тях закачи фонтана на площада и го разруши. Следващият довърши пък Еръл.

Той прелетя над главата на Ваймс в директна отвесна линия, удари се в един покрив зад него и после се плъзна надолу.

— Трябва да го хванеш! — изкрещя Лейди Рамкин. — Трябва! Жизнено важно е!

Ваймс се втренчи в нея, след което се гмурна напред, щом крушовидното тяло на Еръл се отърколи от ръба на покрива и падна. Беше изненадващо тежък.

— Слава богу — рече Лейди Рамкин, изправяйки се с мъка на краката си. — Толкова лесно се взривяват, нали знаеш. Можеше да е много опасно.

Спомниха си другия дракон. Той не беше от ония, дето се взривяват. Беше от ония, дето убиват хора. Те се обърнаха. Бавно.

Звярът се надвеси над тях, подуши и тогава, сякаш те изобщо нямаха никакво значение, им обърна гръб. Подскочи тежко във въздуха и с едно-единствено бавно размахване на крилата, спокойно загреба нататък по площада и после се изгуби в мъглите, които се кълбяха над града.

Междувременно Ваймс се притесняваше повече за по-малкия дракон в собствените му ръце. Стомахът му заплашително клокочеше. Защо не беше обърнал повече внимание на книгата за драконите?! Дали един такъв стомах не беше белег, че се канят да експлодират, или пък работата беше в това, че човек трябва да внимава, точно когато клокоченето спре?

— Трябва да го последваме! — каза Лейди Рамкин.

— Какво стана с каретата?

Ваймс махна неопределено по посоката, в която, доколкото си спомняше, конете се бяха втурнали насред паниката.

Еръл кихна облак топъл газ, който миришеше даже по-зле и от нещо, дето са го зазидали в мазето, замахна слабо във въздуха, лизна Ваймс по лицето с език като кухненско ренде, измъкна се от ръцете му и изприпка нанякъде.

— Къде отиде? — избумтя Лейди Рамкин, изниквайки от мъглата, като теглеше конете след себе си. Те не искаха да идват, от копитата им прехвърчаха искри, но водеха една изгубена битка.

— Той все още се опитва да го предизвика! — каза Ваймс. — Човек би очаквал да се предаде, не е ли така?

— Бият се като хали — възрази Лейди Рамкин, когато той се качи на каретата. — Въпросът е да накараш противника си да експлодира, нали разбираш.

— Аз пък си мислех, че е съвсем естествено победеното животно просто да падне по гръб, за да покаже, че се предава, и това е всичко — каза Ваймс, докато трополяха след чезнещия вече блатен дракон.

— При драконите не става — каза Лейди Рамкин. — Ако някое тъпо създание падне по гръб, изкормваш го. Те така правят. Почти като хората, наистина.

Облаците се бяха скупчили гъсто над Анкх-Морпорк. Над тях бавната златна слънчева светлина на Света на Диска се разстилаше.

Драконът искреше в утрото, докато тъпчеше жизнерадостно въздуха и правеше невъзможни извъртания и премятания заради самото удоволствие. После си спомни работата, която го чака за деня.

Те бяха имали дързостта да го призоват…

Под него стражата обхождаше от край до края Улицата на Малките Богове. Въпреки гъстата мъгла, тя започваше да се изпълва.

— Как им се вика на онея неща, дет’са кат’ тънки стъп’ла? — попита Сержант Колън.

— Стълби — рече Керът.

— Много са тук наоколо — каза Ноби. Примъкна се до най-близкостоящата и я ритна.

— Ой! — По нея се смъкна фигура, полуоплетена в наниз знаменца.

— Какво става тук? — попита Ноби.

Човекът със знамето го изгледа отгоре до долу.

— Кой се интересува, къркач? — рече той.

— Извинявай, но ние — каза Керът, изниквайки от мъглата като айсберг. Мъжът се ухили нездраво.

— Ами, за коронацията, нали така. Трябва да подготвим улиците за коронацията. Трябва да окачим знамената. Трябва да свалим старата украса, нали така?

Ноби изгледа увисналите парцали с неприязън.

— На мен не ми изглежда чак толкова стара. Изглежда нова. Ами ония, торбестите неща там, на оня щит?

— Това са кралските хипопотами на Анкх — гордо каза мъжът. — Свидетелства за знатната ни традиция.